Стратегии

Какви са причините нашето селско стопанство да е неконкурентно? Какво да се прави в съвременните условия? Колко време ни трябва, за да настигнем развитите европейски страни в това отношение? С какво и как науката може да помогне да произвеждаме качествени храни на нивото на света? Изключително важни въпроси, които бъдещето няма да промени.  Защото храните не са обикновена стока. Технологиите се променят, довчера модерни техники и производства се сменят с други. Но храните си остават онази стока, свързана с националната сигурност, със здравето и просперитета на нацията в най-пряк смисъл. „Агротрансмедия“ на сайта „Студия Трансмедия“ открива дискусия по тези и много други въпроси, свързани със селското стопанство, и кани за участие учени, производители и дори просто наблюдателни „консуматори“ да участват в нея.

 

– Проф. Давидов, преди да говорим за състоянието и перспективите пред нашето селско стопанство, кажете каква се случи през годините на прехода в тази област?

– Аз бях научен сътрудник в бившият Институт по хидротехника и мелиорации. Съдбата на този институт, както и на още няколко института, които са в областта на водите, е горе-долу същата, каквато е и съдбата на Селскостопанска академия.

Имаше четири института по водите – единият към БАН, вторият към Селскостопанска академия, третият към Министерството на регионалното развитие и четвъртият – към Министерството на енергетиката – в Енергопроект. Всичките тези четири института вече не съществуват. Първият беше този по ВиК, защото се оказа, че при новите пазарни условия не може да съществува. След него изчезна институтът по водни проблеми, който беше към БАН – разтуриха го и го прехвърлиха към ХМС като отдел.

Нашият институт по хидротехника и мелиорации трябваше да обслужва 12 млн. дка поливни площи, каквато беше програмата на партията. Но от тези 12 млн. дка изградени поливни площи се използваха само 3 млн. дка. Въпреки това се предвиждаха поливните площи да достигнат до 25 млн. дка до 2000 година. Типичните грандомански проекти от онова време.

Та нашият Институт по хидротехника и мелиорации, който изпълняваше програмата на партията и правителството, беше голям институт от 400 души. През 1989 г. остана с 200 души, после със 100 и накрая го обединиха с един друг институт по механизация към Селскостопанска академия. Всички тези кадри, които постепенно се пенсионираха, по естествен начин доведе до фактическото закриване на института. Същият е проблемът със Селскостопанска академия. Тя беше много голяма – с 30 института в цялата страна. Хората, които работеха там, се хабилитираха като доценти, като професори и т. н., но при новите условия всичко това започна да рухва и сега се намираме в последния стадий на загиването на Селскостопанска академия.

– Може ли да се направи някаква връзка между изчезването на всичките тези научни звена, свързани с водите и отдаването на концесия на язовирите, с бедствените наводнения в последните години в някои райони на страната?

– Моето мнение е, че наводненията нямат връзка с язовирите. Става дума за екстремни природни явления. Да се намесват язовирите като причина за тези наводнения е абсолютна глупост. Защото главната роля на язовирите в една водосборна област е да задържат водата и да спират наводненията. Така че колкото повече язовири има на реките, толкова по-малка е опасността.

– А това че не се знаеше кой ги стопанисва?

– В България има 180 язовира, това са големите язовири, които се поддържат много добре от държавата – дирекция „Язовири и каскади“ и „Напоителни системи“.

През 50-те години в рамките на ТКЗС-тата по подобие на китайския „Голям скок“ и ние направихме един „голям скок“ и се втурнахме да изграждаме малки язовири. Тогава се изградиха около 1500 такива язовири в цялата страна. Те са от малки до средно големи водоеми. Поддържаха се от съответните ТКЗС-та. След като се разтуриха ТКЗС-тата малките водоеми ги отдадоха на концесия за риборазвъждане. Моят колега Валентин Славов участва в тази проверка и се установи, че от тези 1500 малки язовири може би едва около десетина-двайсет не са добре поддържани.

Намесата на язовирите като причина за наводненията е напълно неаргументирана. Напротив. Както казах, те препятстват наводненията. Съвсем друг е въпросът обаче с поречията на реките, които не са почистени. И примерно при един мост, завой или стеснение на реката, ако водата не може да мине заради боклуците, изхвърляни там, започва и наводнението. Но това вече е друго.

– Според някои изсичането на горите също способства за тези наводнения.

– Не мисля. Това също е една голяма заблуда. Две са изобщо заблудите, които се разпространяват упорито в медиите – че отсичането на горите и язовирите причиняват наводненията. Това не е вярно. Медийни митове.

– Как се отрази смяната на собствеността в българското селско стопанство?

– Голямата промяна, която стана след 1989 г., но която някои много бавно осъзнаха, е, че ние се намираме в нова и съвършено различна обстановка. Основно действа частната собственост и пазарният механизъм. Това трябва да го разберат някои хора. Решиха, че може да я карат както преди, когато бяха изградени тези 12 млн. дка поливни площи на книга, като се предвиждаха още. В последния доклад на Централния комитет на БКП, изнесен от Тодор Живков три години преди 1989 г., той признава, че от тези 12 млн. дка се поливат ефективно само около 3 млн. дка. Тогава държавата беше национализирала всичко, поливаше се по команда, но дори командата не позволяваше да се поливат такива големи площи.

След 1989 г., когато се върна собствеността на земята, всичко се промени коренно. Дали да се полива или да не се полива, зависи от собственика на земя. Той си прави сметката дали да се полива. Защото за поливането освен съоръжения трябват и хора, изобщо се иска организация.

Преди 9 септември 1944 г. преброените поливни площи са 385 хиляди декара. Това е вследствие на т. нар. водни синдикати, които ги въведе Александър Стамболийски. Тези поливни площи са разположени по поречието на реките Струма, Места, Марица, Тунджа и отчасти на Росица. Сега поливните площи са 300-400 хиляди декара точно на същите места. И какво се оказа? Че това, което е направено по времето на социализма – тези 12 млн. дка поливни площи, е било една излишна работа.

Сега привлякоха една група от Световната банка, която да разсъждава каква ще бъде стратегията на поливното земеделие. Чувам, че ще се отделят някакви средства за инвестиции. Но ако ги прави държавата, това отново ще бъдат пари, хвърлени на вятъра. Докато собственикът няма интерес, той няма и да го направи. Просто такава е логиката, с декрети и заклинания нищо не се постига. Доказано е.

Голямото престъпление, което се извърши на 9 септември 1944 г. с национализирането на земята и колективизацията, е, че натрупаният вековен опит на 1 милион българи, които знаеха как да обработват земята и как да произвеждат, му сложиха чертата. Поставиха да ги управляват разни партийни секретари, а бившите стопани на земята ги направиха работници. Сега върнаха земята, но тези, които са владеели земята и професията, вече ги няма. Техните наследници не могат да ги заместят истински.

– Някои смятат, че прекаленото окрупняване на земята, тоест големите арендатори, няма да съживят земеделието.

– Аз съм радетел на това, че най-големият мотор за развитието на селското стопанство са именно тези арендатори. Много хора, включително политици са против тях, наричат ги латифундисти и т. н. Както и да ги наричат обаче, те имат три предимства: първо, около 2.5 милиона дка се обработват от тях. Те въведоха модерна техника, която не може да си позволи един обикновен собственик на малко земя. Трактори, сеялки и друга стара техника се смени с модерна техника от Австрия, Италия, Америка. Бях при един арендатор, който обработваше 20 хиляди декара в Северна България. Като отидохме, видяхме, че е направил много хубаво почистване – беше сложил новите машини от едната страна, а от другата – старата съветска техника от ТКЗС-то.

И другото, много важно – тези арендатори създадоха работа на 5000 души. А отделно тези 5000 души хранят половин милион хора чрез арендата. Един мой съсед в Добруджа има200 дка и получава по 100 лв. на декар, тоест 20 000 лв.

Така че аз съм против едрите арендатори да се наричат латифундисти, защото това са хората, които пласират продукция на световния пазар – пшеница, царевица, рапица и слънчоглед.

– Защо обаче очевидно зеленчукопроизводството изостава, а не е тайна, че качеството на българските зеленчуци е много добро?

– Защото е невъзможно да се направи голяма аренда за зеленчуците и никъде не се прави. Те се отглеждат на малки площи, в сравнително малки ферми, които не можаха да устоят на вътрешния и на външния пазар и фалираха.

Но аз съм против внушенията, че всичко пропада, защото едно време са се отглеждали над 5 млн. дка, а сега се отглежда само на 2 млн., докато останалите пустеят. Това са пълни глупости! Един основен закон, открит още от Адам Смит, гласи, че размерът на площите се определя от най-ниското качество земя, на която може да се отглежда продукция и тя да отиде на пазара. Размерът на площите се определя от продукцията, която се реализира на вътрешния и на външния пазар. Ако сега се втурнем да обработваме тези 2 млн. дка, но няма къде да ги пласираме, такива фирми ще фалират. Затова площите, на които се отглежда нещо, съответстват точно на съвременните условия на потребление.

– Смятате ли, че субсидиите, които се дават от ЕС за уж засети площи, развращават производителите? Излиза, че именно декарите определят печалбата, без да е необходимо да реализираш някакво производство. Тоест губим възможността за онова уникално земеделие, което сме имали.

– Всичко се свежда до конкуренция, от една страна, до подобряване качеството и цената на продукцията не само на вътрешния, но и на нивото на външния пазар. Това, което се случи в земеделието, стана и в промишлеността. Ако си спомняте, произвеждахме перални, хладилници и т. н., но всичко това изчезна като българско производство след 1989 г. Защо? Защото магазините са пълни с качествени перални и хладилници на достъпни цени. Не става изведнъж, трябва да се създаде обстановка нашата промишленост да произвежда по-качествено и по-евтино.

– Къде е науката при новите условия?

– Какво е науката? Натрупан опит. Сега въпросът е – има ли у нас пазар за наука. Има ли? Няма. Но може да купуваме наука от чужбина по такъв начин, че да можем да инвестираме, да бъдем конкурентни на Европа и да изнасяме. Би следвало и нашата наука да е такава, че да продава на бизнеса и когато един фермер е взел кредит да знае, че с тази наука ще направи нещо. Става дума за дълбоко преустройство на науката при новите пазарни отношения. Науката обаче не може изцяло да следва пазарните закони.

В това отношение много е интересно развитието на Българската академия на науките. Както се знае, БАН съществува още преди Освобождението и тогава институтите в нея са били в огромната си част хуманитарни. Тоест с такава дейност, важна за държавата, но без пряка пазарна стойност – това са история, литература, математика, археология. Председател на академията до 1945 г. е бил и проф. Богдан Филoв, който е археолог.

БАН се разраства и да са били, да речем, 1000 души в началото, след това стават 15 000 души в големи отраслови институти с по 400-500 души във всеки. Те обслужваха тогава – защото нямаше конкуренция от Запад, тогавашната търговия в рамките на СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ в соцлагера). И не може да се отрече, че в онази система институтите вършеха някаква работа. Техният труд се използваше веднага от проектантски организации, от производството и т. н., но в рамките на същия СИВ. Но когато след 1989 г. дойдоха по-високите технологии, по-високото качество от западните страни, всичките тези институти се свиха, други изчезнаха.

Селскостопанската академия преди 10 ноември беше създадена по тертипа на съветските академии. Нейната роля беше да подава опит на ТКЗС-та и АПК-та, които пък бяха подпомагани от държавата. Преди 1989г. институтът „Пушкаров“, който е основен институт в Селскостопанска академия, беше с 2500 души. Сега са 250 души.

– СИВ го няма, но сега сме в Европейския съюз. Как стоим ние в тази много голяма конкуренция в областта на селското стопанство, след като и най-развитите страни са в остра конкуренция помежду си за пазари. Можем ли да намерим своето уникално място в производството на продукция, адекватно на нашата природа и все пак немалкия опит, който имаме, макар и изостанали технологично?

– Въпросът е свързан с много неща. Според мен субсидиите, които получаваме от Европейския съюз, трябва да отидат към малките фермерски стопанства.  Дали ще бъдат животновъдни или само растителни, е друг въпрос. Но няма как доскоро да сме били ТКЗС, после с едно постановление ТКЗС-тата станаха АПК, а сега пак с някакво постановление да създадем фермери. Това ще бъде един дълъг процес от около десет години, ако сме настойчиви да вървим напред.

Според мен голяма е ролята и на т. нар. големи вериги магазини, срещу които също има голяма съпротива. Спекулира се с процентите – според едни са 5, според други – 10, но според мен не са по-малко от 40 процента българско производство в тях. Най-важното е, че чрез тези вериги българските стоки достигат до Европейския съюз, тоест те стимулират конкурентното производство в България. Ако стоките са качествени, търговците са заинтересовани да ги предлагат и да печелят.

И за селското стопанство пак казвам – в България се произвежда продукция върху толкова земя, колкото може да поеме вътрешният и външният пазар. Всичко останало, което може да се решава с административно постановление, просто не става.

Категории Стратегии