Предстоящите в неделя – 7 юни 2015 г. парламентарни избори в Турция имат за свой главен играч един политик, който въобще не е кандидат в тях – президента на страната Реджеб Ердоган. Ако нещо е сигурно като прогноза, това е, че независимо от резултата в неделя, той ще продължи да обитава президентския дворец, а неговата партия най-вероятно ще управлява сама или в коалиция през следващите години. Залогът на тези избори обаче е твърде голям, както за бъдещето на Турция и региона, така и за наследството, което Ердоган ще остави в историята.
Голямата цел на Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) в тези избори не е само да ги спечелят, но да се създаде възможността при съответното силно представяне в 550-членния Меджлис (турския парламент) да има достатъчно мнозинство за прокарване на референдум за промени в конституцията за засилване на президентските пълномощия. За тази цел са необходими 330 депутати (досега ПРС имаше 327 депутати), а при изпълнението на програмата-максимум – 367 и повече депутати би съществувало конституционно квалифицирано мнозинство, позволяващо приемането на съответните промени дори без референдум.
По време на кампанията и двете задачи изглеждаха изпълними, тъй като преимуществото на ПРС изглеждаше несъкрушимо, но последните проучвания от края на май (при това от две различни социологически проучвания) показаха известно стопяване на преднината и увеличиха опасенията от възможни изненади. За неяснотата допринася и изборното законодателство в страната поради забраната от провеждане и публикуване на резултати от анкети на общественото мнение 10 дни преди изборния ден и голямата изборна бариера от 10% за влизане в Меджлиса. Най-високия подобен праг в света може да изкриви народния вот посредством преразпределението на гласовете на непреминалите изборния праг партии и коалиции (особено в полза на най-добре представилата се партия – вероятно ПСР). Очевидно е, че резултатите от изборите ще се анализират отново като вот на доверие към Ердоган и неговата политика, който управляваше страната като министър-председател след 2003 г. до категоричната му победа на първите преки президентски избори в страната през август миналата година.
Втората голяма въпросителна в прогнозните анализи и резултати след евентуалната победа за ПРС се върти около възможността за конституционни промени. Въпросът е, дали за първи път в историята на съвременна Турция легалната партия на кюрдското малцинство Демократична партия на народите (ДПН) ще премине десетпроцентовата бариера и ще вкара свои депутати или ще остане извън Меджлиса. Досега те имаха такива, но бяха представени като независими депутати на миналите избори през 2011 г., когато получиха подкрепа от 6.57%.
Последните проучвания допускат резултат между 9.5% и 11%, като влизането на ДПН в парламента се счита почти за сигурно(в едно от проучванията сочат резултат от 10.86 %, тоест близо 50 депутатски места). Полученият при такъв случай бонус – от преразпределението на гласовете – очевидно ще засили както политическо влияние, така и ролята на кюрдския фактор за развитието на политическия процес в страната.
Иначе основните политически опоненти на ПСР са двете традиционни партии в центъра на политическото пространство – леви и десни. Най-старата партия в страната, основана от Мустафа Кемал Ататюрк, Републиканската народна партия (РНП), е първа опозиционна сила. Нейният лидер Кемал Кълъчдароглу се опитва да се възползва от симптомите на забавяне на икономическия растеж, характерен за последното десетилетие. През 2011 г. тази партия получи около 26% от гласовете на избирателите и сега излиза с лозунги и обещания за по-високи пенсии, снижаване на безработицата (в момента 11,2% от работната сила), повишаване на минималната заплата от 950 на 1500 турски лири при максимум 40 ч. за работна седмица. По отношение на конституционните реформи РНП иска промени във въведената две години след военния преврат от 1980 г. сегашна конституция, но не подкрепя плановете на Ердоган за засилване на президентските пълномощия. РНП единствена организира предварителни избори за своите кандидати и изработи своята партийна платформа след дълги консултации с профсъюзите и различни групи на гражданското общество. Въпреки това на нейната победа се гледа като на малко вероятна, защото въпреки вътрешнопартийните промени извършени през последните години, много от избирателите (особено кюрдите и религиозните фундаменталисти) гледат на тази партия с недоверие, като на елитарна и догматична, откъснала се от масите.
Въпреки известното заиграване с някои леви лозунги РНП със сигурност ще срещне сериозен отпор от лявата кюрдска ДПН. Техните лидери Селахатин Демирташ и Фиген Юксекдаг (интересна двойка лидери мъж и жена) също искат да се възползват от икономическите проблеми, създадени напоследък от управлението на ПСР. ДПН се стреми да спечели гласовете на градската и образована младеж с призиви за права на жените и по-широки граждански свободи. Това е единствената партия, която е въвела 50% членска квота за жени като тази квота се спазва и сред издигнатите кандидати. Партията пропагандира също права на различните сексуални малцинства и обещава да прекрати всякакви форми на етническа, религиозна и полова дискриминация. ДПН обещава въвеждането на обучение на майчин език, демократична реформа, която формално управляващите приеха, но не приложиха на практика. Те обещават да забранят задължителното (сунитско) религиозно образование в училищата и да го заменят с избираеми предмети, съобразени с вярванията на отделните ученици. Същевременно партията окачествява себе си като екологична и анти-капиталистическа партия, която се противопоставя на атомните електроцентрали и обещава да подобри правата на трудещите се.
Третата по сила партия вероятно с около 17% (през 2011 г. резултатът й бе 13.01%) ще бъде традиционно дясната и пронационалистическа Партия на националното движение (ПНД) – свързвана с организацията „Сивите вълци“. Нейният лидер Девлет Бехчели в последно време смекчи донякъде твърдата си линия спрямо малцинствата, но всъщност тяхната сила са гласовете на онези избиратели, които не одобряват линията на управляващата партия за стопляне на отношенията с кюрдското малцинство (т.нар. от Ердоган политика за трайно и справедливо решаване на кюрдския въпрос, която той обеща да продължи след изборите, без значение какви ще бъдат резултатите). Очаква се ПНД да получи равномерно разпределени гласове в не-кюрдските райони на страната, които ще дойдат както от разочарованите от управляващата партия избиратели, така и от останалите основни турски партии.
В рамките на кампанията опозиционните лидери критикуваха поведението на президента, който се държи повече като лидер на своята партия, борещ се за всеки глас, а не като надпартиен президент, който трябва да гарантира равнопоставеността в избирателния процес. Шансовете на Ердоган и ПСР са по-слабо представяне на ДПН, което да не им позволи да прескочат десетпроцентовия праг от гласовете и така ПСР да има възможност да преразпредели достатъчно гласове, които да й позволят още веднъж да управлява самостоятелно. А след това евентуално да проведе референдум за промяна на конституцията. Не бива да се забравя и възможността за изборни машинации подобни на тези от общинските избори през март миналата година, които биха изхвърлили прокюрдската партия от парламента.
Изборите в Турция имат много важни външнополитически аспекти, които ще имат своето отражение върху международния ред. Можем да споменем кризата в Украйна и усложнените отношения в Черноморския регион, заплахата от Ислямската държава и породената от кризата в региона бежанска вълна, също така сложните отношения на Турция с ЕС и Русия заради газовите доставки и плановете за изграждането на „Турски поток“, вместо отменения „Южен поток”, влошените през последните години отношения с Израел. И двете страни са важни стратегически партньори на САЩ и НАТО в района на Близкия и Средния изток. Ето защо интересът към резултатите от изборите е огромен и свързан с бъдещата политика на една твърде важна за сигурността на целия регион съседна страна.
Автор: доц. д-р Костадин Грозев (по материали от чуждестранния печат)
