Въпросът „Защо сме бедни“ има много отговори. Един от тях е скрит за голяма част от хората, които са далеч от селскостопанското производство. Мнозина знаят от етикетите на стоките, че ядем китайски чесън, египетски картофи и аржентинско грозде. Но не знаят, че брашното, от което се прави хлябът ни, не е от българска пшеница. Само усещат, че този хляб не е онзи, който помнят от детството си, че това слънчогледово олио не е онова, което слагаха в салатите си и с което готвеха. Става дума за селекцията и стандартите, които се определят от държавата.
Много от тези въпроси бяха дискутирани на семинара, организиран в Добрич в края на миналата седмица, за други питахме специалистите, които отдавна алармират, че стандартът е най-надеждната защита на българското производство.
Къде бяхме и къде сме сега със слънчогледа?
До 1990 г. от 7 до 10 млн. декара 70-80% беше само българска селекция. По онова време са влизали сръбски хибриди, България тогава е в СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ между страните от соцлагера) и търговията с тях гарантирана.
Какво се случва след 1990г.? Постепенно започва да влиза чужда селекция, без да се брои сръбската. Нашите хибриди започнаха да отстъпват и стигнахме дотам, че площите, заети със слънчоглед в България, са под 1 (един) процент.
Няколко думи за разликата между сорта и хибрида
В България като терминология е прието да се казва хибрид при кръстосано опрашващите се растения. Макар че при тях също има сортове. При хибридните сортове (другото наименование на хибрида) се сеят семена, които са първо поколение в една генерация. Това е посевът, който се използва. Ако се вземат семена от една генерация за посев, няма да има добивност, защото започва разпадане на сорта.
Казано образно, в едно поле можеш да видиш „майка, баща, дядо, баба, прадядо, прабаба“ – всичко се омешва. За да стане още по-ясно – децата са хибрид на майката и бащата. Внуците на майката и бащата са хибрид на техните деца, но ще имат и белези от бабата и дядото. Докато при сортовете, които пак са в резултат на хибридизация, отглеждането продължава 10-15 години, за да могат да се изравнят белезите и всички растения да са еднакви, да носят еднакви качества. Тоест следващото поколение посев да е стабилно. Докато при засаждането на хибрида от него повече не могат да се използват семена.
Какво е стандартът и защо от него зависи много?
Това е когато даден хибрид или сорт пшеница, слънчоглед или каквато и да е продукция за определена площ се изпитва и вписва в сортовата листа. Необходимо е изпитването да се прави две или три години в системата на ИАСАС (Изпълнителна агенция по сортоизпитване, апробация и семеконтрол), която е под шапката на Министерството на земеделието и храните. И винаги при опитите, които се правят в цялата страна от тази организация, съществуват сортове, които са познати и признати в страната и се използват като стандарт. За да може да има регистрация на даден сорт или хибрид, е необходимо той да покаже по-високи резултати от стандарта в периода на изпитване – ако става дума за слънчоглед – по-висок добив, по-висока масленост, по-високо качество, по-висока устойчивост.
По принцип хибриди и сортове, които показват резултати под стандарта, не се одобряват за признаване.
Каква е връзката между стандарта и бедността?
Стандартът е много важен, защото от това зависи „пропускливостта“ на системата за признаване на сорта. Ако сложим един сорт или хибрид, който е над стандартните с високото си качество и добивност, то в България много трудно ще влизат чужди хибриди и сортове, за да го преодолеят.
Тоест, ако се вкарат в България за изпитване десет или двайсет хибрида, след две години ще бъде признат само един. Но ако стандартът е нисък, посредствен, то след две години от изпитваните примерно десет хибрида или сорта, ще бъдат признати девет.
Това не само влошава качеството на културата, но и буквално унищожава българските сортове.
И понеже българският слънчоглед почти не се търси, то и българските специалисти не подават за стандартизация семена. По простата причина, че и да подават, стандартите са твърде ниски, и от вкарваните в страната хибриди или сортове около 90 процента се признават.
Това, че сме изпреварили Франция по износ на слънчоглед, е в резултат на това, че нашият слънчоглед, нашият хибрид ще бие техните стандарти отвсякъде. Но проблемът идва от друго място – стандартите при слънчогледа са под всякаква критика. Поради което в България се вкарват слънчогледови семена, които нямат конкуренция именно поради ниските стандарти. Няма конкуренция, няма размах, няма битка за качество. Просто влизат всякакви хибриди и сортове.
Защото ако се промени стандартът и той е достатъчно висок, то тогава създадени в чужбина пшеници ще могат да се конкурират със създадените в България. Но ние сами си пречим.
Кой има интерес от всичко това?
Попитахме специалисти в областта на производството на семена – кой стои зад тази политика? Отговорът беше изненадващо лаконичен – стои половин милиард лева.
25 млн. декара по 10 евро за посевен материал на декар е 250 млн. евро, или 500 млн. лева. Казано с други думи, 25 млн. декара от площите много скоро, ако падне българската селекция, ще бъдат заемани само с вносни семена, без значение дали са качествени или не. Тоест парите за посевния материал ще се изнася от България.
Всеки, който иска, може да провери колко площи заема слънчогледът, пшеницата, ечемикът, тритикалето, бобовите, зеленчуковите (да оставим овошките), да се умножат декарите от тези площи и се получава един доста внушителен резултат като изнесени пари. Положението според специалистите е наистина плачевно. Колкото повече се свива българската селекция, толкова повече се отваря селекция за чужди пазари. Някой е заинтересован, но това не е българското земеделие.
И самите зърнопроизводители се вайкат, че от даден сорт или хибрид нищо не се е получило, но въпросът е защо тогава той е получил сертификат?
Другото нещо, което държавата трябва да направи, е районирането на сортовете, а не признаването към територията на цялата държава. Преди години – до 1992-1993 г., освен че признаваше даден сорт или хибрид ИАСАС (тогава е било Държавно сортоизпитване) излизаше със становище, че примерно сорт А е подходящ за цялата страна, сорт В – за Североизточна България, сорт D – за Подбалкана и т. н.
Стандартите трябва да са еднакви и за българската, и за чуждата селекция
В момента няма райониране. Зърнопроизводителите отиват в института и питат дали сортът е подходящ примерно за Врачанско, но научните сътрудници от института нямат пари да направят такова голямо изпитване, както е при богатите западни фирми. И му казват да си вземе семена и да пробва. И тези частни западни фирми могат да си позволят да правят изпитване и на малки площи срещу заплащане, разбира се. И накрая показват едни бомбастични резултати. Но да не забравяме – това са частни интереси, но арбитърът го няма. Арбитърът, в лицето на държавата, трябва да си влезе във функцията и да започне най-накрая да районира сортовете, тоест зърнопроизводителя.
Какво правят в другите страни?
В Турция например сортът „Енола“ не е признат от техните стандартизиращи институции. И в момента, в който селекционерите видят, че чуждият сорт може да бие тяхната селекция, го обявяват, че не става. Турските зърнопроизводители плачат за сорт „Енола“, но турската селекция не го признава. И не само този сорт, но и нито един, който би могъл да измести техните.
В Унгария тази година са правели представяне на техните сортове пшеница и това е било организирано от тяхната асоциация на зърнопроизводителите, като всички разходи са били поети от нея, и са рекламирани само и единствено унгарски сортове.
Така правят унгарците, така правят турците, така правят и повечето зърнопроизводители в Европа и света.
Какво правим ние?
Ето какво казва един специалист в животновъдството:
„Не може примерно в една държава да има пет асоциации на черно-шареното говедо. И тези асоциации да ме защитят мене? Друг път! Те първо ще се избият помежду си. Влезе програмата за селекционен контрол, дадоха 30 млн. лв., имаше 50 000 глави черно-шарено говедо примерно. И хората си правят сметка – 50 000глави на 30 млн. лв. Това е добра субсидия, защото ти си по селекционния контрол. Там бащата, майката, дядото, бабата, кръвните проби, биковете за осеменяване и т.н., нямат значение. И не щеш ли, още преди тръгването на парите броят на животните изведнъж стана двоен. Е, питам аз – как за три месеца от 50 000 станаха 100 000 крави по селекционен контрол? Ами много лесно!
Една асоциация, втора асоциация и т.н. Асоциацията е частна – тя трябва да събира таксата, за да може да се издържа. Че защо да не вземе още 25 000 животни по 10 лв. После върви търси родословието на кравата. Вече не помнят на какъв колбас са отишли роднините, за да се селектира.
Ако държавата, която се явява работодател, не се намеси и не вдигне критериите за стандартите, няма защо непрекъснато да си задаваме въпроси от сорта – защо хлябът няма вкус, защо доматите приличат на пластмаса и т.н. Просто е необходима спешна политика за сортовете и хибридите. Нека в министерството, ако наистина защитава българското производство, погледне в таблиците на ИАСАС колко и с какво е засято, и да прецени – чии интереси ще защитава – българските или чуждите.
Още по темата:
Учени и производители: Да прогоним фарисеите от пазара
