Николай Митрохин
Обявеният миналата седмица сценарий за насрочената на 12 февруари среща между патриарх Кирил и папа Франциск силно напомни реалиите от времената на Студената война. Дългоочакваната, но неочаквана среща на двете големи фигури на световната религиозна и политическа сцена ще се състои на неутрална територия (Куба все пак е католическа страна), на летището на далечния екзотичен остров. Поданиците на двете „държави“ са изправени пред факта на едно събитие, разбиващо всички предишни представи и постановки. Темата на срещата – чисто политическа и традиционна за подобен род „разтърсващи“ събития: Близкия изток.
Да, сценарият е познат, но папата и патриархът все пак не са държавни глави и не са лидери на воюващите групировки. Степента на реалното им влияние върху кюрди, шиити, сунити и алевити, воюващи помежду си в Сирия и Ирак, не е особено голяма. И нито една от западните държави, така или иначе въвлечени в конфликта, не се явява дотолкова „християнска“, че да вземе сериозно предвид пожеланията на религиозните авторитети. По какви причини тогава Кирил нарушава традицията на своите предшественици да отказват среща с папата, докато Рим не направи сериозни отстъпки: да съкрати своята активност в постсъветското пространство и не представи компенсации за храмовете, върнали се към Украинската гръцко-католическа църква?
Преди всичко трябва да кажа, че никакъв конфликт между РПЦ и католическата църква вече десет години не съществува. След смъртта в 2005 г. на папа Йоан-Павел II, на когото ръководството на РПЦ по навик приписваше всичките си неблагополучия, стана очевидно, че новите проблеми с Ватикана не се връзват по същия начин, а старите обраснаха с бурени. За намесата в Западна Украйна може любезно да се забрави – основният враг на РПЦ в Украйна отдавна не са гръко-католиците, а православният киевски патриарх. Католическите епархии в постсъветското пространство, учредени с благословията на Йоан-Павел на границата на новото хилядолетие, си останаха повече инцидентни, както и другите католически инициативи в страните от бившия СССР. Но ето че необходимостта за добри отношения с най-големите в света религиозни организации стана актуална. От католиците РПЦ искаше не само единство в борбата за „традиционните ценности“ в Евросъюза, но и нещо по-практично – например съдействие в откриването на православни енории в Западна Европа в помещения на преференциални цени.
Между другото недочакали от РПЦ благодарност за всичко направено за руското православие в първата половина на 90-те години (а размерът на преките финансови и хуманитарни помощи бяха огромни), католиците начело с новия папа Бенедикт XVI заеха изчаквателна позиция. Дребните искания се изпълняваха (в порядък на взаимни отстъпки), но предишните свръх любезности изчезнаха.
Когато на мястото на консервативния Бенедикт дойде придържащият се към полусоциалистически възгледи аржентинец Франциск, дори намеците за прилики между потъналата в разкош РПЦ и Ватикана отидоха в миналото. Стана твърде очевидно, че главата на вероизповеданието, имаща милиард последователи из целия свят, живее много по-скромно от ръководител на регионална църква. Въпреки че Франциск е заявявал за готовността си да се срещне с Кирил по всяко време и на всяко място, едва ли някой е смятал, че зад това има нещо повече от вежливост и интерес към евентуалния си екзотичен събеседник.
Така че защо на патриарх Кирил му е потрябвало да отиде на поклонение при папа Франциск? Първата версия е политическа. Кирил по молба на Путин се опитва да повлияе на Запада, за да смекчи антируските настроения в света. Неотдавна Франциск сполучливо изигра ролята на посредник за изваждането на Куба от международната изолация. Защо да не се използва той отново в същата роля, толкова повече че има още доста време до излизането на Обама от Белия дом и за ярки политически стъпки? А е възможно това да се започне със сделка около Сирия – нали руски представители в последно време не веднъж са поставяли въпроса за оттеглянето на Асад.
Втората версия насочва към вътрешно конфесионален характер. В навечерието на насрочения за юни Всеправославен събор среща на главата на една от православните църкви с папата заради защита на християните (а значи и на първо място на православните) в Близкия изток увеличава неговия социален капитал. И преди всичко – в очите на представителите на близкоизточните църкви, които не само по традиция „вземат пари“ от Московската патриаршия, сега биха се зарадвали на каквато и да е организационна помощ. Под краката им гори, а при бягство от родната страна за какво да им помагат руските православни, а не европейските католици.
Третата версия е свързана с личността на самия Кирил. Той е любител на големите геополитически схеми и е бивша телевизионна звезда с неизбежната мания за величие. Но герой на световни новини той много отдавна не е бил. Между другото остротата на вътрешните проблеми в църквата нарастват и това хвърля ръководителя на РПЦ в очевидна депресия. А срещата с папата е възможност да се почувства „глобален лидер“ и да получи прилив на жизненост. Архиерейският събор е единственото място, където на патриарха биха могли да му се зададат неприятни въпроси – предната седмица мина без големи скандали, преди това имаше само два-три, така че всякакви последствия от тази среща и евентуални възражения на църковната общественост ще бъдат забравени до момента на събора.
Напълно е вероятно готовността на патриарха за среща с папата да не се дължи на нито една от изброените причини, а от тяхната съвкупност. Обаче тайният характер на срещата (която логично трябва да стане главна тема на Архиерейския събор) още веднъж потвърждава един прост факт. РПЦ, която декларира принципа на съборността, тоест колективното вземане на решения, на практика не се проявява като съборна. Най-важните въпроси на муждуцърковното сътрудничество (както и много други) са от изключителната компетентност на първия. Той ще носи и отговорността за последствията от това решение. И ако някой в църковната общественост припомни как Кирил и неговите хора бяха обвинявани, че са се продали на католиците, то разривът на Архиерейския събор може и да не се потуши лесно. В РПЦ такова обвинение традиционно е много по-сериозно, отколкото упрека за узурпиране на властта в църквата или за лични финансови и нравствени нечистоплътности.
