В следващите редове представяме на читателите на Студия Трансмедия размислите на на един син, който разсъждава за съвременния ислям, наблюдавайки стотината хиляди пакистанци, събрали се на погребението на екзекутирания убиец на баща му. Аатиш Тасеер е публикувал в коментарната колона на "Ню Йорк таймс" един разтърсващ текст, в който личната страна и тъга по убития при атентат негов баща (губернатор на Пенджаб) остава на заден план – зад човешката тълпа, представляваща лицето на омразата на обикновените хора, попаднали в капана на радикалния сунитски ислям.
Не можем да не се съгласим с тезата на Тасеер, че става въпрос за съвременен (модерен), а не за средновековен феномен. Той обаче има и пряка препратка към Средновековието, тъй като онова, което прави Ислямска държава днес – с обезглавяването на християни и взривяването на паметниците на античното културно наследство в Палмира, напомня за най-тъмните векове в историята на човечеството. А дали не ни напомня и за варварите, които обсадиха и унищожиха Рим и неговата империя, докато патрициите се наслаждаваха на хубавия живот в крайградските вили? Струва си да се замислим! Бел. ред.
* * *
На 29 февруари – лоша дата за отбелязване на годишнини – Пакистан екзекутира убиеца на баща ми.
Баща ми беше губернатор на провинция Пенджаб от 2008 г. до смъртта си през 2011 г. По онова време той защитаваше една християнка, която беше станала жертва на пакистанските закони срещу богохулството, които се използват от сунитското мнозинство, за да се тероризират няколкото религиозни малцинства в страната. Баща ми се изказваше публично срещу тези закони и присъдата на телевизионните водещи и свещениците срещу него бяха твърде остри. Той се превърна, в очите на мнозина, в богохулство сам за себе си. Един януарски следобяд, неговата охрана Малик Мумтаз Хюсеин Кадри го застреля в момента, в който той излизаше от обяд.
Г-н Кадри се превърна в герой за много хора в Пакистан. Една джамия в Исламабад беше наречена на негово име. Хората отиваха да го видят в затвора, за да ги благослови. Съдебната палата беше блокирана. Съдията, който го осъди на смърт трябваше да избяга от страната. Мислех си, че убиецът на баща ми никога няма да бъде изправен пред правосъдието.
Но изведнъж през последните няколко месеца стана възможно да се видят проблясъци на нова решимост от страна на пакистанската държава. Върховният съд потвърди смъртната присъда миналия октомври. По-рано тази година, президентът отхвърли молбата за помилване, която, поне за закона, беше първото признание на г-н Кадри, че въобще е направил нещо нередно. И тогава – в последния ден на миналия месец, дойде новината – Пакистан обеси Малик Мумтаз Хюсеин Кадри. Как щеше да отговори страната – не държавата, а хората?
Говорих със сестра ми в Лахор и за момент си позволихме да се надяваме, че Пакистан, който изстрада толкова много от ислямския тероризъм, може да е минал от другата страна на улицата. Много неща се случиха след като г-н Кадри уби баща ни. Една терористична атака идваше след друга. През декември 2014 г. терористи удариха училище в Пешавар, убивайки 132 деца. Нима стана възможно Пакистан вече да се е уморил от кръв и радикализъм? Дали пък хората най-накрая не бяха започнали да осъзнават, че тези, които убиват в името на един по-висш закон се превръщат сами в олицетворение на закона? И дали ужасите на Ислямска държава в Сирия и Ирак не бяха удавили ентусиазма към ислямизма? Може би беше така, надявах се аз.
Но, когато журналист от ББС ме запита в интервю точно за това, нещо ме накара да бъда колеблив. Казах, че е твърде рано да отговоря и че трябва да сме внимателни да не объркаме втвърдяването и решимостта на пакистанското правителство с волята на собствения му народ. Г-н Кадри щеше да бъде погребан на другия ден. Това щеше да даде по-добра индикация за обществените настроения.
И наистина се случи точно така.
Според изчисления, около 100 хил. души – тълпа, по-голяма от населението на Ашвил, Северна Каролина, се изсипа по улиците на Равалпинди, за да се сбогува с Малик Мумтаз Хюсеин Кадри. Това беше едно от най-големите погребения в историята на Пакистан, наред с това на Мохамед Али Джина – бащата на нацията и на Беназир Бхуто – бившия министър-председател, убита при атентат през 2007 г. Но това не беше държавно погребение, това беше спонтанно събиране и то стана, въпреки медийното затъмнение.
С появата на снимките на човешкото море, обгърнало бялата линейка, носеща тялото на г-н Кадри – цялата покрита с листчета от цветовете на червени рози, ме налегнаха определени мисли. Дали това не е първото толкова пищно погребение на осъден убиец? Дали хората, които излязоха на улицата в толкова голямо количество сториха това от омразата към баща ми или от любов към неговия убиец? Те едва ли познаваха г-н Кадри. Единственото нещо, което той беше свършил в живота си, беше, че уби баща ми. Преди това той беше анонимен, след това той отиде в затвора. И дали всичките тези хора не се бяха събрали за първи път не от любов, а от омраза?
И, накрая, аз се зачудих, какво се случва, когато идеологията на омразата вече не излиза от устата на финансирани от саудитците свещеници, но от инфектираното тяло на народа? Какво може да се направи, когато лудостта не е ограничена в джамиите и медресетата, а е навън – сред население от 200 млн.?
Формата на исляма, която се появи днес и която уби баща ми, заедно с много други, не е, както казват мнозина – следновековна. Това даже не е традиционен ислям. Той е модерен в същността на думата, тъй като е изцяло нов. Хората, които дойдоха да скърбят за убиеца на баща ми направиха нещо, което те не бяха правили преди. Наблюдавайки безпрецедентното погребение, мотивирано не от любовта към мъртвия, а от омразата към човека, който той беше убил, аз осъзнах, че тълпата в Равалпинди е всъщност микрокосмос на радикалните връзки в исляма в наши дни. Този микрокосмос получава своята енергия от онова, срещу което реагира – модерността, която моят баща представляше със своето осъждане на законите за богохулството и със своите западни, либерални идеи. Осъзнаването на този факт не оневинява онези 100 хил. души, които дойдоха да жалят Малик Мумтаз Хюсеин Кадри. То обаче ни напомня, че тяхното съществуване е обвързано с нашето собствено съществуване.
Автор: Аатиш Тасеер е пакистански писател и автор на няколко романа, последният от които се казва "Нещата бяха точно такива". Той публикува често своите мнения в колонката за мнения на "Ню Йорк таймс".
