И той казва на деловите хора, бизнесмените тоест: „Как плащате, е напълно неизвестно. Мога всеки от вас, в който ден си пожелая, и да го закарам в съда. Знам как да го направя.“
Кой би могъл да бъде той?
Кой?
Разбира се, Путин. Путин закарва в съда и вкарва в затвора всеки, когото си поще. Като се почне от Ходорковски, та се стигне до Навални. Всеки неугоден. Когато не го убива. Защото и това прави. Като се почне от Политковская, та се стигне до Немцов и последно Скрипал. Путин не убива лично, разбира се. И разни такива приказки за вкарване в затвора не приказва. Пред хората. Иначе пред вътрешния си кръг от олигарси и кагебисти несъмнено ги приказва.
Разбира се, това може да го е казал и Бойко Борисов. Същият, който създаде особен закон, за да погне Иво Прокопиев. И да позаплаши Корнелия Нинова. Само че Борисов е гърмян заек. Пази се да говори дори пред съвсем близки съмишленици, за да не го запишат на флашка, както се случи дважди или трижди вече даже.
Всъщност тия приказки, че знае как да вкара в съда когото си поще, са на Султан Назърбаев. Султан Назърбаев е бил първи секретар на комунистическата партия на Казахстан преди 1991 година. След това до април 2011 година е първи и единствен президент на република Казахстан. След април 2011 година е първи и единствен президент на република Казахстан. Пак. Също като Путин.
Султан не се притеснява и не се съобразява с разните му там Европи, закони, правила, условности и коректности. Говори каквото си поще и прави каквото пак така. Известен е с убийства на политици и инакомислещи.
България обаче не е нито като Казахстан, нито като Русия. Не съвсем. Не още. Но това са съвременните уклони и прихлъзвания. Това са подмолните (потайните) насоки на днешната българска политика.
Те не водят напред към Европа, към развития свят и съвременността. Те дърпат назад към Азия и към байганьовския българщинизъм. Една малка крачка напред, две големи назад – това е нашенското танго. Плаха стъпка към Еврозоната и Шенген. Широк разкрач към сливане на всички власти в ръцете на олигархията начело с един подмолен и безочлив триумвират.
Но нали сме членове на Европейския съюз, и то не какви да е членове, а европредседатели даже, рийшли ли – биха възразили доста хора. Че даже бяхме домакини на Европейската среща за Западните Балкани.
Излиза, че е възможно. В днешни времена страната ни е много по-малко европейска от времената на Костов, Кобургготски и Станишев.
Тази особеност си има обяснение. България е значително по-малко европейска отпреди, защото Европа е значително по-балканска отпреди. И още по-балканска може да стане, ако към нея се присъединят и Западните Балкани. Защото това тяхното не е естествен стремеж към обединение към държави, с които споделят общи ценности. Това са мераци. Ищаси. Ламтеж към кьоравото, далаверата и изгодата. Дай да се конущисаме с богатите, все ще изпадне нещо и за нас. Също като при случая с България.
Подобни обобщения на мнозина могат да се сторят пресилени. Че европейците ни потупват по раменете и ни галят по главите така, както папите галят министър-председателя ни. Пък нали по телевизора видяхме как Макрон и Бойко се разтапят от любезности и уверения в приятелство, особено Бойко.
Само че същият този Макрон каза точно това, което мнозина биха приели казано от мен за пресилено. „Европа не стана по-силна от това, че преди 15 години прие нови членове“, каза Макрон. И добави, че Европа не бива да приема страните от Западните Балкани, ако те не изпълняват съответните изисквания.
А те не ги изпълняват, както се знае – виж Декларацията. Искат да минат метър. Искат да минат тънко. Също като нас. В това отношение има какво да ги научим.
Само че тези думи на Макрон нашите политици, наблюдатели, умници и разбирачи не ги чуха. Да не говорим за така наречените журналисти, които отразиха предимно макроно-борисовските, или по-скоро борисово-макроновските гевезлъци, нежели същността на това, което каза Макрон. Добре барем че този път гевезлъците се разминаха без „тук всички парле-ву франсе“.
Иначе това си е вярно, българското председателство мина успешно, доколкото, този път по изключение, изцепки нямаше. Справихме се, което ни прави чест, поотракахме се, позавързаха се лични връзки и запознанства.
Но иначе, което си е също вярно, че ще се пробутаме като посредник, ходатай и представител на Западните Балкани пред Европата, с неизбежната дяволито-потайна мисъл, че ще падне кьораво от тая работа, не ни се получи. Жалко. Защото бихме имали една не съвсем очаквана и осъзната полза от едно балканско разширение на Европа. Като влязат там Сърбия и Македония, вече няма да сме най-бедната и корумпирана европейска държава. Ще сме чак трети. Пък ако влязат също Албания и Косово, ще ни пришият направо към средноразвитите европейски държави. Без никакви напъни и зорове от наша страна. С единия кеф само. И с нашенското „Давай чичо, давай бе, чичо, една кофа кюмюр бе, чичо“. Кинти за една магистралка София – Скопие. Която ще бъде построена от наште си фирми. От ония, дето са ни най-верни и най-дашни. Далавера и кьораво отвсякъде.
А бе бдинци, лъвове, титани от прокопсалите Балкани такива! Като ви се е толкова поревнала една магистрала или едно жепе София – Скопие, като са ви толкова икономически и политически изгодни, що не вземете да си ги прокарате, ами чакате европейски подаяния, бе прошляци недни. Нямате пари ли? Да изброяваме ли за колко простотии пари се намериха? И колко милиарди се откраднаха само от КТБ? И колко пари можехте събра, ако бяхте накарали Лукойл да си плаща данъците? Нейсе, запуши я.
…
Всякаквите нашенски наблюдатели, тълкуватели и умници са напълно неспособни да проумеят родната ни действителност. Опитват се да я напъхат в своя си, назубрен из чужбински книжлета и предназначен за други времена и народи калъп. И макар тя, нашенската действителност, да прелива и да изтича от всички калъпи, те все така дуднат ли дуднат измишльотините си.
Какви десни, какви леви партии, бе хора. Какви патриоти. БСП е толкова лява, колкото десният тестикул на Доналд Тръмп, а ГЕРБ толкова дясна, колкото левия му. А патриотите са толкова български патриоти, колкото Маруся Кириловна – Мурка, от едноименната руска блатна песен.
При олигархията няма политически убеждения, виждания и разбирания. Има цел. Тази цел може да се определи с една дума. Власт. С нейните производни – пари, влияние, облаги. Важните въпроси за България са други. Те не са за лявото и дясното, а как тази власт се утвърждава и колко дълго може да трае.
