Будизъм, ДНК и внучката на Менделеев

Редакция "Трансмедия"6 март 20165 август 2016Цивилизация

В историята на световния тероризъм и “сблъсъка” на Изтока с модерния свят все още има епизоди, които сочат огромните предизвикателства на общуването между различни култури. Разказите ни за усвояването на Сибир и руската политика на Изток няма да са пълни, ако не обърнем внимание на един интересен епизод – как тероризмът може да доведе дори до промени в езика.

Случката, която ще опишем е част от историята на едно височайшо пътуване (1890-1891) на представител на династията Романови и е интересно доказателство за за философията на “Руския път” към Изтока, с който Империята има над 10 000 километра граници. Като управленска доктрина тя е синтезирана в шеговита фраза „Изтокът е тънка работа” – „Восток дело тонкое”. Както виждаме напоследък по площадите на Европа общуването с хора с различен от европейския манталитет е сериозен проблем, който не е загубил обществената си актуалността. В този израз от любим на мнозина от нас филм е кодирана квинт-есенцията на руската териториална и колониална експанзия, различаваща се от насилието при колонизиране на Америка, Африка и Азия от европейците.

Началото на системното „опознаване” на чужди култури и изграждане на адекватни управленски навици се свързва в Русия с многолюдното, шумно, буйно и по младежки дръзко „Велико пратеничество” в Европа на Петър I – „Петър Михайлов, артилерист (бомбардир) от Преображенския полк”.

Пътуване не преследва екзотични цели. То е израз на желанието да се опознае Европа – „примерът”, към който иска да „отвари прозорец” руският владетел. Младият богатир, висок, слаб, с малки нозе и вечно смъкнати бели памучни чорапи, богохулник, дързък експериментатор, военоначалник, корабостроител и зъболекар следва мечта, зародила се през детските и юношеските му години, прекарани въпреки забраните по улиците на московската „мини-Европа” – т.нар. „Немецкая слобода” – кварталът на немски, холандски и пр. европейски преселници, мнозина протестанти.

Европейският проект на Русия обаче се оказа недостатъчен, за да се управлява държава, в която от 80% земи са в Азия и населени с неруски етноси. Руските монарси през 19 век все по-ясно се осъзнават това. „Белият цар”, името, с което наричат бурятите-будисти императора, носи на плещите си тежки отговорности. Така „Изтокът” става съществен втори вектор на политическо и икономическо развитие на империята, независимо от идеологическите окраски на въшнополитическите проекти през 20 и 21 век. Русия е Евразия – мост между Европа и Азия. « За руската империя няма друг изход: тя или трябва да стане това, което й възлага историята (световна сила обединяваща Запада с Изтока) или да тръгне безславно по пътя на упадъка си, защото от само себе си Европа в крайна сметка, ще ни потисне с превъзходството си, а събудени от нея азиатските народи ще бъдат за нас още по-опасни от чуждородните западняци…”, ще напише княз Еспер Есперович Ухтомски, дипломат, ориенталист, публицист със шотландски корени. Ухтомски е един от най-ранните идеолози на еврозийството, съветник на император Николай II и спътник в екзотичната обиколка, предприета по настояване на император Александър III, през 1890 г. с кораба „Памет за Азов”.

Към това време разбирането „опознай, за да владееш” твърдо се е вкоренило в руските политически реалии. Овладяването на териториите отвъд Волга сблъскват империята с традициите на далекоизточните религии и хилядолетни монархии – Китай, Япония, Индия. Особено силна става тази потребност по времето на царстването на император Александър III. В двора се приема, че следващият наследник в лицето на крон-принца Николай трябва да само да се подготви за трона, но и да придобие знанията и уменията от нов тип, защото от тях ще зависи бъдещето и стабилността на империя. В отвъд европейските си територии православната империя е обречена да съжителства с будизма, исляма, шаманизма и пр. Вместо да следва традицията на обиколка из Европа, престолонаследникът ще бъде пратен в света на източните цивилизации в пълния им обем – Египет, Индия, Китай и Япония. Пътуването му „Move to know”започва през есента на 1890 и завършва преди 125 години. Отдвукът му и до днес е силен, свързан както с ликвидацията на императорското семейство, така и с обогатяването на руски език с нов идиом – възглас на изненада, премесена със страх, стъписване или просто яд „Яяяпонски стражар!” (Яяяя-апонский городовой!..) и една романтична история за руските “мадам Бътерфлай".

По това време империята има вече твърдо установени граници. Териториите й в Азия превръща император обаче във владетел-заложник на трудна природна среда и непознати традиции и култури. С особена сила звучи проблемът за вътрешна кохезия между местното население и идващите от европейската част на страната нови заселници. Огромните „сибирски полета”, насечени от планински вериги, пълноводни реки, непроходими гори, заблатени райони и вечно замръзнали земи, стават обект на интензивно планово или хаотично преселване предимно на селско население. Точно преди 150 години на 19 февруари (3 март, по стар стил) 1861 е публикуван „Манифестът” на Царя – освободител Александър II, ликвидиращ крепостната зависимост. Пред властите с пълна сила застава проблемът как да се оземли селячеството. Най-лесният начин естествено е да се насочи многомилионната човешка вълна на Изток, ведно с изпращаните ешалони с каторжници – политически или криминални и техните охранителни отряди. Към този момент руският двор не бил чужд на желанието да намира верни политически решения за общуване с народите на Изтока без да прибягва до насилие при колонизацията.

Причината вероятно може да се търси във факта, че руският двор и интелигенция проявяват странен пиетет към източните философии включително към Тибетската медицина. Тези тежнения съпътстват проектите за трайно модернизиране на Задбайкалието и Далечния Изток, за демографското, икономическо и военно укрепване на граничните с Китай райони, които са водещи и за днешна Русия.

Инцидентът, който ще опишем има връзка с будизма. След завладяването на районите, населени с буряти от 17 век насетне будизмът в Русия не е екзотика. Малко известен е фактът, че буря по произход Пётр Алекса́ндрович Бадма́ев (Жамсаран), покръстен будист и тибетски лечител е кръстник на император Александър III. Бадмаев е основател на руската школа по тибетска медицина. Няколко експедиции, организирани от Руското географско дружество, но всъщност от Руския генерален щаб също внимателно следят за отношенията както между Тибет и Китай, така и за поведението на Великобритания в тази част на света, особено след търсенето на реванш зазагубата в Кримската война. От 1720 Тибет – васално владение на Поднебесната, фактически се управлява от духовния лидер на будистите Далай-лама. Бадмаев, който доживява до пределна възраст, е автор на един от плановете за руска експанзия на Изток. В качеството си на служител за известно време на Азиатския департамент той съставя паметна записка „За задачите на руската политика в азиатския Изток” и очертава моралната мисия на руските владетели спрямо източните им народи-поданици. „ Будистите приемат Белия цар за преродената си богиня Дара – ехе, покровителката на будистите….Руският цар е идеал за народите на Изтока…” Познавайки добре кръстника си, Александър III приел сериозно Записката, но не и предложението да се завладеят Монголия, Тибет и Китай „Всичко е така ,ново, необичайни и фантастично, че е трудно да се повярва във възможния успех…”. Но пък започва реализацията на строителството на „Железния” път на Изток, а престолонаследникът – първи сред руските владетели е пратен на едногодишен „университет” по Asia Studiеs.

„Съмишлениците” на Батмаев, на първо място сред които Е.Е. Ухтомски – бащата на руското евразийство, смятат, че азиатската обиколка на престолонаследника е важен символичен жест, защото това е „историческия път, по който се движи руския народ”. Пътуването е описано в прекрасно издания, което се появява две години след края му през 1893 г. То съдържа ценни за етнографите илюстрации и фотографии и веднага е преведено на няколко езика.

Началото на пътешествието на Николай е денят 23 октомври 1890 г. след църковна служба в Гатчина. Влакът с Николай и немногочислената му свита се отправят към Триест, през Виена, за да се избегнат Проливите. В Пирея към свитата му се присъединява Георг, бъдещия граф Коринтски, втори син на леля му, внучката на Николай I и негова кръстницата му Олга и гръцкия крал Георг I. Изборът на Георг не бил случаен, роденият през1869 младеж има опит да служи на море.

През 1883 баща му Георг I, датски принц, го изпраща на обучение в кралския флот на Дания. След това младежът изкарва стаж и в руския императорски флот. В момента на качването на борда на „Памет за Азов” има вече чин лейтенант от руския флот. Ролята му в това пътуване е особена – от една страна той е човекът, комуто руският крон-принц е задължен за спасяването си по време на инцидента в Япония, а от друга – контактите му с руския императорски двор впоследствие са сложни и хладни. Мълвата в европейските дворове свързва участието на Георг в тази експедиция с емоционалната му привързаност към десет години по-възрастния от него датски принц и адмирал Валдемар Датски и обвинения, че оказва лекомислено влияние върху братовчед си Николай – клюките и „жълтите” новини не са патент на днешните медии, истината често остава скрита с векове. Попълването на свитата продължава и на други пристанища. Следват Порт Саид, Суецкия канал, разходки по Нил и до пирамидите. На 11 декември корабът акостира в Мумбай (Бомбай). В описанието на Пътешествието Е.Е. Ухтомски ще отбележи „.. Планът за пътешествието в Индия бе съставен предимно по указанията на професора от Санкт-Петербургския университет А.И. Воейков и със съдействието на нашия посланик в Англия. Броят на съпровождащите…бе ограничен и се състоеше от главния ръководител… генерал-майор княз В. А. Барятински, флигел-атюданта княз Н.Д. Оболенски и княз В.С.Кочубей…”

Николай е посрещнат от известния в Русия сър Доналд Маккензи Уолъс, автор на книгата “Russia” и секретар на бившия вице-крал на Индия лорд Деферън, между другото отлично владеещ руски. Николай е неуморен пътешественик и успява за няколко седмици да посети почти всички забележителности – Тадж-Махал и Златния храм (Хармандир Сахиб), да обикали пазари и създаде колекция от екзотични предмети, да навлиза навътре в страната, да участва в лов на тигри и разходки със слонове. Елит и простото население срещат бъдещия владетел дружелюбно и уважително, а Ухтомския ще напише, че през цялото време нямат усещането, че са в чужбина.

На 31 януари експедицията е вече в Цейлон. Следват Сингапур, Ява, Банкок както и срещи с краля на Тайланд, с когото го завързват много силни приятелски връзки, обиколки на китайски плантации и фабрики. Веселата компания спори до късно, обсъжда бъдещето на света и пуши дълги източни лули в кают-компанията.

Предстои им завършека на експедицията – Япония, страната токущо навлязла в нов период от историята си – ерата на императора Муцухито, известна повече като „Мейджи” – “просветено управление”.

Страната след 1868 и отварянето й вече е посещавана от други предсатвители на императорската фамилия, но Николай е първият високопоставен бъдещ наследник, който въобще стъпва на земята на самураите и това ще му навлече сериозни неприятности. Тук той изживява един от най- страшните мигове в живота си преди онзи последен изстрел на 16 срещу 17 юли 1918.

На 15 април 1891 шестте кораба на руския императорски флот навлизат в пристанището на Кагосима, следват Нагазаки и Кобе. На черно-бяла снимка от началото на века на дясната ръка на император Николай, непредпазливо навил ръкавите на бялата си риза, се вижда рисунката на дракон – черен дракон със жълти рокчета, зелени лапи и червен корем, пишат знаещите този факт. Престолонаследникът отделя 7 часа от времето си, за да му бъде направена от известните по цял свят майстори от Нагазаки татуировка – модно увлечение сред английските млади аристократи. Като оставим настрана тези младежки забави следва да се подчертае, че това е първото посещение на бъдещ император на съседна страна и в Токио се отнася с огромно внимание към госта.

Визитата се дискутира в пресата, руските дипломати внимателно следят събитията. Николай е посрещнат лично принц Арусигава Такехито. Япония се безпокои от ръста на руското влияние в Далечния Изток и търси по-добра комуникация, а за Русия всичко японско е начин да се оцени ролята на страната като противовес на съседен Китай, с който империята има няколкохиляди километра обща граница. Какво всъщност се случва – в ранното утро на 29 април Николай, Арисугава Такехито и свитите им се отправят към малкия град Оцу, днес предградие на Киото, известен с това, че в него се намира будисткият храм “Мии-дера”, в планината Хией над има друг известен храм от същата будистка школа, а в квартала му Сакамото се намира “Хиьоси тайся” – едно от най-древните шинтоистки светилища, разположено на близо 400 000 кв.м. Тях иска да посети Николай.

Будизмът и неговите особености са тема, която силно интересува руския императорски двор, не малко страници в описанието на пътуването, оставено от Ухтомски, са посветени на будизма и будистките народи на руския Далечен Изток. Посещението на светините, разходка с корабче по езерото и обяд в сградата на префектурата – всичко върви по план. Гостите са събрали огромна тълпа. Четеридесетте рикши една се провират по тесните улички на Оцу. По маршрута са предвидени строги мерки за сигурност – прозорците на вторите етажи са затворени, всички трябва да са със свалени шапки, чадърите затворени и въпреки това се случило нещо напълно неочаквано и отчасти обяснимо с прословутата японска догматичност и стриктност. Разположени на разстояние от 18 метра помежду им членовете на японската императорска стража намат право по етикет да се обръщат с гръб към високопоставени лица. Това не им позволява да наблюдават какво става в тълпата зад гърба им и видят потенциална опасност – това е едно от обясненията за това как се случна този атентат. Японският стражар Цуза Сандзо внезапно изкача срещу рикшата на Николай се нахвърля със събята си върху него като му нанася удар по главата.

Това е вероятно най-лошия самурайски удар със сабя или пък бомбето или движението на рикшата не позволяват Цуза Сандзо да обезглави Николай – чужденецът дръзнал да тъпче земята на “неговия” на самурая император. Съпровождащите Николай описват свирепия израз на лицето му при задържането, скърцането със зъби и виковете, че е самурай. Макар страната да е излязла от изолацията си и императорът да полага усилия да я европеизирането й, съпротивата на самураите и традиционните изолационистки тежнения вътре в японското общество, не са били за подценяване.

Запазеното описание на раната на Николай показва, че не е била лека – два дълбоки разреза на тила до костта и един на челото. От единият от разрезите при полагане на превръзка на място е извадено парче костица. На борда на кораба руските лекари зашиват раната. До края на живота си императорът ще страда от силни пристъпи на главоболие, което лекарите обясняват с този инцидент. Отношението му към Япония, въпреки декларациите, остава негативно и нерядко в лични беседи Николай си позволява да нарича японците „макаци”.

Случката трае около 15-20 секунди, нападателят е спънат от Георг с бамбуковия му бастун, а двама от водачите на рикши се хвърлят отгоре му. Японската преса на следващия ден се изпълва с описания, предположения за реакцията на Русия и желание да се избегне избухването на война. Въпреки съветите на приближените си лично императора идва на борда на руския „Паметта на Азов” и това е първото качване на японски владетел на борда на чужд кораб. Руския посланик в Токио още през февруари изказва опасения във връзка с посещението, защото в страната има перманентна правителствена криза. Опасения буди и друго. След като се разбира за предстоящата височайша визита – първа по рода си на толкова високопоставена монархическа особа, в местното законодателство се предприемат промени, които касаят наказания за покушение над високопоставен чужд гост. Това според руските дипломати говори за страхове на самите японци по повод на визитата.

Впоследствие японският министър на правосъдието ще иска стражарят да бъде съден по военновременни закони и убит, но надделява квалификацията за опит за умишлено убийство в мирно време, и присъдата е пожизнена каторга. Въпреки увещанията лично на императора, посетил Николай на кораба му, визитата по решение на Санкт-Петербург е прекъснато – животът на бъдещия император не може да си рискува, нито създаването на условия за трудности при наследяването на короната.

Мнозина съжаляват за прекъсването на пътуването, което е предвиждало още няколко седмици престой на сушата и посещение на Токио, докато корабите чакат на пристан. На първо място от бързото отплаване губят офицерите на корабите, мнозина от които вече са напазарили по някоя друга „мадам Бътерфлай” – временните жени струват по това време между 15 и 20 долара на седмица, храна и място за живеене. Впрочем неотдавна японски учени откриха в архива на Дмитрий Мендереев в Санкт-Петепербург писмо на японската съпруга на Владимир Менделеев Хидесима от Нагазаки, за раждането на дъщеря им Офудзи.

На следващия ден след началото на руско-японската война през 1905 писателят-хуморист Николай Лейкин пуска в списание „Осколки” разказа „Случка в Киото” и макар разказът да е с друг сюжет цензорите виждат възможност от публичното омаскаряване на фигурата на “японския стражар”, посегнал на височайшата особа. Изразът „Японский городовой”, трудно преводим на български с прилични думи, влиза трайно в руския език като израз на крайно стъписване и удивление.

Ризата с попилата в нея кръв на Николай се оказа запазена в колекциите на Ермитажа и през 2008 служи като „мостра” на американския учен, извършващ експертизата Майкъл Корбъл за сравняване на ДНК с намерените останки на императора, погребан в неизвестно място след разстрела през 1918. Това, което не успява да свърши японските „макаци” се оказва лесно за болшевиките – безумието няма цвят и не признава граници.