Конфликти

Следновековни словенски замъци, впечатляващи пейзажи и фолклор с дракони – всичко това е нещо, което ще откриете в приказките, но трезвомислещите словенци знаят, че тяхната страна не трябва да си задържа дъха в очакване на „и били щастливи до края на живота си”, намирайке се в толкова проветрив ъгъл на континента…

 

Коментар на Рева Гужон – очевидно срещата на евролидерите в Братислава е предизвикала асоциациите на авторката от нейно посещение в една близка, както географски, така и като име европейска държава – Словения.

Замъкът "Блед" край града домакин на Стратегическия форум

Мизансценът в замъка на Братислава беше познатият: европейските лидери се събираха за поредната си среща в типичен идиличен декор, в който природната красота на пейзажа прикриваха дълбоките несъвършенства на съюза, който те се опитваха за спасят. Сега обаче, в светлината на британското гласуване за излизане от континенталния блок, разклатените илюзии, че е възможен един „все по-тесен съюз” ставаха все по-тънки и реалистите в залата постепенно и видимо засилваха позициите си.

Промяната в тона на срещата на върха можеше да се очаква; „килерните” евроскептици вече не можеха да се крият зад Обединеното кралство, настоявайки за националните си права и опитвайки се да укротят брюкселските принципи. Те разбраха, че колкото по-дълго европейските лидери избягват трудните въпроси, избирайки вместо това да величаят „духа” на Европейския съюз като средство за оцеляване,  толкова повече на пазителите на блока щеше да им се налага да реагират, вместо да форматират огромните промени, които бълбукат и излизат на повърхността сред техите разочаровани и обезсърчени електорати. Както отбеляза почти мълчаливо италианският премиер Матео Ренци, който обвърза собствената си политическа съдба с резултатите от един референдум през октомври, срещата в Братислава не може да бъде оприличена на нещо повече от „разходка с лодка по Дунава” и „един следообед, прекаран в писане на документи без никаква душа и хоризонти”, отнасящи се до реалните проблеми, касаещи Европа.

Съчетавайки идеалите с действителността

Подобна фрустрация бе доловима и в редица разговори, които имах по време на скорощното ми пътуване в Словения – една страна, която има тенденцията да се намира под радарите на Европа, но която въпреки всичко е много възприемчива към сътресенията в земните недра. Словения е разположена, донякъде несигурно, на ръба на империите. В подножението на Алпите, бившата югославска република е стъпила с единия крак в бушуващия балкански котел, докато другият й крак докосва богатите търговски пътища на Адриатическо море. И отгове на всичко, нейните ръце са протегнати през долината Панония към Виена, седалището на австро-унгарската империя. Словения е страна, в която славянския език се говори с италианска веселост, където германски и австрийски тирове изпълват магистралите, където старомодни германски дървени къщи и виенски булеварди са изпълнени с католическа иконография и където германски братвурстчета са омешани естествено в ресторантските менюта с балкански кебапчета, турски бюрек и италиански ньоки. Словенските средновековни замъци, фантастични пейзажи и драконовски фолклор са част от приказките. Но трезвомислещите словенци знаят от пълното си с неприятности минало, че дори и след като ги приеха в Европейския съюз, страната им не трябва да сдържа дъха си в очакване да „живеят щастливо до края на живота си” в толкова проветрив ъгъл на континента.

Вместо това, в Словения бях посрещната от доза реализъм, когато говорех за бъдещето на Европа. По време на дискусия участвах в панел на Стратегическия форум в Блед и един коментар ми направи специално впечатление. Д-р Зига Тюрк, професор от Университета в Любляна и бивш министър, влезе в спор, изтъквайки, че е крайно време европейците да се откажат от илюзиите, които сами си налагат, че могат да изградят европейска нация въз основа на идеологията. Общият език, историята, културата, религията и родовите връзки винаги ще се налагат над общите споделени идеи за свободния пазар, демокрацията, социалната справедливост, човешките права и екологията. Това не означава, че последните не са важни, те обаче, не са достатъчни, за да задържат една европейска супердържава. Оттук следва, поне според мен, че европейските лидери трябва да озаптят своите амбиции и да се фокусират върху намирането на един нов баланс между ползите от континенталния съюз и реалностите на националната държава. Това е много обезпокоителна идея за европеистите, които биха предпочели да се говори за разнопосочните постижения, които Европейският къюз има при запазването на мира през последните десетилетия. Един човек от публиката се оплака, как е бил силно разочарован, че не е чул повече гласове от панелистите в защита на ценностите на ЕС. Но дали пък не би било по-добре да се използва времето, за да се поработи за разбирането и намирането на съответните отговори на онези реални сили, които раздират съюза отвътре? Това, за мен, е равностойно да си държиш в гаража едно марково Ферари без дори да отделиш малко време, за да ремонтираш двигателя, който го движи. Ние можем да продължим да се възхищаваме на една реликва от отдавна отминалото време, но това няма да ни докара до никъде, докато не проявим желанието да си изцапаме ръцете с машинно масло, за да оправим двигателя и да го държим в движение.

Рядко съчетание на географски обстоятелства

Може ли никой не може да разбере недостатъците на идеологията по отношение на изграждането на нациите от онези, които са преживели провала на подобни експерименти? Социализмът и славянското братство доказаха своята непригодност и неадекватност при укротяването на етническите и националистическите течения в бивша Югославия. Диалектическият материализъм беше изтласкан напред от интелектуалци, отвратени от западния капитализъм, но твърде бързо той се превърна в кошмар за масите, живеещи отвъд Желязната завеса в разпадащата се Съветска империя. Гамал Абдел Насър мислеше, че може да отгледа обща арабска идентичност, създавайки Обединената арабска република, но той бързо откри, че опитите му да осигури египетската доминация в нея само ускори провала на проекта, консолидирайки сирийска идентичност в противовес на Кайро. Днес, Ислямска държава е изправена срещу поне дузина военни групировки, опитвайки се да възкреси халифата в лоното на шериата, дори ако подобна държава може да бъде изградена и запазена с използването на брутална сила.  

Някой може да възрази, че има „добри” и „лоши” идеологии. Какво да кажем за нация, основана върху универсални ценности по външни признаци? Много европейци посочват, че Съединените щати са пример за държава, основана на общоприетия в стила на Джон Лок възглед да живота, свободата и благоденствието. Може би такива неоспорими ценности биха осигурили равностойна здрава основа не само на европейската супердържава, но и на създадения постколониален вакуум във властта, разпространил се в Близкия изток и много други новоизлюпени нации, опитващи се да се превърнат в пълнокръвни държави.

Ценностите са нещо лесно за дискутиране, когато са абстрактни. Понякога обаче, особено в ретроспекция, те могат и да са хапливи.  Европейците могат да тръбят гръмогласно, че демократичните ценности са в основата на техния съюз, но се оказа, че референдумите и изборите – същностните инструменти на демокрацията, може да разкъсат съюза. Западът поощрява демокрацията в Близкия изток, но не е готов да се изправи пред последиците от това, че ислямисти печелят избори и идват на власт. Демокрацията е едновременно опияняваща и ужасяваща за всеки, който се ангажира с нея. Сама по себе си, тя не е в състояние да изгради жизнеспособна държава.

Ние можем романтично да гледаме на създаването на Съединените американски щати като на първата национална държава, изградена върху универсални истини и ценности. Трябва обаче да си спомним, че младата тогава република, се е радвала на определени  неоспорими и уникални геополитически преимущества.

Тогава, европейските държави са били твърде заети да се конкурират една с друга на собствения си континент, че да се разпростират и в Новия свят. При това, с този огромен океански буфер, с мощната речна мрежа и богата земя за култивиране, младата Америка е имала време и пространство да си поеме дъха, от който се е нуждаела, за да си изгради икономика, населени места и индустиря, да води една гражданска война и да установи границите със съседите си. Този лукс ѝ е позволил да израстне като велика сила без постоянната намеса на външни сили, които да затормозяват растежа ѝ.

Идеологията, етническото родство, езикът и културата са онези основни опори на националната архитектура, но географията все още е в основата на всичко. Без известна географска кохерентност, ресурси и изолация, едно племе е малко вероятно да намери времето  и пространството, необходими му  да изкове обща идентичност и органически да я извае в нова нация. Именно по тази причина континенталната традиция на династията Хан в Китай надживя Комунистическата партия, а доминираният от персите Иран, защитен от своеобразната планинска крепост, ще издържи отвъд Ислямската република. Точно по същата тази причина, една комбинация от разграничими европейски нации не могат да бъдат вкарани в калъпа на Съединени европейски щати.

В търсене на геополитическия рай

По време на моя полет обратно към САЩ, семейство сирийски бежанци бяха пред мен на опашката на летище „Шарл дьо Гол” в Париж. Две почти еднакво изглеждащи млади момчета и две малки момичета стояха с баща си – един пожълтял сирийски паспорт и четири чисто нови американски паспорти. Лицето на младия баща беше оформено от една единствена, дълбока бръчка, дълбоките линии около очите му показваха изминатия дълъг път и искрата вътре в тях, намеквайки по посока на надеждата пред тях. Майката дълбоко подозрително отсъстваше. Личеше, че семейството се беше потрудило доста, за да се облече за случая. Двете момчета имаха съвсем скорошни подстрижки и почти се губеха в диплите на очевидно по-големите от техния размер костюми със сака и панталони, в които се бяха облекли, докато момичетата носеха дълги арабски рокли и бурки в ярки цветове. Едното момиче се мъчеше да ходи, носейки голяма дамска чанта Диор под малките си подмишници, а и двете бяха нахлузили обувки, очевидно няколко размера по-големи от техния. Въреки новите си дрехи, всеки  влачеше мръсна, найлонова чанта с арабски букви по нея, пълна с износени, прашни обувки и пантофи. 

Семейството пред мен бе парченце от мигрантската мозайка, която принуждава европейците да се конфронтират с един от основните пилони на техния съюз – свободното движение на хората – и основното човешко желание да бъдеш ограден от хора, които изглеждат, говорят и действат така, както искат. Наблюдавайки децата и техния баща, си спомних за изоставените гранични пропусквателни пунктове покрай словенско-италианската граница, покрай които минах, чудейки се дали тези трагично красиви постройки, направени безсмислени от Шенгенската зона, ще останат реликва от миналото или ще бъдат подновени в една нова и некомфортна епоха на един континент, който някога вярваше в прокарването на националните граници.

Сирийското семейство, с което стоях в една обща опашка, няма да има нужда да се страхува от това. Те напускаха една земя, където сирийският национализъм – изкован от арабското родово чувство и общия език, култура и история – се беше разтворил – поне засега – в една сектантска кървава баня. Западните сили, все още опитващи се да прокарат един овехтял тип решение в стил „Сайкс-Пико”, скоро ще се съберат във Виена, за да се опитат да наложат ценностите, които според тях са необходими, за възраждането на сирийската нация, въпреки че регионалните сили в същият този момент изкривяват тези ценности, за да паснат на собствените им цели. На срещите на върха, всяка държава може да говори за слагане край на насилието или за началото на преговори за подялба на властта в Сирия. На практика обаче, може ли Турция да толерира една федерална кюрдска държава или регион едновременно от двете страни на река Ефрат? Може ли подкрепяните от Иран сирийски алевити да отстъпят големи парчета сунитска територия като тази от района на Алепо? По всички видими признаци, сирийската нация ще остане подвластна на капризите на западните сили, опитващи се да останат в рамките на книжката с контурни карти за оцветяване, наследена от колониалната ера, докато регионалните актьори се борят за собствените си сфери на интереси. 

Четирите деца пред мен бягат точно от тази съдба. Те вероятно ще израстнат като американци, подиграващи се на баща си за неговия акцент, но след като израстат собствения си и запазвайки съвсем бегли спомени за деня, когато са се облекли с „официални дрехи” за полета си към новата страна – една нация, имаща геополитическите  крайници върху които да се изправи, подкрепяйки идеите, за които се оказа сгодена в момента на своето зачеване.

Превод Костадин Грозев

 

Категории Конфликти