Цивилизация

 

 

Какво ми стана онзи ден – реших да се разходя до Байлово. То е малко селце в голямото Софийско поле, разположено на северните склонове на Средна гора. От София се тръгва на изток към морето, по Подбалканския път и след отклонение през Горна Малина и още едно населено място, си право в Байлово.

Беше горещ неделен ден – от тези жеги, които София открай време познава – сух, топъл въздух сякаш те затиска към земята и ти се наслагва по клепачите. Колкото повече се отдалечавах от града, толкова повече трафикът се разреждаше и в един момент около мен остана само безкрайната красота на равното поле.

Август винаги намигва на есента и сякаш прави реверанс пред нея. Уж е лято, но не съвсем. Тревите вече жълтеят, по шосето се търкалят окапали листа и макар да не се усеща с кожата, с ума се долавя близкият повей на септември. Сега всичко е прегоряло, но скоро ще дойде дъждът. От тази равнина, казват, при ясно време се вижда Рила. Бях се замислила дали това е вярно и унесено шофирах умишлено бавно, за да не изпусна нищо от заобикалящия ме пейзаж, когато вниманието ми привлече неугледна табелка „Байлово“ Я, колко бързо стигнах, за нищо време! А колко дълго отлагах тази разходка, все плашейки се, че е далече. Пусто село, като изоставено, има къщи, но хора няма. Вече шофирах съвсем бавно, оглеждайки се за някакъв живот тук. Не… Тези къщи са като запустели, но пък някак греят, главната улица е в безобразно състояние, но постепенно се преобразява в живописен селски път. Горещината се сгъстява още. Времето поглежда иззад рамото ми. Почти спирам, защото ми се струва, че чувам звуци.

Ха! Кръчма! Малка, селска, схлупена и неугледна, вдясно до самия път. Бегло мервам петима-шестима мъже да седят на единствената маса отвън, докато се оглеждам къде да оставя колата. Няма сянка, примирявам се, толкова е топло, че въздухът трепти и сякаш нещо се размества наоколо ми. Спирам точно срещу кръчмата и смело, с градска походка, пресичам. Всички поглеждат към мен, макар и да не спират да говорят помежду си. Надявам се да изглеждам дружелюбно, защото така се чувствам. Странна компания… Повечето са със старовремски дрехи, като отпреди век, много бедно облечени, с кърпени сетренца и цървули, само един е с костюм, пак съвсем непретенциозен. Най-младият е към двадесет-тридесет годишен, най-възрастният – може би към седемдесет. Вървя към тях. Всички са с добри и проницателни очи и благи лица, усмихват се към мен и ме гледат с любопитство и очакване, сякаш са знаели, че ще дойда. Мъжът с непретенциозния костюм се отличава с градския си вид, но с нищо друго в излъчването си. Интелигентно лице, прошарена коса, достолепие и финес в движенията. Някъде съм го виждала…

– Ела, момиче, седни, добре си дошла! – казва той и придърпва един свободен стол незнайно откъде, защото други маси няма, а събеседниците му с желание се разместват около тяхната, за да ми направят място.

– Елин Пелин, не е възможно, това сте Вие! – се сещам изведнъж кой е той и възкликвам с възторг. Големият писател благодушно кимва и се усмихва. Все още неотърсила се от толкова приятната изненада, поглеждам другите отново, този път съвсем внимателно, и – да, разбира се – разпознавам всички! Ето, този младият, русоляв, с огромни мустаци и сини очи, е сръчният работлив майстор Лазар Дъбака, чиято ветрена мелница, сигурна съм, стърчи някъде наоколо, на някой баир над селото, като символ на любовта, заради която всичко си струва. До него седи дядо Матейко, с шишенце ракия в ръка, дребен, слабичък, дрипав, цялото му лице сияе, дали защото е в рая, или защото има ракийка – и до днес никой не знае. Приисква ми се да го прегърна, както винаги, когато чета „На оня свят“. Следващият – висок, съсухрен, с гъсти вежди и присмехулни очи – ми, да, това е Благолажа! Ех, какви приказки разказва Благолажа, слушаш, слушаш, та се забравиш! От дясно на него седи едно момче, най-младият, не мога да определя възрастта му, невисоко, здраво, с червени страни и силни ръце – ами, да, това е Андрешко, хитрецът-добряк! И последен, до него, с тъжно, издължено и изпито лице и дълбоки бръчки е Боне Крайненеца, завинаги останал на колене пред своята Сивушка. Сърцето ми бие учестено, чувствам се толкова радостна и за да не изпусна някакси мига, знам ли какво може да стане, да вземат всички да изчезнат така внезапно, както ги намерих, заговарям първа, обръщайки се дяволито към милият дядо Матейко:

– Е, дядо Матейко, ти не си ли в рая?

– В рая съм, чедо, ама понякога слизам на този свят да пийна една ракийка с Пелинко, – хвърля той насмешлив поглед към писателя, който накланя глава и разтваря ръце в знак на потвърждение – в рая, знаеш, кръчми няма.

– Ама, и бирници няма, нали, дядо Матейко? – закачам го аз. Толкова обичам дядо Матейко!

– А, там Пелинко малко послъга, – отговаря ми пъргаво той – бирниците са всичките в рая! Защото, чедо, бирниците са нашата съвест. Идват и секвестират, той Андрешко ги разбира тия работи – намига дядо Матейко на Андрешко – не можеш да избягаш, колкото и праведно да си живял, все си сбъркал някъде и бирникът-съвест идва и взима, ама не житото – сънят ти взима, радостта ти, дължимото си взима за всяко грешно дело, дето си извършил. Ето, моето пиянство… ама, какво да ти разправям, той Пелинко чудесно го разказа. Та, затова бирниците са в рая, защото добрите хора са там, а само добрите хора имат съвест.

Слушам дядо Матейко и се чудя знае ли той, че откак свят светува, пияниците са най-големите светци. А Елин Пелин гледа с одобрение и гордост своя герой така, както се гледа любимо дете.

– Е, не всичко е зло, има и ветрени мелници… – се обажда Лазар Дъбака. Не го разбрах и точно да попитам какво има предвид, и проговаря Андрешко:

– В блатото сте пак, момиче, – поклаща той натъжено глава – ама не само бирникът от наше време, дето аз го вкарах там, сега всички сте в блатото и много по-страшно е, защото сами отидохте вътре.

– Защо в блатото, Андрешко, в кое блато? – опитвам се да уточня, макар и да догаждам мисълта му.

– В блатото на алчността си, на страховете си, на лошотията си, момиче. Ламтите да имате повече, отколкото ви трябва, бездушни сте и неверници, и блатото ви тегли, и не знаете как да излезете, макар че то е само до колене. – отговаря ми строго, но с благост Андрешко. Гледам го право няколко секунди, а после навеждам глава и ми става тъжно и на мен от точността на думите му и търся с очи Елин Пелин в опит да сменя темата.

– Писателю, – започвам – аз чувам ясно, много мъдрост има в думите на Вашите герои, а Вие, който сте общували с професор Шишманов, с Яворов, близък сте били до двореца и личен приятел на царя, какъв съвет ще дадете на днешните хора?

– Ех, момиче… – отронва с въздишка Елин Пелин – не близостта до учените и до властта определя човека, а способността му да улавя трептенето на душата у човека насреща, особено ако тя е страдаща, а всички човешки души имат своите моменти на страдание. Какво да кажа, всичко що казват дядо Матейко и Андрешко е вярно, нека Благолажа добави още, кажи, Благолаж, кажи за твоите приказки – подканя писателя Благолажа, който се прокашля и а-ха да проговори, и Дъбака пак ясно и силно се обажда:

– Мелницата, ветрената мелница не забравяйте, туй е най-важно!- и отпива с удоволствие от шишенцето си с ракия.

– Знаят те, днешните, децата ни, за мелницата, Дъбак, или поне са чували за нея, ами дай за приказките, дето Пелинко вика, да разкажем – включва се в разговора и Благолажа, подръпва от лулата си и продължава: –  Вие, момиче, днес живеете във вашия свят, сто години след нашия, ама сте все така наивни като нас и приказки обичате. Нашите някога ги разказвах аз край огнището на смрачаване, а вашите сега ви ги говорят телевизорът и киносалоните, филми им викате, много ги харесвате. Това е добро, да знаеш, защото в приказките е добротата, там е вярата в чудото, в магичното, и вие гледате вашите приказки, както косачите слушаха моите, и потъвате, потъвате в едни измислени истории, ама после, след края им, ставате по-добри, дори да е за малко, и се замисляте дали пък няма нещо възможно в невъзможното, и дали сполуката – щастие му викате сега – не е съвсем, съвсем близко, ей там, зад баира, в съседното село, само да има човек очи да види и сърце да повярва. Това е то добре разказана история – заключва с благост Благолажа.

– Ти, Благолаж, хубаво приказваш за доброто и злото,- подемам аз,- и искаш да ми вдъхнеш надежда, че справедливост все пак има, ама нека каже Боне Крайненеца защо докара до смърт Сивушка, защо накара болният да тегли, докато умре, и изобщо къде са състраданието и човечността и имат ли те място във вашия свят, в нашия, в единствения свят, и защо все накрая горестта и мъката сломяват всеки порив.

– Не винаги, – се обажда отново Лазар Дъбака – не винаги… Съществува и ветрената мелница, все я забравяте! – почти ме укорява той. Усетил леко напрежение във въздуха, Елин Пелин се намесва с мек глас:

– Кажи, Боне, за Белчо и Сивушка, нека стане ясно на момичето кои са те.

И Боне Крайненеца проговаря, като първо се покашля и после се понамества бавно на стария дървен стол:

– Момиче, – започва бавно той, гледайки ме право в очите – Белчо и Сивушка са силата и надеждата. Силата, Белчо, е у всеки, тя е могъща, неуморна, яка, с нейна помощ се борим всеки ден с живота и се справяме с трудностите, а надеждата, Сивушка, върви до нея. Тя е плаха, нежна, често е болнава, ала въпреки недъзите си, докрай остава редом до силата и носи теглото на живота заедно с нея. Но, природата на надеждата е деликатна, трябва да я пазиш, да я щадиш, да си внимателен с нея. Аз не можах да я опазя, защото надцених нейните възможности. А Пелинко описа това за вас като предупреждение. За да си дадете сметка, че и най-голямата сила без надежда е нищо. Разбираш ли сега?-Боне задържа топлият си поглед върху мен.

Кимвам бавно, дълбоко трогната от думите на Крайненеца. Прощавам му всичките сълзи, които съм проляла за Сивушка, прозряла в миг мъдростта на словата му. За момент настава тишина, сякаш всички те – Елин Пелин, Лазар Дъбака, дядо Матейко, Благолажът, Андрешко и Боне Крайненеца – гледайки ме с обич и добри очи, ми дават време да осмисля казаното. 

– И още нещо – нарушава внимателно тишината Елин Пелин, изкусният художник на българското село и деликатен певец на българската душа – чуй накрая Дъбака, той от началото се опитва да каже своето.

– За мелницата, за мелницата – жизнерадостно се заобаждат всички – кажи, Дъбак, за ветрената мелница!

Челото на Лазар Дъбака – веселяк и добряк, на младини луда глава – се повдига, а устните му се разливат в щастлива усмивка, и сигурна съм, че мисълта за неговата Христина пробягва в този миг в сърцето му.

– Момиче, с благословията на Пелинко, аз, Лазар Дъбака, орисвам сега теб и всички от твоето време, нашите деца, да имате късмета и сполуката да намерите най-важното в живота, това, което все забравяте и за което все нямате време, в което с тъга ви гледам, че не вярвате като че ли, и смятате за маловажно: своята ветрена мелница – любовта! – казва вдъхновено Дъбака и прави кратка пауза. След това долива ракийка в стъкленото шишенце на дядо Матейко и в своето и го вдига високо:

– Ха, наздраве да е!- и отпива с наслада под огромният си мустак.

– Наздраве, наздраве, на здраве да е! – се чува веселият отговор от всички страни.

Чудно село е Байлово, Софийско. Намира се насред широкото равно поле, от четири страни отворено към света, и вярно, че като завали, вали цяла неделя и като пекне слънце не щади и прегаря, но пък небето там винаги е синьо, дори когато синьото не се вижда над черните облаци.

Категории Цивилизация