Видеофайлът на цялото интервю с Кирил Маричков може да намерите ТУК
Представяме ви Кирил Маричков – едно от най-знаковите имена не само в музика, а и в културата, обществото, политиката. Музикант, композитор, певец. В свободното си време – мъдрец. През цялото време – гражданин. Винаги със собствена позиция. Това е Кирил Маричков в края на 2015 г.
Студия Трансмедия: В един наш разговор в радиото преди няколко години стигнахме до една много интересна констатация за теб: че си консервативно-либерален бунтар, някаква такава взривоопасна смес…
Кирил Маричков: Ами да. Там е цялата работа, че в някои отношения съм по-близо до консерваторите, а в други до либералите.
С.Т.: А бунтарят жив ли е?
К.М.: Бунтарят е жив, да. Бунтува се за истината, която според мен е либерално-консервативна.
С.Т.: Заложено ли е в характера ти това двуполюсно начало?
K.M.: Е, това не са полюси. Двуполюсно би било, ако бях либерал и комунист едновременно. Но консерватизъм и либерализъм имат повече допирни точки. Между другото консерватизмът в някои области има пък допирни точки с комунизма, което е интересното. И затова казвам, че либерали и комунисти са всъщност различните неща. Наричат ги по разни форуми “либерасти”.
С.Т.: Да, едно време същите хора ни наричаха “седерасти”, мили времена. А за съмнението има ли място в теб?
К.М.: Да, за съжаление много се съмнявам. И освен това откровено казано, ако има нещо, което да мразя като израз, това е “всички са маскари”. Защото не всички са маскари…
С.Т.: Всяко колективно обобщение по принцип крие рискът за повърхностност…
К.М.: Да. Както и не мога така с ръка на сърцето да кажа, е, тези точно в нашата политическа система, примерно, ми харесват докрай.
С.Т.: Добре, аз те питам за съмнението, защото ти имаш един текст с фразата “дали все още Хамлет жив е”, а все пак той е символ на съмнението.
К.М.: Да, да. Ами така е, чувствам раздвоение доста често, съмнение за много неща. Опитвам се по някакъв начин – чрез опит или други методи да си изясня нещата. Някой път успявам, някой път не.
С.Т.: Малко по-конкретно в началото. Как мина годината ти?
К.М.: Тази година имаше и хубави, и неприятни неща. Началото на годината започна доста тежко за мен. Имах здравословни проблеми, наложи се и операция да имам. Нещата се пооправиха. После имаше вече музика, нови песни, концерти, не само в България. С новата група Фондацията.
С.Т.: Има ли атмосфера вътре в групата?
К.М.: Има страхотна атмосфера. До такава степен ми е приятно да свиря с тези момчета в група. Наистина си спомням Щурците, ама от онези години, когато имаше много ентусиазъм. Някак си много хубаво се получи. Ние всъщност правим нещо много, как да кажа, за нас лесно. Ние правим нашите си песни, на групите, в които сме свирили. Ние сме там хора от 4 групи, всъщност от 5, но петият е екс, така че 4 – Щурците, ФСБ, Дони и Момчил – дуета и БТР. И правим песни на тези 4 групи в наши аранжименти, нови. Страхотно се посреща всичко това, много хубаво става. Много сме силни в пеенето, защото има трима певци, които непрекъснато могат да пеят. Всеки от тях сам по себе си може да изнесе концерт. И така, интересно става. Харесваме се помежду си. Много сме напасвали, когато пеем на три гласа.Т.е. това, което иначе личи – различен начин на пеене – моят, на Славчо или на Дони, някак си като започнем на три гласа става страхотно.
С.Т.: А този паралелният проект, Легендите..?
К.М.: Да, разбрах. Косьо Марков – мой приятел, от детинство даже, от много години. От група Тангра, като види, че аз направя нещо… и той(смее се).
С.Т.: Така ли стана?
К.М.: Ами едно време, той е малко по-млад от мен, с още един наш приятел, пак Косьо, който пък после дойде в Щурците, докато ние свирихме на тавана – ателието на майка ми, те седяха в двора долу на една пейка и слушаха какво свирим. И след това той направи група Тангра, малко по-късно. И сега аз го поканих на първия концерт на Фондацията, той беше много щастлив и много хубаво възприе концерта.
С.Т.: Защо не го покани във Фондацията?
К.М.: Ами аз съм басист. Двама басисти… Ние бяхме заедно в радио Тангра, между другото, ние заедно го направихме. И гледам след това, събрал хора и направил пак такава група.
С.Т.: А то всъщност не са ли нещо като първообраз Старите муцуни?
К.М.: Не може да се каже. Старите муцуни Гошо Минчев ги събра. Пееха негови песни само, много от които за пръв път записаха. Там наистина имаше двама от Щурците и двама от ФСБ. Ама при нас е друга идеята. Идеята е да правим нашите си песни, на четирите групи, в нови аранжименти. И много хубаво става. Даже Иван пропя. Иван Лечев, който не е пял никога във ФСБ, сега в нашата група пропя и е добре с ниските гласове. На четири гласа пеем някои песни.
С.Т.: А дали е възможно, примерно както във вашия случай, да се съберат в една група и други оцелели легенди – Пол Макартни, Мик Джагър, Роджър Уотърс…
К.М.: Те видяха от нас вече(смее се). Видяха от нас и Стинг и Пол Саймън. Направиха точно такова съвместно турне и пеят песните един на друг… Не са видели от нас, разбира се. Но след нас се появи това турне.
С.Т.: Като сложим чертата, годината ти е по сърцето, в музикално отношение?
К.М.: Да. Сега се завръщам, преди броени дни, от Германия. Имахме три концерта – в Берлин, във Франкфурт и в Амстердам в Холандия.
С.Т.: Като тръгнахме вече по по-разширени географски маршрути, все пак ти си човек, който винаги е имал рефлекс към събитията от живота, не само в музикално отношение. Даже, може би, доста повече хората те разбират като гражданин, отколкото като музикант – има и такива, за които ти символизираш и други неща. Как четеш събитията от годината? Кои са ключовите събития?
К.М.: По повод на едно интервю видях коментар: Абе я си гледай ти музиката и китарата, не се занимавай с политиката. Има и такива, които не искат аз да се занимавам. Защото, да кажем, той има някакви различни от моите политически убеждения, харесва музиката ми, харесва песните, но не харесва, да кажем, позицията. И не иска да се разочарова в това отношение като вижда, че моята позиция не е като неговата.
С.Т.: Всъщност, като че ли диалогът ни е най-големият проблем на нас като хора. Всички сме монологични.
К.М.: Да. Някак си хората трудно възприемат другата гледна точка, по някакъв начин се закучват… Прочетох в един английски речник за думата инат, защото няма такава дума на английски, описват какво значи – безсмислено упорство.
С.Т.: Освен ината обаче, тук вече започвам да те цитирам, развива се лек култ към личността, определяш трите дефекта на нацията – завистта, все друг ни е виновен и третото – все друг трябва да ни свърши работата. Това са трите дефекта според теб, ината слагаме ли го вътре?
К.М.: Инатът е четвърто, но то не е точно баш такъв голям дефект. Има някои случаи, в които пък излиза, че е за хубаво, защото човек се заинатява да свърши нещо и го свършва.
С.Т.: Някой път и завистта действа градивно.
К.М.: Да, да. Според мен завистта е най-разрушителна за този, който я изпитва. Но тя наистина някой път действа амбициращо и градивно за някои хора, защото от завист могат да направят неща, които иначе няма да направят. Само че тогава се намесват другите два дефекта – някой друг да свърши работата и някой друг да е виновен.
С.Т.: Още нещо казваш ти – трябваше да дойде демокрацията, за да се видим в истинския си вид.
К.М.: Да и продължавам да го твърдя.
С.Т.: А защо преди това не се виждахме в истинския си вид?
К.М.: Тогава имаше всякакви табута. Например, пишеше ли се по вестниците някога за убийства? Не. Вярно, този тип убийства – мафиотски нямаше много, но имаше страшно много убийства – сива престъпност. Аз съм водил дела, казва баща ми, който беше адвокат, поне 10-15, за убийства по кръчми, където се колят през вечер. Второ – ами ние застрелвахме хора, които пресичат границата. А на Берлинската стена застрелваха хора, които пресичат Берлинската стена. Издаваха се смъртни присъди на хора, които имаха различни убеждения, пращаха ги на лагери… Т.е. тогава, първо, не се пишеше по пресата – хората не знаеха тези неща. Второ нещо – един просяк, ако видеха на улицата, го пребиваха моментално, изчезва, никога втори път не се появява. Трето – циганите ги биеха, милицията, редовно, за всякакви неща и те си налягаха парцалите. И четвърто, което искам да кажа, видяхме опошляването и опростачването на тези хора, но те не са родени след 10 ноември. Човешката личност е разрушена преди това.
С.Т.: Нали тогава се слушаше сръбска музика?
К.М. Тогава се слушаше сръбска музика, но имаше цензура. Не се пускаше Хисарския поп, „Камъните падат” и т.н. Сръбска музика се слушаше в Западна България, която си беше точно чалга и тя продължава да си съществува. Осен това, принципът на махалото – от една държава, в която нещата са задържани в едната посока, има цензура всестранна и във всичко, и изведнъж отива в другата посока. Така за съжаление необразованият, прост, неук човек разбира демокрацията. Той я разбира като, извинявам се,че ще дам грубия израз, обаче „Че нали има демокрация, мога да се изпик** от балкона на някой на главата, `щот аз съм си свободен и мога да правя к`вот си ща.”
С.Т.: И това им носи радост съответно.
К.М.: На всичкото отгоре и удоволствие, ако може да го уцели. На мен ми се случи точно такова нещо… не, не точно такова. Вървя си аз по нашата улица, и то централна улица в София, няма да я казвам, но тук наблизо. По едно време се изсипват трохи и целият ставам в трохи. Гледам от втория етаж една тъкмо си изтупала на главата ми покривката си, това стана преди десетина години, и аз ѝ викам „Ама, как може, госпожа, какво е това?” и тя ми казва „Е, нали това е демокрацията!”. Тя ми казва отгоре, това било демокрация, според нея. Ето това е цялата тая работа, но всичко това се дължи на разрушаването на човешката личност, преди това. Човешката личност нямаше никаква инициатива, инициативата е противопоказна, никаква предприемчивост – това е противопоказно, антиселекция, между двама се избира по-послушния. Освен това, той не може никога да си каже мнението и чака някой друг да му свърши работата. Чакаш за телефон, за кола, за пералня, за телевизор, за жилище. С години. Чърчил е казал нещо много хубаво: „Капитализмът е неравномерно разпределение на благата, а комунизмът е равномерно разпределение на мизерията!”. Само че аз бих добавил и нещо от Джордж Оруел, той пък казва в своята животинска ферма („Фермата на животните” 1984г), прасетата, които командват, издигат лозунг „Всички са равни, но някои са по-равни”. Така че преди да го има това равномерно разпределение на мизерията, имаше едни по-равни, които имаха достъп до „Кореком”. Това беше Оазиса.
С.Т.: Ако използваме друга мисъл на един от царете на абсурда, Лоурънс Питър, който казва във връзка с това, че на човек винаги някой друг му е виновен и чака да му свършат работата, та Лоурънс казва, че когато не знаеш къде отиваш, винаги отиваш другаде.
К.М.: Кой беше казал това нещо: „Човек, който е готов да даде свободата си …”
С.Т.: Томас Джеферсън: „Човек, който е готов да жертва свободата си за сигурност, губи и двете!”. Сега малко да погледнем извън себе си, „Аз не съм терорист”- това е твоят нов рефрен.
К.М.: Колебая се дали да не остане „Аз не съм комунист”, както преди това.
С.Т.: Ето го съмнението.
К.М.: Да, „Аз не съм терорист..” , вярно е, аз го изпях преди толкова години „и никога няма да бъда”. Обаче, колебая се кое трябва да бъде първо. Тази тема, ако я захванем, ще опрем до това, че тук през онези години, комунистическите, е имало лагер за обучение на палестински терористи. Даже имам свидетел, който е свирил на програмата на този лагер и дори е научил арабска песен, за да се хареса, и е жив още човека, но няма да кажа кой е, че може някой да го застреля, за да няма свидетели(смее се).
С.Т.: Преди трийсетина години имаше едно журналистическо разследване на Шпигел, което по-късно се потвърди и съдебно в Германия, че нашата държава тогава е продавала оръжия в Ангола и на управляващите – Агостино Нето, и на бунтовниците – Жонаш Савимби, т.е. бийте се с радост, важното е тук при нас бизнесът да върви….
К.М.: Държавата продава на държавата там, а пък Иван Славков продава на другите. Ама то и сега наши оръжия има в терористите, и този път не може да се обвини държавата, защото това си го правят по частна линия. И освен това не се знае от кога е това оръжие, то може да стои много отдавна там. Те ни съдят за това руснаците, знаете ли? За Калашников, че нямаме лиценз вече да го произвеждаме, а пък ние ги правим с пълна сила.
С.Т.: Ако вземат пък наследниците на хер Шмайзер да ги съдят тях за калашниците, тогава ще стане още по-интересно. Но да се върнем към събитията, събитията във вътрешен и световен план, кои са за теб ключовите, определящите, променящите живота?
К.М.: Бих казал, че все пак свалянето на комунистическия режим, когато дойде датата 10 ноември.
С.Т.: Събитията от тази година имах предвид.
К.М.: За тази година, това са за съжаление нещата свързани с ИДИЛ, така наречената ислямска държава. Аз съм напълно съгласен с това, че в никакъв случай не трябва да се нарича „Ислямска държава”, защото те искат да са държава, но не са. За това казвам и употребявам израза “така наречената ислямска държава”. Тук съм принуден да кажа какво е казал Нострадамус.
С.Т.: Какво?
С.Т.: А конникът, северният, кой е?
К.М.: Май е Путин…Май че така ще стане. Тоест надеждата ми е, че в крайна сметка тази много голяма заплаха за света, за Европа, за всички, ще накара малко да се очовечат отношенията и много се надявам на това последното, след свалянето на самолета от турците. Според мен не трябваше да го свалят, дори да е нарушил пространството, просто не трябваше да го свалят. Преди десетина дни гледах по BBC, как те нарушават и английското въздушно пространство. Имаше и в Израел, как никой друг не им свали никакъв самолет, това е просто прекалено. Това е безпрецедентен факт, да свалиш руски самолет. Турците го направиха и според мен направиха ужасна глупост. Не мисля, че е някакъв дълбок план. Мисля, че тези от НАТО в момента много ги е яд, защото се чудят как да реагират и нямат отговор. Между другото, според мен, в крайна сметка пак Путин ще извлече полза от цялата работа.
С.Т.: Такава мащабна война, според теб възможна ли е?
К.М.: Не, не ми си струва, че е възможна. Струва ми се, че здравият разум ще надделее, няма да се стигне до някаква голяма война. Ще има някакво разбирателство да се ликвидира този проблем, но той ще продължава. Сега, в момента, с тази ислямска държава ще се справят някак си, но този тероризъм и тези заплахи ще продължават. Имам нещо, което бих могъл да кажа, че тази религия – ислямството, тя е от Средновековието, създадена е 600 и някоя година, когато Аспарух е влизал в България, долу горе 600 години е по-млада от християнството. Християнството се е еманципирало, достигнало е днешното си равнище. Християните, какво са правили през Средновековието? Не са ли правили същото? Имало ли е кръстоносни походи, за освобождаване на Божи гроб в името на Христа? Имало ли е горене на вещици на клади?Джордано Бруно изгорен ли е, задето е казал, че земята се върти и „защото е кръгла”? Фанатичният начин, по който се гледа на една религия, се дължи на това, че както те са готови да проливат кръв в името на Аллах, или на Господ всъщност, така и християните са били готови да проливат кръв, собствена, но и най-вече чужда кръв, в името на Христос. В негово име също се е проляла много кръв. Ама сега, да ги чакаме 600 години да се еманципират както християнството ли? Мисля, че е твърде голям срок, по-добре да се предпазим.
С.Т.: Приключваме. Надеждата, наречена Маричков, в едно изречение? Ти винаги си бил оптимист, не само в този контекст.
К.М.: Не харесвам теориите за световните заговори, конспиративните обяснения. Според мен нещата в света много често се правят по две други причини. Алчност е едната причина, глупост е другата, които понякога вървят ръка за ръка. И ако алчността е убиец, глупостта ѝ е съучастник. В повечето случаи, когато се говори за конспирации, нещата опират до това. Например финансовата криза е от алчност, на тези юпита, защото зарибяват хората, които не могат да върнат парите, без да правят проучвания, кредитни досиета и дават заеми. Искаш ли един милион, ето ти, защото той, юпито, взема от тях десет процента. Тази алчност, безконтролна, по банките доведе до там, че хората купиха къщи, които после им ги иззеха. А пък да не говорим за пенсионерите в Америка, които си вложиха парите в такива фондове, с надеждата, че след няколко години ще ходят по света с много пари, по яхти, по Италия, по круизи, но парите им изчезнаха. Между другото, измислил съм такава песен, „Алчност и глупост“ се казва и е хевиметъл, скоро ще я чуете.
С.Т.: И така, запомнете от Маричков, две са причините – алчност и глупост. От там нататък, който може – да мисли. Благодаря ти!
Обработка: Кристияна Димитрова и Мая Калинова – студентки от СУ и участнички в Стажантската програма на СТ.
Видеофайлът с цялото интервю с Кирил Маричков може да намерите ТУК„
Вижте другите разговори във Видеоформат "Инфохолиците в действие:
19. Николай Николаев: Силиконът влезе трайно в мозъците на политиците
18. Странният случай на „минувача“ Кирил Кавадарков
16. Ева Жечева: Контрастът между действията на СЕМ и Закона за закрила на детето
15. Слави Бинев: Анкова и Янкулов ползват държавните медии като бащин двор
14. Александра Жьонест: От наблюдение към действие
13. Тома Белев: Увреждането на горските култури е престъпление по Наказателния кодекс
12. Иван Илчев: Свободата струва скъпо
11. Анастас Герджиков: Не ни трябва лоби, трябват ни правила
10. Тони Спасов: В СУ имаме много качествени преподаватели, но е нужен повече диалог
9. Веска Волева: Българският народ е като пеперудата
8. Гарабед Минасян: научните основи на мизерията
7. Димо Зафиров: Техниката "Форсайт"
6. Ана Пройкова: Интересите на българската наука не са защитени във ФНИ
5. Мариела Нанкова: Не трябва да се потъпква автентичния характер на културното наследство!
4. Борислав Гаврилов: Нуждаем се от гласовете на истината, а не от менторите на опорните точки!
3. Александър Николов: Сегашна Европа наподобява на късната Римска империя
2. Валери Колев: В ЕС бюрокрацията замества демокрацията
1. Спас Домарадски: Украинската криза подкопа всички принципи на международните отношения
