Отворих тази книга, обладана от дълбок респект – към автора Димитър Шумналиев и към Петър Дънов – основна тема на романа.
За Дънов се пише много през всички тези години, но винаги някак дистанцирано, с трепет и преклонение, което ограничава възможността да бъде опознат като човек.
Димитър Шумналиев се е опитал да избегне тази грешка – създал е роман, истинска история, с живи образи, език и сюжет. Така уроците на Учителя стават по-лесни за възприемане, влизат в реалността, престават да бъдат само притчи.
Умел подход по принцип, добра идея на добър писател.
Очевидно Шумналиев е вложил изключително много време и усилия в проучване на живота на Беинса Дуно. Избрал е за повествованието късната част от делото му, вече в София, след варненското заточение. Това е и най-експресивната част – тогава Дънов е обграден, но и следен от много хора и институции. До него и срещу него са едновременно Църквата, царят, комунистите, правителството. Връзката му с Георги Димитров е разширена от обикновено съжителство до усърдна кореспонденция. И ако за съжителството знаех, то кореспонденцията, усложнена от конспирацията по пренасянето ѝ, ми беше изненада.
Останах с впечатлението, че Димитър Шумналиев е последовател на Бялото братство. Личи по любовта и ангажираността, с която говори за образите на братята и сестрите в него.
Романът е с особена структура – има неколцина разказвачи-главни герои. Разказът се прехвърля от днес към вчера, привидно несвързано в началото. Накрая двете сюжетни линии се преплитат в основната завръзка на романа – предполагаемата дъщеря на Дънов.
Аналогията с Христос е пряка. Литературните спекулации на тема „детето на Христос“ завладяха умовете на хората още преди Дан Браун, много книги се изписаха на тази тема. Шумналиев е вкарал същия сюжет в български контекст. Дънов като евентуален баща на дете – това е кощунство, крещят героите в романа. Върху тази „кощунствена“ идея се градят и много завръзки на сюжета. Честно казано, не разбрах защо да е кощунство. Не ми беше обяснено. Не познавам правилата на Бялото братство, не знам защо е грях нормален човек, жив човек като Дънов да стане баща. Друг е въпросът, че принципно е трудно 72-годишен мъж да забремени от първия път девствено момиче. Но това в името на фабулата е приемливо, да кажем.
Имах усещането, че Шумналиев е създал „Бяло сладко“ от наброските на две различни чернови. Автобиографичната история на журналиста Жорж е натъкмена към биографичната фикция за стенографката Ру. За нея в края на книгата писателят уточнява, че е сборен образ от всички стенографки, работили за Дънов. Ру е и майка на тази толкова мистична дъщеря на Учителя.
Това е историята вкратце. След това започва объркването.
Аз съм пунктуален читател. Изключително внимателно следя времевата и сюжетна рамка. Правя го инстинктивно. И когато писателят не го прави предварително, го приемам като неуважение към мен като към читател.
В „Бяло сладко“ времевата, хронологичната и смисловата рамка са нарушавани многократно.
Секретарят на Дънов – Жълтия – разказва на любовницата си Ру своята ранна история. Тя е от времето, преди да се запознаят (а този момент е ясен, подчертан от автора – 1917 г). Та, преди 1917 г. Жълтия е млад и влюбен, разхожда се с любимата си „левичарка“ Надежда край Марица и пеят СЪВЕТСКИ ПЕСНИ! Този анахронизъм дразни, защото е от съществено значение за сюжета.
Множество подобни грешки се натрапват още от самото начало – според Шумналиев Жан Виденов е управлявал България през 2007 г. Това е изрично споменато, не е случайна грешка, а и е трудно да сбъркаш едновременно цели 4 цифри на клавиатурата.
Някак повърхностно се е отнесъл към съдбите на второстепенните си герои, сякаш е забравил какво се е случвало с тях по-рано. Майката на Бубето, съпруга на втория главен герой, е ту жива, ту мъртва. На една и съща страница лимонената вода се превръща в ментова вода. И ако това е дребна грешка, простима заради неовладяно вдъхновение, то съществената сюжетна бомба – розовото копче от долната риза на Ру – е сериозен гаф. Това копче се появява като ключов елемент от мотивацията на героите. Но непрекъснато и неоправдано сменя местоположението си – Ру го открадва от Жълтия, той се жалва, че е откраднато, а после изведнъж копчето се появява отново като от нищото на врата му, сякаш историята започва отначало, сякаш не е крадено и дори не е виждано.
Спъвах се няколко пъти в натрапчиво употребяваната дума „кремотахтор“. Потърсих я къде ли не – в речници, онлайн, разпитвах хора. Кремотахторът в романа е и символ, важен е. Само че не съществува. Шумналиев е объркал съществуващата дума „кремотартар“ с вероятно зле чуто от някой източник понятие. И така е провалил собствената си метафора.
Има и други дребни неща, свързани с проучванията. Шумналиев не си е дал труда да провери рождената дата на Елена, сестрата на Георги Димитров и така я е вплел в сюжета, че излиза, че е предизвиквала мъжки въжделения на 12-13 годишна възраст. Майката на Георги Димитров не е от Банско, а от Баня, Разложко. Лилит е първата жена на Адам според апокрифите, не на Аврам. И още, и още…
Извън фактологическата каша, Шумналиев се е отпуснал и в езиков разгул. Разказът тече като водопад, експресивно и увличащо. Но! В един момент става ясно, че писателят се дави в собствените си метафори, не успява да излезе от тях. Те се появяват на неочаквани места, задълбават толкова много, че губят първоначалната си експресивност.
Сякаш авторът толкова много е искал да скрие нещо, като едновременно разголи всичко, че се е опитал да се заключи зад думите и хем да го каже, хем да го премълчи.
Нека завърша с добро.
Малцина са писателите у нас, които могат да напишат толкова разноглас и едновременно концентриран роман. Димитър Шумналиев е безспорно голямо име в българската литература и изключително талантлив творец. Ако трябва да избирам между някои нашумели съвременни романи, задоволяващи глада за бързи и лесни литературни изживявания, и „Бяло сладко“, ще избера книгата на Шумналиев.
