Около тези празнични за София дни от печат излезе новата книга „Малката Русия на жълтите павета" с автори Румяна Михнева, Костадин Грозев и Гана Рупчева. Книгата е издадена със спомоществователството на Столична голяма община в рамките на нейната програма "Култура".
Студия Трансмедия публикува откъс от глава 6 на книгата, в която авторите повдигат въпроса за съдбата на хилядите бели емигранти, прогонени далеч от домове и Родина като следствие от Болшевишката революция и намерили подслон и работа в покрайнините на София в днешния квартал "Княжево".
Особено интересен обект на паметта за тези хора е Инвалидният дом в София, запазен физически до ден-днешен, но с неясна съдба в близко бъдеще.
* * *
В югозападната част на София в средата на 20-те години се оформя своеобразен руски квартал, свързан с руските емигранти у нас – къщи на новодомци, инвалиден дом и руската църква. Това се случва, защото една от дошлите след Галиполи у нас войнски части е разквартирувана в Княжево. Ергените настанили в бившата казарма в центъра на селото, а семейните в домовете на местните жители.
В спомените на местните жители в тази Софийска Швейцария между две малки реки живее цяла колония от чисто руски или българо-руски семейства. С фамилии или със запазени от паметта ни само малки имена, те намират тук своя нов дом, отглеждат коне, ягоди, пекат хляб. Стават водопроводчици и изкусни дърводелци, въпреки че след тях има аристократи и музиканти, украинци и грузинци… Всички те са наричани от българите „руснаците” – Фьодоров, Чумаченко, Петрусенко, княз Пицати, Ластенко, Севастиянов, Красовска, Левнер, Охотин, Артамонцев, Ковалевски, Дячин, Римко, Саблин…
Постепенно около местната река, по-скоро вада, Домус дере, взели да никнат и малки къщи на младоженците – земята или се купувала, или се получавала в зестра. Така именно в тази част на София – квартала "Никола Петков" днес има немалко наследници на онези бежанци от 20-те години. Княжево не било лошо място за живеене, напротив, а и много скоро престанало да бъде село. Веднага след войната градът постепенно почва да се разраства в посока на югозападните си райони. Перловската река вече не маркира кварталите – Павлово, след това и с. Княжево постепенно стават част от града, за това спомага и започналото още в началото на века развитие на градския транспорт, който придава на столицата по-модерен облик.
За това допринесъл и фактът, че на 1 януари 1901 г. в София тръгват първите електрически трамваи, собственост на Френско-белгийското анонимно дружество, задвижвани от специална електроцентрала при трамвайното депо на ул. "Веслец". Най-дългата линия е от пл. "Света Неделя" до Княжево, район, където за години напред намират своя дом руските инвалиди. Започнахме с това като че ненужно пояснение, но всъщност немалко руски емигранти ежедневно се ползват от услугите на трамвай, за да стигнат до работните си места.
Снимки: Костадин Грозев
Инвалидният дом.
На 26 декември 1920 г. инициативна група от 24 човека учредява в София Софийския съюз на руските военни инвалиди, който по-късно прераства в Съюз на руските инвалиди в България. Негов пръв председател става полк. Дмитрий Александрович Абрамович – кавалер на Георгиевския кръст. Княжево се оказва подходящо място за руските инвалиди, добър климат, недалеч от столицата, възможности за работа в собствена градина. Инвалидният дом е основан през есента на 1921 г. от Съюза на руските военноинвалиди в България.
Грижата за руските инвалиди е една от основните в дейността на военното ръководство на напускащата Русия армия. Съюзът на руските военни инвалиди е основан в Турция веднага след евакуцията на войските на ген. Врангел от Крим. Според някои изчисления сред напускащите по това време страната има около 6 хиляди инвалиди – офицери и войници, които имат нужда от морална и материална подкрепа. Управителният орган на Съюза се нарича Централно управление, през 1922 г. се мести Белград. От 1927 г. се обосновава в Париж. Преместването на ръководството на Съюза е свързана с неговия инициатор и вдъхновител ген. Николай Николаевич Баратов от рода на терските казаци Бараташвили, с руска фамилия Баратов, който поема в ръцете си съдбата на руските военни инвалиди. Като част от екипа на ген. Деникин Баратаев е представител на Доброволческата армия в Закавказието (Тифлис, дн. Тбилиси). Именно тук, на родна земя, в Тбилиси на дн. улица "Михаил Джавахишвили", бив. Верийски спуск, му е съдено да започне нов етап в живота – при атентат е тежко ранен и единият му крак е ампутиран. През пролетта на 1920 г. управлява Министерството на външните работи на Южноруското правителство. До края на живота си остава свързан с идеята за подкрепа на инвалидите и не прекъсва връзките със своите подчинени и колеги от военните части на руската императорска армия на Кавказ. До 1931 г. остава председател и на Задграничния съюз на ивналидите и на Съюза на офицерите от Кавказката армия.
Отделения на Съюза действат във Варна, Шумен, Шипка, Нова Загора, Пловдив, Хасково, Бургас, Видин, Русе, Плачковци, Горна и Долна Оряховица. Дейността му се финансира от дарения, благотворителни балове и концерти, отчисления от различни, създадени в България занаятчийски или търговски руски дружества. Малко по-късно започва да получава и държавна субсидия. С тях се издържат двата инвалидни дома в Княжево и Шипка.
Пристигналите в България руски инвалиди живеели в отчайваща бедност: „Без знание на езика, без познати, без специални познания, с патерици или без ръце, с простреляни бели дробове или пробит череп…, но с гордостта на руски офицер, с особени разбирания за чест … в джоба си няма нито стотинка, с окървавена риза, шинел, с кръст на гърдите…оскъдно имущество…” (запазен е правописът на оригинала).
Първоначално Инвалидният дом се е помещавал във вили под наем, по-късно били издигнати още няколко постройки. Средствата за наема, за строителството и обзавеждането на целия комплекс се събирали с организирането на благотворителни акции от Съюза на инвалидите, както и от други организации: Руско-българският комитет под ръководството на митрополит Стефан, който особено близко до сърцето си приемал нуждите на руските инвалиди, Дружеството за единение на русите в България, Съвет на руските посланици, Руската, Американската и Българската организации на червения кръст, Общоруския съюз на градовете и Общоруския земски съюз. От април 1925 г. започнали да постъпват средства от Задграничния съюз на руските военни инвалиди (Париж). От 1923 до 1944 г. България, както и всички страни-членове на Обществото на народите, ежегодно отчислявала от бюджета си средства за издръжката на руските бежанци.”
София приема, дава подслон и става майка-закрилница на част от 6-те хиляди руски инвалиди, пристигнали у нас след есента на 1920 г. Сградите на Руския инвалиден дом, построени с дарения през 30-те години все още се намират на бул. "Княз Борис III", бив. Княжевско шосе. В тях наследниците на героите от Шипка намерили Вяра, Надежда и Любов.
Коментар на авторите: Говори се, че Софийската община е решила да разруши тези пълни с памет сгради под предтекст тяхното лошо състояние. Та нима едно такова свято място не може да се реконструира и запази?! Може, разбира се, но за това се иска да бъдеш милосърден и и с ясното съзнание за ролята си по подобие на някогашните софийски общинари, посрещнали жертвите на революциите от 1917 г. и последвалата ги Гражданска война в Русия .



