Моделът

Както се знае, кохлеарният имплант е електронно устройство, подпомагащо хората, лишени от слух. Апаратът има вътрешни части, които се поставят оперативно и външни, изискващи поддръжка. Той не възвръща нормалния слух, но го имитира, стимулирайки директно слуховия нерв  чрез електрически импулси. Колкото по-рано се постави имплантът, толкова по-малки за пациента са проблемите, причинени от липсата на слух, свързани с физическото и психичното развитие на човека, социалната интеграция, начина му на живот.

У нас, след епични родителски битки, преди няколко години Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) започна да покрива  цената на имплантите.  До сега обаче поддръжката на кохлеарните апарати си остава грижа на потърпевшите и техните близки.  По тази причина Асоциацията на родители на деца с увреден слух, заедно с Център за защита  правата в здравеопазването (ЦЗПЗ) продължават борбата си с институциите, опитвайки се да ги накарат да поемат своята отговорност за българските деца. Нали, по Конституция  децата са под закрилата на държавата и обществото?

Виждане по въпроса е публикувано на сайта на ЦЗПЗ. То е на  неговия председател д-р Стойчо Каоцаров: “Проблемът е, че тези импланти са много скъпи – струват около 30 000 лв. НЗОК плаща само веднъж операцията и поставянето на апарата, но те се повреждат, има и консумативи по тях, които също са скъпи. За възрастните българи, които са глухи, Министерство на труда и социалната политика покрива необходимите батерии и ремонти по устройствата, а за децата това не се прави. Родителите са принудени да плащат между 5000 лв. и 15 000 лв., за да може апаратите да работят и децата им да не бъдат отново глухи. Става дума за 40-50 деца, на които са с поставени кохлеарни импланти. Ако отново станат нечуващи заради повреда на устройството, те се връщат назад в развитието си, а това води до тежки психични, емоционални и социални проблеми както за децата, така и за техните родители”.

По проблема потърсихме мнението и на Антоанета Яричкова, заместник-председател на Асоциацията на родители на деца с увреден слух.

– Госпожо Яричкова, въпросът за поддръжката  на кохлеарните апанати седи на дневен ред вече пет години. Защо  никой не иска да го реши?

– От Министерство на здравеопазването твърдят, че ремонтът и поддръжката на апаратите, по-конкретно на външната  им част – речевия процесор, не е медицинска, а техническа дейност. От Министерството на труда и социалната политика пък смятат, че имплантите са медицинско изделие по смисъла на Закона за медицинските изделия. Пак според тях, след като поставянето на кохлеарните апарати се поема от Здравната каса, редно е от там да  заплащат и поддръжката. Тази година от 1-ви април касата пое ангажимент да покрива подмяната на апаратите 5 години след изтичане на гаранционния им срок, а той е 3 години. Така че ангажиментът й е на осмата година. А какво да правят хората междувременно?

– Каква е цената на консумативите?

– Не мога да кажа съвсем точно, но като изключим дребни аксесоари, няма нещо, което е под 100 лева. Самите процесори минават на преглед при фирмата-доставчик и тя преценява дали могат да бъдат ремонтирани и при какви условия трябва да се изпратят в чужбина. Не е регламентирано  осигуряването на оборотен процесор, не е ясно при какъв тип ремонт колко трябва да се чака, колко време доставчикът може да задържи процесора. До момента тези въпроси са в сферата на договорките и на добрата воля.

– Очевидно, големият казус е кой ще регламентира поддръжката …

– Въпрос на желание е, но и двете министерства  имат ограничени бюджети. Тогава, какъв е смисълът да се дават 30 000 лв. за имплантация, ако след това няма механизъм за поддръжка на апарата? Пациентите го ползват 2-3 години, а после не могат поради финансови причини. И тук, както и в останалите сфери на живота, ако парите не се управляват правилно, вложените средства отиват на халос. Ние обаче, като асоциация нямаме механизъм, с който да поставим регламенти.   

– Какво очаквате от предстоящото дело пред Комисията за защита от дискриминация, насрочено за 30 септември т.г. ?

– Когато няма воля да се реши един проблем, делата се връщат и протакат. Понякога се дават решения, които имат препоръчителен характер, т.е. не са задължителни. Но все пак се надяваме да стигнем до практична договорка, която да е приемлива за всички заинтересовани страни.

Вероятно спорът между двете министерства ще продължи и тази есен, а родителите на децата с увреждания ще се чудят как да спасяват рожбите си  в страната на абсурдите. Всичко това е проблем на далновидност, като се имат предвид интересите на обществото, защото практиката отдавна е показала, че децата с кохлеарни апарати  имат по-малко специфични нужди,  по-бързо постигат желаната социална интеграция и се развиват пълноценно, както здравите си връстници.

 

Категории Моделът