В края на 1992 г. в столичния хотел “Шератон” се състои среща. Двама мъже в тъмни костюми и с по един асистент до тях обсъждат нещо. Темата би следвало да е тайна, но те не се крият, тъй като в разграден двор никой не се крие. Мъжете са Александър Авдеев, руски посланик у нас, и Уилям Монтгомъри, бъдещ американски такъв. Страната е стартирала т.нар. демократични реформи, обаче руснаците се притесняват от изтласкването на техния бизнес. В замяна американците имат тревога в Централна Европа. Авдеев и Монтгомъри се договарят правителството на Филип Димитров да падне и да бъде сменено с проруско. Месец по-късно се заклева кабинетът на Любен Беров. Случката е описана в книгата на Тошо Пейков “Записки по българските реформи“.
Монтгомъри става посланик малко след тези събития, а мандатът му е до 1996 г. Ние крие, че СДС му е на сърцето, публично защитава формацията в размирните времена. Три години след него идва Ричард Майлс, който открито през 2001 г. застава в президентската борба до Петър Стоянов. Даже после много жали, че е победен от Първанов. Майлс
откровено си лобира спрямо българската власт –
политически, като например за унищожаването на ракетите CC-23, и икономически, за американски фирми. През есента н 2001 г. той свободно си разсъждава пред български медии за падането на кабинета на Иван Костов, идването на царя, загубата на Стоянов и други вълнуващи го въпроси. “Малко странно е все пак, когато едно приятелско дясно-центристко правителство се смени с друго дясноцентристко правителство….Всъщност по-трудно за разбиране беше смяната на президента Петър Стоянов. Той се разграничи от СДС, както по-късно направи и президентът Георги Първанов от БСП, а и като президент не е толкова пряко отговорен за действията на правителството. Беше логично да се смята, че той може да спечели още един мандат…. Всъщност Вашингтон имаше опасения по-скоро за ангажиментите на кабинета по унищожаване на ракетите СС-23…”, казва Майлс.
Сменен е от Джеймс Пардю, който буквално повежда война с главния прокурор Никола Филчев. Ако някой се е възмущавал от французина Дьо Кабан наскоро, то следва да знае, че Пардю е Дьо Кабан на десета степен. Щатският амбасадор публично иска от България промени в конституцията, а и не крие, че има любими и нелюбими партии. “Българите от турски произход могат и трябва да подкрепят различни лидери. Смятам, че трябва да застават зад партии, които не са свързани само с един лидер. На Балканите етническите партии не водят до добро. Всеки член на малцинствена общност би могъл сам да вземе собственото решение кой най-добре представя интересите му. Малцинствата трябва да избират партии, които изглеждат по-демократични“, заявява той в Кърджали. Думите му, естествено, са насочени към ДПС.
По някое време у нас идва Джеймс Уорлик. Датата е 27 май 2011 г. Току-що са излезли разкритията от “Wikileaks” за черното минало на премиера Бойко Борисов. А също и как американските посланици са пускали грами до Вашингтон, в които предупреждават с какъв тъмен субект в България си имат работа.
Уорлик идва ненадейно в българския парламент и лично защитава Борисов.
„Имаме пълно доверие на българския премиер, изключително високо отношение спрямо него. Имаме изключително доверие в българското правителство и България като силен съюзник и партньор“, казва той и без накисване препира биографията на Борисов. Година по-късно Уорлик почти си позволява публично да кадрува из Министерски съвет. “Трайков е добър човек, действа винаги в интерес на българските граждани, ние в САЩ високо го уважаваме. Напускането му ще е загуба за българското правителство“, казва той прд Би Ти Ви.
Дьо Кабан е пресен. И той си имаше любим министър, с когото прекрасно работеше и не го криеше – Христо Иванов, както и любими фирми – френски, разбира се. Във всяка една нормална държава, в която посланик се намеси открито в съдебен търговски спор, както направи французинът в полза на компанията “Белведере”, ще бъде изгонен. У нас обаче стана знаме на “умните и красивите”. Ако същото нещо го бе сторил руският посланик за руска фирма, “умните и красивите” буквално щяха да изринат света.
Днес си имаме Местан. И посланик Гьокче, който открито агитира за ДОСТ, а също и Турция, която безцеремонно не се съобразява с България. Унизително за българските граждани тя се меси в изборния процес и страната ни нищо не прави насреща. Но това, което вършат Турция и Местан,
е само една идея по-нагло
и безскрупулно от всичко случило се през целия ни 25-годишен преход. Просто го надгражда, еволюция в отношенията между България, други държави и техните посланици.
Местан има право да бъде сърдит. Както и Турция. Анкара официално си е наш евроатлантически приятел, а видно е, ние ходим без гащи пред евроатлантическите приятели. Защо точно сега да ги обуваме?
