Не бях сред неговия кръг. Имах щастието да ни гостува в радиопредаването „Часът на инфохолиците“ преди вандалите от сегашното ръководство на БНР да го спрат от ефир.
Знаех, че е лежал в затвора, заради свой близък, по време на сталинистките репресии у нас в средата на миналия век. Предпочел е да изпие Сократовата горчива чаша, вместо да се откаже от някои човешки ценности. После идва вездесъщата Държавна сигурност…
Чел съм с удоволствие преводите му на „Приказки от страната Алабашия“ от големия американски поет Карл Сандбърг и „Закуска за шампиони“ от Курт Вонегът – писател, който няма нужда от представяне.
С Петко Бочаров си отива още един представител на поколение, което даваше смисъл на българската интелигенция. Тук тъжно си припомням една епиграма на баща ми – не ме е срам да го напиша и цитирам – Радой Ралин:
Нашата интелигенция е гнила! Правилно говорите.
Нашата интелигенция е гнила… по затворите.
Днес сред хората на публичността у нас сякаш не израстват хора, които по естествен път, по силата на биологическата логика, да заместят подобни личности.
