Едно време в рунета (руския интернет) беше популярен цитат, приписван на Чърчил: „Бъдещите фашисти ще наричат себе си антифашисти.“ Разбира се Чърчил нищо подобно не е казвал. При едно не особено трудно издирване търсачката се натъква на Хелфорд Лакок, популярен за времето си протестантски проповедник и професор по богословие в Йелския университет. Той бил голям морален авторитет на довоенна Америка. Едва ли не всяка негова проповед била публикувана в New York Times.
На 11 септември 1938 г. той произнесъл слово, цитирано от вестника:
„Когато и ако фашизмът дойде в Америка, на него няма да има етикет „Произведено в Германия“ или печати във вид на свастики. Той дори няма да се нарича „фашизъм“. Той разбира се ще се нарича „американизъм“.
Преподобният Лакок бил политически активен човек. Той поискал от президента Рузвелт да направи всичко възможно, за да не допусне Франко да употреби насилие над победените републиканци, противопоставял се на дискриминацията над евреите и афроамериканците, неуморно убеждавал съотечествениците си, че в атмосферата на Америка са разтворени твърде много ненавист и подозрителност. В проповедта, откъдето е взет горният цитат, той говорил, че високопарният израз „американски начин на живот“ ще бъде взет на въоръжение от хора, които ще го използват за лични користни интереси, истерично нагнетявайки предразсъдъци и страхове, докато американците се лишават от граждански свободи.
Тогава, както и сега, малко американци допускаха, че в Америка е възможен фашизъм. Един от малцината беше писателят Синклер Люис, публикувал през 1935 г. романа „У нас това е невъзможно“, в който описва възхода към властта на сенатора популист Бъз Уиндрип. Когато същият Уиндрип става президент, налага диктатура в страната. Критиката приема книгата хладно, нещо като част от агитация срещу сенатора от Луизиана, отчаяния демагог Хю Лонг, който участвал в президентската надпревара през 1936 г.
Но сега е тъкмо време да извадим тази книга от забвение.
Сенаторът е откровено вулгарен, почти неграмотен, лъжите му са очевидни, неговите „идеи“ – формен идиотизъм, демонстрацията му на благочестивост може да се сравни с набожността на пътуващ търговец на църковна утвар, а прословутият му хумор – на цинизмите на хитрец от селска лавка.
Всеки, който е слушал речите на Доналд Тръмп, ще се съгласи, че това описание му пасва идеално. А ето какво казва на главния герой – журналиста Дормъс Джесъп, неговият син:
„Чуй, татко! Ти не разбираш сенатора Уиндрип. Разбира се, за някои неща той е демагог… много крещи, че уж щял да повиши данъците и ще национализира банките, но това той няма да го направи, естествено… то е само примамка за хлебарки. А какво ще направи – може би той само на това е и способен – да ни защити от болшевиките, които биха били щастливи да ни натикат нас, порядъчните и чистоплътни хора, в някакви общежития да варим каша на примус върху кревата, нас – свикналите да ядем сред природата на пикник. Да, да! А може би и изобщо да ни ликвидират! Да, сър Уиндрип е напълно подходящо момче да се разправи с тези подли, страхливи еврейски шпиони, които се представят за американски либерали!
Президентската кампания на Бъз Уиндрип върви като по ноти. И аз не виждам в нея нещо да е невъзможно в съвременна Америка. Той се избира не от двете основни партии, а от „Лигата на отритнатите хора“. Такова движение днес в САЩ съществува – това е „Чаеното парти“. Неотдавна един политолог нарече електората на Тръмп „лузерите на глобализацията“.
На мероприятията на Тръмп този живописен електорат се представя в целия си блясък – лелки с прически като на Елизабет Тейлър от филма „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, дядковци, нескопосано подражаващи Елвис, многодетни съпруги, които в Америка наричат „футболни майчици“. Нискообразовани хора от работническата класа, наистина засегнати от глобализацията, тъгуващи по оная Америка, която вече я няма и никога няма да я има.
Един наблюдател каза неотдавна, че в основния лозунг на Тръмп „Да направим Америка отново велика“, ключовата дума е „отново“. Техният идеал е „добрата стара Америка“ от 50-те години на миналия век. Страната, в която белите англосаксонски протестанти бяха пълноправни стопани. Дейвид Брукс в книгата си „Бобо в рая“ хубаво описва управляващата класа от онова време:
„И нека истаблишмънтът на тази епоха е поне наполовина по-малко недостъпен, отколкото бяха елитите от миналото. Втората световна война премахна много бариери – на висшето общество от 50-те години беше присъщ битовият антисемитизъм, расизмът, сексизмът и хиляди други неписани закони, според които вратите се затваряха пред всеки, чиято генеалогия не отговаря на изискванията… Между другото този елит имаше способността да докара амбициозни кариеристи без правилното възпитание – като Линдън Джонсън и Ричард Никсън, практически до лудост… Когато сенаторът Бари Голдуотър поискал да поиграе голф в клуба „Чеви Чейз“, напомнили му, че достъпът е само да клубни членове. На което според легендата той отговорил: „Аз съм евреин наполовина и може да ми позволите да играя само на девет дупки.“
Дори и да не принадлежиш към елита и да не си учил в „Бръшляновата лига“, дори да си нещастен развратник и лумпен, имаш неоспоримо предимство – ти си бял, а цветнокожите си знаят мястото. А ако си мъж – жена ти по-далеч от кухнята и децата няма да ходи. Ето защо сексистките репризи на Тръмп, нападките му срещу мексиканците и мюсюлманите, които ужасяват приличната американска преса, имат такъв успех сред „чаеното парти“. Това виждаме и от репортажите – „умора от политическата коректност“.
Този електорат се показа вече през 2010 г. на междинните избори. Тогава избирателите демократи, особено младите и представителите на малцинствата, все още в еуфория от избора на Барак Обама, не отидоха да гласуват, а „чайниците“ се явиха в пълен състав и нанесоха на демократите пълен разгром, какъвто Америка не познава от 1948 г. (само че тогава демократите разгромяват републиканците). Конгресът се оказа под пълния контрол на Републиканската партия, републиканците получиха контрол и в съдебните органи в повечето щати, републиканци заеха и повечето кметски постове. Ръководството на републиканците повярва в своя успех и загуби всякаква способност за диалог. Партията се вкостени. Умерени членове на фракции, преди търсещи и успешно намиращи компромис с опонентите, отстъпиха авансцената на железобетонните представители на твърдата линия. Но и демократите се отказаха, по-точно, отказаха ги да се появяват пред публика – един вид, после ще видите вие… Това беше прологът на днешната драма. През 2012 г. Обама бе преизбран, но в Конгреса съотношението почти не се промени.
Към Тръмп дълго се отнасяха като към детско балонче, което всеки момент ще се спука под натиска на сериозната конкуренция на политици от партията майка. Публиката откровено се забавляваше – тя беше свикнала да го вижда в качеството му на продуцент и главен герой на риалити шоу, което почти 15 години не слизаше от екрана на телевизора. Смееха се на странния клоун, но клоунът се оказа зъл и не се шегуваше.
Сега ръководството на Републиканската партия е в състояние на стрес и паника – то няма представа как може да го спре. За популярността на екстравагантния бонвиван помага и митът за неговите предприемачески таланти (всъщност по нахалство и наглост – дълговете му бяха толкова големи, че инвеститорите предпочетоха той да не банкрутира, а да му дават нови кредити), като етикета „опасен социалист“, който лепнаха на кандидата на демократите Бърни Сандърс срещу успешно конкуриращата го Хилари Клинтън. Социализмът е огън, от който американците плашат сами себе си, разсъждавайки точно както героят от романа на Люис с неговата „каша на примуса“.
Един от най-видните идеолози на неоконсерватизма Робърт Кейган обвинява за неочакваното излитане на Тръмп именно босовете на партията. Той сравнява ръководството на републиканците с Едип, който разбира от оракула, че Тива, в която царува и която е покосена от епидемия, е наказана за неговите собствени грехове.
„Тръмп не е случайна грешка – пише Кейган. – Той не е превзел Републиканската партия или консервативното движение, ако такова изобщо съществува. Явлението по-скоро е родено вътре в самата партия, партията вдъхна живот на чудовището на Франкенщайн, откърми го, и сега той е набрал достатъчно сили да унищожи своя създател.“ Да, партията плаща цената за дългогодишния си опортюнизъм, глупав инат, нежеланието да види и да разбере необратимите промени в обществото.
И един последен пример. След смъртта на члена на Върховния съд Антонин Скалиа гласовете там се разпределиха поравно между либерали и консерватори. При такова съотношение съдът е недееспособен. Но републиканците в Сената взеха решение да не избират съдия, назначен от президента Обама. Това означава, че още почти година съдът няма да бъде в състояние да приема решения по важни дела. На лидерите на републиканците не им идва в главата, че заради своите упорити обструкции и без Тръмп разрушават системата на баланс на трите власти, без която няма американска демокрация. Те глупаво пропиляха политическия капитал, натрупан от Линкълн и Рейгън. И никой вече не се учудва, че сред поддръжниците на Тръмп излизат явни расисти и неонацисти и че всеки пети привърженик на Тръмп заявява, че е против освобождаването на робите по време на Гражданската война (1861-1865).
Но виновни не са само ръководителите на републиканците. Виновни са медиите, които от сутрин до вечер безплатно показват Тръмп като забавно зрелище, докато другите кандидати плащат огромни пари за рекламно време. Виновни са лидерите на демократите, които за щяло и не щяло се допитват до Хилари Клинтън, ако и по всички въпроси Сандърс да е по-добрият съперник на Тръмп от нея. Клинтън е вчерашният ден на Америка, а Сандърс е утрешният. Виновни са всички, които не си дават труд да се замислят за последствията от подакванията на Тръмп (сред тях има много умни и разсъдливи хора). Те може би се утешават като героя на Люис, че от всичките си обещания Тръмп ще изпълни само хубавите, а лошите неща няма да се случат. Ще се обгради с умни съветници, те ще му разтълкуват какво става.
Ама какви съветници? Тръмп смята себе си за гений на всички времена и народи, той е изпълнен с непомерен нарцисизъм. Той няма да слуша никого и от обещанията си ще изпълни само лошите. Америка ще се превърне в маргинална държава, разграничаваща се от околния свят със стени. Американското лидерство ще бъде загубено завинаги. Световният порядък ще се превърне в многополюсен хаос. За американската демокрация по-добре да не казвам нищо. Желаещите могат да продължат занимателната футурология.
Супервторникът значително приближи Доналд Тръмп към целта.
Превод: Рени Нешкова
