Лято е. Ухае на плодове и слънце. И колкото повече припича, толкова по-задушно става в претъпканото кафене. Обикалям от маса на маса с поднос в ръка. Поръчват ми главно сокове с неотменното: „Повече лед”. Жестоко заблудени хора, не знаят, че топлият чай е най-доброто питие в горещините. От него не ожадняваш – факт, известен на бедуини и пътешественици от прастари времена. Иска ми се да споделя с някого древната практика, но ме е страх от шефа, защото чаят е евтин, а от сока се печели десеторно. Пък и за келнер е нетипично да се разприказва. Трябва само да изслушвам и да приемам – поръчки, оплаквания, бакшиши. Шефът смята, че с времето и аз ще се науча, като ветераните в занаята, да познавам отдалече кой колко пари ще ми остави. Ето например, брадясалият на крайната маса. Не мога да разбера нито дали е щедър, нито защо става и се запътва към мен. Не е ясно покланя ли се, залита ли или просто си ходи на зиг-заг. О, не! Този чешит направо се стоварва върху кашпата до бара. Нещо изтрясква, търкаля се, няма начин да не се е счупило…
Шефът събира парчета – остатъци от кашпата, а около падналия човек се оформя кръг от зяпачи. „Не го пипайте!” – предупреждава някой и спонтанно се отприщват мнения: „Може да е епилептик”, „Не бе, призляло му е от топлото”, „Пиян е, не усещате ли как мирише”, „Май мирише на ацетон, значи е диабетик”, „Ти пък, кво разбираш?”. Някой ме придърпва за ръкава, нали, съм сервитьор: ” Донеси сок от бъз, с много лед, ама бързо”. Поръчва го червенокоса дама на възраст, която трудно може да се конкретизирана. Явно е сигурна в съживителната способност на сока. Втурвам се към хладилника. Чупя леда с най-голямата скорост, на която съм способен. Пръстите ми изтръпват от размразената вода, но в душата ми е топло. Заради добротата на дамата. Още малко и ще спаси човека. Жестът е благороден, подхожда на косите й, подобни на ореол.
Вече съм приготвил сока. Червенокосата го поема от таблата… но не бърза даде целебното питие на припадналия. Гледа нещастника в упор, налапва сламка и смуче от ледената течност, сякаш нищо не се е случило пред ококорените й очи. Сега забелязвам – тя поразително прилича на гигантска, потна жаба.
