Дебатът за София продължава. Дотук имахме гражданските позиции на Петко Дурмана и Чавдар Гюзелев. Вече навлизаме в една по-професионална фаза от гледна точка на това, че днешният ни събеседник е архитект със сериозен опит в областта на териториалното планиране и пространственото оформление – Мария Каразлатева. Интересите и компетенциите й са насочени основно в областта на интеграция и експониране на културното наследство и моделиране на заобикалящия пейзаж. Тя е автор на проекти за пространствено развитие и оформление на ключови обекти от българското културно-историческо наследство като родната къща на Васил Левски в Карлово, археологическия комплекс „Тракийски гробници” в село Старосел, историческите природо-урбанистични комплекси „Царевец“, „Трапезица“, „Момина крепост“ и „Арбанаси
Студия Трансмедия: Здравей, Мария, как ще разсъждаваш в случая – като архитект или като гражданин на София?
М.К.: Според мен не бива да се поставя така въпросът – човек да бъде разделен между едното и другото. По-скоро задачата в личностен план на архитекта е да съчетава и двете, защото по този начин той става отговорен и към историческото гражданство, това, което е останало в миналото или това, което ще дойде след нас. Трябва човек да има съзнание за тази непрекъсната верига. Архитектът, който черпи знания от миналото и гледа напред просто е длъжен да има точно такава представа за гражданство.
С.Т.: Задавам така въпроса, защото софиянците, които обичат града си искат да живеят в град за живеене, а не в град, който специалистите харесват.
М.К.: Точно така. Но за да бъде харесван градът от хората, понеже мненията са много, множествени или общностни, все пак архитектът, урбанистът по-скоро в случая, трябва да знае законите, по които се развива един град, за да го направи професионално, това е неговият професионален дълг, да го направи удобен и по възможност харесван от хората.
С.Т.: Този дебат за София когато и да го подхванем, винаги е навреме, даже понякога е и закъснял, но сега имаме и конкретен повод – изборът на главен архитект. Преди теб в дебата Чавдар Гюзелев заяви, че от гледна точка на градоустройството главният архитект не е решаваща фигура. Ти как мислиш по въпроса като професионалист?
М.К.: По всяка вероятност – да. Поне в контекста, в който ролята на главния архитект в миналото имаше значение – дотолкова, доколкото той да организира проектантския процес, да го направи законосъобразен, да съставя планове за провеждане на конкурси за определени проблемни за развитието на града места. В този смисъл е професионализмът на главния архитект. Разбира се, всичко зависи от статуса на самата личност – дали той има визия за нещата или просто може да изпълнява тази рутинна дейност, която е задължителна за административния статус. Той неслучайно е вързан с администрацията в този смисъл. Но ако има и един поглед, да разбира проблематиката на града като сигнал за бъдещо развитие – това вече е наистина проява на висок професионализъм. Аз очаквам, че сегашният избор ще бъде в тази посока…
С.Т.: У нас конкурсите обикновено са или свръх бързи, или много бавни. Явно в случая нещо има да се „изчистиства“, защото беше обявено, че „късата листа“ ще да бъде готова до 13 март.
М.К.: Ще кажа моето мнение: защото ние сме на границата на две епохи, така да се каже, в нашето обществено изграждане и израстване.
С.Т.: Много дълго стоим върху тази граница.
М.К.: Така е, защото институциите досега действаха по инерцията на миналата система. Сега обаче животът наистина измества тази система и налагат нови правила, за които ние може би не сме готови изцяло.
С.Т.: Какво имаш предвид конкретно в случая?
М.К.: Да приемем такова предизвикателство. Да можем да преценим доколко ролята на главния архитект съвпада с това, което той е вършил досега и доколко той трябва да понесе предизвикателството на едни нови задачи, които не е имал досега, на една нова социология на града, която той не познава, да кажем, в детайли или в степен, която е нужна на управлението на града.
С.Т.: Нас ни интересува по-скоро възгледът за града, отколкото самото провеждане на конкурса. Но според един от предишните ни участници, скулпторът Петко Дурмана, кандидатите за главен архитект са се явили не с концепции, а със CV-та. Ако е така, тук по-скоро се търси избор на чиновник и администратор, отколкото на творец.
М.К.: Тогава да се запитаме кой носи визията, кой носи отговорността за визията и развитието на града.
С.Т.: И ако се запитаме, какво ще получим като отговор?
М.К.: Трябва да получим някакъв отговор от тези, които изискват това като основа за избор на главен архитект. Те би трябвало да отговорят защо са избрали точно този критерий – CV.
С.Т.: Кой отговаря за това? Градският парламент?
М.К.: Навярно той, да. Или кметът на града. Въобще градското управление трябва да отговори на въпроса каква компетенция им трябва, за да управляват развитието на града. Каква роля те очакват и виждат в лицето на главния архитект – дали да им бъде помощник в управлението, или просто да им бъде един подчинен, на който те дават задачи и той ги изпълнява. Това е много важно – кой носи отговорността за визията. Защото визията е целта на управлението и ако целта на управлението не е ясна, то тогава и средствата няма да бъдат ясни.
С.Т.: От тази гледна точка досегашният главен архитект Петър Диков в своите 10 години на поста, в коя от двете позиции беше – изпълнител или визионер?
М.К.: Петър Диков е мой колега, познаваме се добре. Аз лично вярвам в неговия професионализъм и смятам, че в определени моменти му е било много трудно точно по тази причина. Защото той е понасял същата неяснота, която ние сега обсъждаме. Какво точно се е изисквало от него, навярно той най-добре и точно знае отговора на този въпрос, но ако съдим по критериите, по които сега става изборът на главен архитект, това означава, че управлението търси човек излълнител.
С.Т.: Такива сигнали ли се долавят от конкурса?
М.К.: Не сигнали, просто начинът, по който са поставени критериите за избор.Затова мисля, че управлението на общината дължи отговор на гражданите на София. Защото това е граждански въпрос, градът е на всички. Избраните да го управляват трябва да гарантират на гражданите, че ще се случи възможно най-добрата версия за развитието на града.
С.Т.: Само че градското управление и взимането на решения са заключени за самите граждани. Аз не виждам някаква голяма, широка обществена дискусия по въпроса – какво искат самите граждани да се случи с техния град.
М.К.: Навярно не са намерени точните механизми, за да се вземе мнението на гражданите. Има едни, така наречени, обществени обсъждания, които не знам как се разгласяват и организират…
С.Т.: Обявяват един час, в един салон и който дойде – дойде.
М.К.: Който дойде – дойде, ама как го обявяват, това също е интересно. Защото познавам хора, които не са архитекти, но се интересуват от развитието на София, от проблемите на София, искат да помогнат с някакво мнение, но казват – не знаем при кого да отидем, а като отидем той или е зает, или го няма, или нещо такова, каквото се случва с всяка администрация.
С.Т.: В епохата на интернет никак не е сложно да се употреби мрежата за това да се чуят гласовете на хората.
М.К.: Така е, не е сложно, но е сложна обратната връзка. Защото човек ще си даде мислите, мнението, но какво ще се случи с неговото мнение, каква оценка ще получи то и доколко наистина ще бъде ефективно в работата на общината, това общината го дължи на гражданите според мен.
М.К.: Разрешителното за строеж е последната бримка от целия процес на проектирането. Затова не смятам, че приказките за огромен паричен поток касаят професията, по-скоро касаят някаква криминална практика.
С.Т.: Касаят позицията. Не става дума за личността, която е в кабинета, става дума, че самият кабинет предполага. Веднага давам пример – скандалът, който стана в комплекс Манастирски ливади, където и до живи вериги стигнаха: един цял квартал с 50-60 или може би повече блока до такава степен е зазидан, че хората обикалят по 3-4 километра, за да стигнат до спирката на трамвая.
М.К.: Как затворен?
С.Т.: Затворен така, че и котка не може да мине. Там няма не улица, не пешеходна пътека или алея, а проста пътечка даже, и обитателите на новия и луксозен квартал обикалят масивите от строежи. Всички хора там са убедени, че това е корупционна схема, за да се уплътни до такава безумна степен пространството.
М.К.: Това е за мен болният въпрос на един град като София.
С.Т.: Те са убедени, че това е корупция, т.е. издавани са разрешения не по регламентирания начина.
М.К.: Трябва да се види колко законосъобразни са били тези действия.
С.Т.: Търсят се отговори, но по принцип логиката отива към вратите на главния и районния архитект.
М.К.: Навярно и те имат отношение към този въпрос.
С.Т.: Въпросът е: как може да се издават разрешения за строежи, без да се помисли за хората, които ще живеят там – откъде ще минат – с коли или без коли?
М.К.: Това трябва да се мисли още на ниво градоустройствен план. Планирането – то решава тези въпроси. И там, където има резерви е възможно да се получи допълнително застрояване, има правила за това.
С.Т.: Реално ли е да се подписват такива разрешения, така че да не остане една, дори тясна алейка хората да излязат от вкъщи?
М.К.: Не, това което ми казвате, ако действително е така- то просто е абсурдно.
С.Т.: Даваха го по телевизиите и случаят не е единичен. Частни улици има там и частни тротоари. Примерно собственикът или собствениците могат когато пожелаят да заградят, да сложат бариери.
М.К.: Няма такова нещо. В закона за устройство на територията уличните пространства са публични. Те са обществени.
С.Т.: Има, има. Аз казвам какво съществува реално. В случая „Манастирски ливади“ гражданите вдигнаха голям шум, и хора от кметството потвърдиха, че да, тези улици и онези тротоари били частни.
М.К.: Това е абсурдно, едно кметство да определя по този начин.
С.Т.: Казусът с частните улици не е нов, много отдавна се заговори за тях, заснемаха се имоти на по-едри мутри, където цялата инфраструктура е частна.
М.К.: Хората, които наричаме мутри, те са извън гражданското общество според мен.
С.Т.: Те са извън него, обаче когато се разпореждат с гражданското пространство, то става тяхна функция.
С.Т.: Най- вероятно е така, той я поддържа отлично, като за себе си и когато си иска може да я затвори.
М.К.: Как за себе си? На тая улица живеят още хора.
С.Т.: Ето, това е един проблем.
М.К.: Това е абсурден случай. С този случай трябва да се занимава криминалистиката, защото наистина е криминален случай. Не може да се обсеби, това е кражба. Не може да се обсеби обществено, публично пространство за лични цели. Това е все едно сега вие тук да си оградите до булевард „Руски“ мястото и хората да обикалят. Не става така.
С.Т.: Просто се купува се един терен или се придобива по реституция и собственикът определя правилата на играта – тук ще има блок, тука ще има улица, всичко е мое.
М.К.: Точно правилата на играта не бива да ги определя собственикът. Тук трябва да дойдат специалистът, главният архитект и проектантът.
С.Т.: Все пак това би трябвало да е в прерогативите на главния архитект.
М.К.: То е работа на главния архитект, но е отговорност на проектиращия, защото този, който получава поръчката, този който има земята, той има право на инициатива, нали? Той иска да строи.
С.Т.: И иска да уплътни всичко до последния милиметър.
М.К.: Главният архитект не може да му откаже виза, ако има пълния състав на документи и изискванията по закон – площи, дължина на лице и т.н. Няма претекст да му се откаже виза. Оттам нататък отговорността отива в проектанта, в архитекта, който проектира застрояването в това място. Той трябва да съобрази начина на съответствие с действащия устройствен план, да предложи изменения на този план, да ситуира точно застрояването като в случаите, за които става въпрос. Оттам нататък той вече е отговорен за естетиката.
С.Т.: Доколкото знам първо се прави някаква обществена инфраструктура и тогава се дава право за строеж. Така трябва да се прецени мястото, къде трябва да минат къде улица, къде тротоар. Да не говорим за детска площадка, за което вече никой не се сеща.
М.К.: Градът се разви много интензивно, много динамично и разбира се, всички искат по-централните части, по-развитите урбанистично терени да бъдат усвоени, но има едно просто правило, че общината изгражда едрата инфраструктура, а пък всички собственици, които се закачат за нея, имат грижата да осигурят техническата инфраструктура между общата и частния имот. Това е правило в градоустройството изобщо.
С.Т.: Аз говоря за конкретни казуси, но тук търсим принципното: могат ли да съществуват такива явления?
М.К.: Не, абсурдни са, защото да не попитам – той като е оградил улицата, а отдолу инфраструктурата е собственост на общината, как става?
С.Т.: Не била собственост на общината, това са едни парцели – или купувани, или реституирани, които са залепени един за друг и никой не е помислил, че хората, които живеят там, трябва и да излизат от квартала си.
М.К.: С реституцията се създадоха изключително много проблеми, защото тя се правеше с арсенала на правото, без оглед на влезлите в сила и действащи устройствени планове. И това е основната причина да се получат такива ефекти. Според мен не трябваше да има реституиране върху място, което отговаря на други урбанистични устройствени условия, а трябваше да има в плана на общия устройствен план едни терени, в които да могат хората да бъдат възмездявани, там където има действащ устройствен план, подробен, обаче това не стана. Съдът си процедира по документи. Има ли нотариален акт – има. Къде е било това – ето тук. Сега какво е? Зелена площ, ама тя е не поддържана. Има ли право на възмездяване – има. Дава му се право. И той като собственик на имот в градската среда отива и започва, както е правилото вече по ЗУТ (Закон за устройството и територията), започва регулационен план, започва застроителен план, започва проектиране и никой не може да му го откаже, защото на него му е даден имот там. Ето това е една от изтърваните бих казала позиции на държавно и общинско управление, общо на управлението на страната в този смисъл. Не че хората нямат право, важното е как това право да бъде удовлетворено.
С.Т.: Все пак да има някакъв обществен интерес.
М.К.: Точно така. Ето тази колизия не можахме да решим точно.
С.Т.: Да излезем сега от частното, от казусите и да отидем към твоето разбиране за града. В кратки думи, кои са най-тесните места, най-проблемните точки на София в момента и как според теб биха могли да бъдат решени, как въобще да се изгради една представа за модерен град?
М.К.: Този въпрос ме навежда на мисълта, че може би трябваше да се кандидатирам за главен архитект, което не е моето амплоа, разбира се(смее се). Искам да започна с това, че въпреки критиките за случилото се в централното ядро на София, всъщност това е едно историческо събитие с далекосрочно значение, което всъщност направи от София един събитиен град. Сега гражданите на София живеят в един 7-хиляден град, действителен.
С.Т.: Под седем хиляден град имаш предвид София след Освобождението?
М.К.: Не, имам предвид още Тракийска София, Римска София, ние се разхождаме там, виждаме я, в същото пространство сме, в което са живели и тогава. Това е според мен има изключително важно значение за бъдещето на София. Какъв въпрос обаче отвори този факт? Че точно на мястото, където историята удря най-силно и дава най-много напластяване и културен ресурс , точно там няма никакви обекти на културата. Така там, по една неслучайност, не бих я нарекла случайност, са вързани всички тези храмове на основните религии, които дават една нова дълбочина и едно ново гражданско усещане, което напълно съответства на задачите и духа на нашето време. Градът трябва да се погледне по друг начин, вече като събитиен град и тук нормално си идва задачата за Северната порта, начинът, по който ще мине или няма да мине трамваят през тази зона. Въобще една нова, много по-богата организация на пешеходното движение в централното ниво, то да става по този винтов принцип. Метрото дава също много големи възможности за това и аз мисля, че една такава мащабна, бъдеща задача на главния архитект е да осмисли точно тези възможности за развитието на централното ядро.
С.Т.: В този район има най-ясен възглед може би?
М.К.: Там нещата се виждат най-ясно, човек наистина там е в axis mundi, това е световната ос, в която попада пресечната точка на главните комуникации – и на историческите градове, и на съвременния град. Това е интересно. Другата задача, която получаваме от съвремието е развитието в северна посока. Имаме вече фактът на Северната тангента. Между околните селища, които са прекрасните села, със старопланинския ландшафт, и градът – тази ос по „Мария Луиза“, където е и 7- хилядният корен на София, може да се продължи и да се получи наистина една много силна урбанистична връзка за ново развитие на града. Другата възможност е тази, която се получи от запад – с Видин- Солун, тази дори трансгранична ос и възможностите към Македония и Сърбия. Градът има податки и вече реализирани елементи от една нова система, която трябва да даде посоки на развитие и мисля, че това е основната задача на бъдещия главен архитект, да поговори с управленците на града по тази тема.
С.Т.: А и с гражданите.
М.К.: Да и с гражданите .
Обработили: Женя Стоянова и Кристияна Димитрова
