Резултатите от състоялите се на 7 юни 2015 г. избори в Търция предизвикаха оживени коментари както в страната, така и в чужбина. За мнозина те се оказаха изненадващи не заради победата на партията на Ердоган в изборите (викой и не очакваше нещо друго), а заради по-малкия брой подадени за нея гласове (в сравнение с предишните избори от 2011 г.) и неспособността й да осъществи стремежа си към квалифицирано мнозинство с право за промени на конституцията. Нещо повече, Партията на справедливостта и развитието (ПСР) не успя да си осигури парламентарно мнозинство, позволяващо й да състави самостоятелно правителство. На дневен ред в момента са сложни преговори за коалиционно управление или поне за парламентарна подкрепа на правителство на малцинството, които могат да доведат до продължителна политическа криза и дори до нови предсрочни парламентарни избори.
Коментарите варират от еуфорията около стопирането на възхода на ислямистите и надеждата за възраждането на турската левица до кардинални обобщения за модернизацията на Турция от времето на Ататюрк насам, за секуларизма на обществото и ролята на военните и въобще за геополитическата тежест на съвременна Турция в глобализирания свят. На преден план излизат аргументите за тясната връзка на ПСР с изслямистката традиция и за лявата, секуларистична про-кюрдска Демократична партия на народите(ДПН). Тези анализи обаче, противопоставящи ислямизма на секуларизма пречат на разбирането на действителните фактори за политическата промяна, която очевидно назрява в създалата се следизборна ситуация.
Да се говори за изключителност на процесите в Турция е пресилено. Западноевропейските политолози спорят доколко ПСР е типична ислямистка партия, въпреки очевидните ѝ връзки с ислямски фундаменталисти. В дълбоката си същност това е една силно авторитарна формация, основаваща се на социалния консерватизъм и търсеща възраждането на специфичен „неосманизъм“. Същевременно, трябва да се отчете, че аналогични процеси протичат в много страни по света и то не само такива, в които мюсюлманите са мнозинство (Индия, Алжир, Египет, Южна Африка и др.), където управляващите режими в постколониалния и незасим период са корумпирани или неспособни да управляват, а националистическите движения в тях не са в състояние да прокарат нов прогресивен политически проект извън идеята за сепаратизъм. Така често новите опозиционни движения се обръщат към етническата или религиозна идентичност в търсенето на политически успех.
Конкретно в Турция на преден план в последните години излезе политическия потенциал на кюрдската общност, затова и най-голямата последица от последните избори беше силното прадставяне на ДПН и фактът, че тя не само премина тежката 10% – бариера – най-високия подобен праг в света, но и осигурявайки си стабилно присъствие става интерес нов играч на политическата сцена. При това, както вече посочихме в един предизборен анализ тук, ДПН успя не само да се позиционира като представител на кюрдския вот (който по същество е етнически и социално-консервативен), но и да привлече значителен вот на ляво- и либерално-настроени турци – особено от големите градове (много от онези, които протестираха преди година-две против авторитарния режим на ПСР). Предизвикателството на следизборната ситуация е как ДПН ще избяга от своя про-кюрдски характер и ще се помъчи да се представи за общонационална, а не регионална и етническа партия. В отговора на това предизвикателство е и разковничето пред политическия пъзъл в Анкара.
Основен мотор на обединението на опозиционните на Ердоган и неговата партия сили е партията, която държи знамето на кемализма – Републиканската народна партия (РНП). И тук опираме до корените на кемализма, който изначално е едно лидерско, авторитарно движение, основаващо се на авторитарна политика и силна роля на военните. Един от лозунгите, наследен от Ататюрк беше „В името на народа, въпреки народа!“. Особено за по-бедните турци, кемализмът исторически е свързан със светската, репресивна държава, поради което те са се ориентирали традиционно към религиозни формации и партии, когато става въпрос за изява на опозиционни настроения. Именно сега, след дълги години на опозиция РНП следва да покаже, че е демократична партия, която се ангажира с народовластието и спазването на демократичните права и свободи, особено когато политически опонент, но и възможен коалиционен партньор е определено по-лявата ДПН, чиято опозиционност е облечена и в етнически категории (както и със спомена за забранената партия на Юджелан).
В тези условия възможният изход от преговорите ще говори много както за устойчивостта на процесите, така и за по-общия им исторически и цивилизационен контекст. Показателно е, че лидерът на кемалистката Републиканската народна партия (РНП) призовава за формиране на трипартийна анти-Ердоган коалиция на „партиите, получили 40% от народния вот“. Килиджароглу заяви, че неговата партия е готова да загърби някой от принципите си и призова и другите две партии да постъпят така в името на формиране на коалицията след началото на работата на новия парламент, което ще стане след 22 юни. Посочвайки, че ПСР спечели едва 40% от гласовете, той заяви, че задължението за съставяне на правителство е на онези, които събраха 60% от гласовете при формирания 4-партиен Меджлис.
Килиджоглу акцентира, че основен мотив при съставянето на програмата на едно коалиционно правителство следва да бъде спазването на закона и пълната промяна на „превратаджийската конституция след 12 септември 1980 г.“, приета след кървавия военен преврат на Кенан Еврен. Той настоя за приемането на специален закон за етиката в политическия процес и за отмяна на специалния държавен фонд, предоставен за лично управление от президента. Според него съдебната система и медиите трябва да бъдат независими и безпристрастни в условията на една реформирана социална държава и „базирана на нови принципи външна политика“. Той критикува президента Ердоган за опита му да се намеси във формирането на новия кабинет посредством лични срещи с отделните партийни лидери, представени в парламента. „Президентството не е институция, която трябва да има мнение по всимки въпроси“.
Според мен, ключът към реализирането на тези идеи са както в ходовете на Ердоган, чийто политически опит никой не следва да подценява, така и в позицията на третата партия – дясната и пронационалистическа Партия на националното движение (ПНД). Както се очакваше, тя получи равномерно разпределени гласове в не-кюрдските райони на страната, Отчитайки че партията на Девлет Бехчели получи гласовете на онези избиратели, които не одобряват линията на управляващата партия за стопляне на отношенията с кюрдското малцинство е малко вероятно тя да се съгласи да подкрепи въпросната „коалиця на 60% от гласоподавателите“. Така че е възможно тя да бъде ухажвана от ПСР и лично от президента Ердоган в името на участие в управлението или най-малкото – парламентарна подкрепа за правителство на малцинството.
Очевидно предстоят горещи политически дни около Босфора и в Анкара, в които главните козове вероятно се държат от най-силния човек в държавата – президента и от най-силно парламентарно представена партия. Тъй като опозицията е фрагментирава и конфронтирана и очевидно се нуждае от силен реформаторски проект, който да оправдае евентуалната коалиция. А точно в това геополитическо и ментално евразийско пространство нещата стават „яваш-яваш“, а не чрез радикализъм в реформите, който рядко носи политически дивиденти. Иначе радикализмът по улиците и в политическите среди е ежедневна практика.
