Видеофайлът на интервюто с проф. Герджиков – ТУК
В три поредни издания на видеоформат "Инфохолиците в действие" ви представихме просторни интервюта на двамата кандидати за ректор на СУ – професорите Тони Спасов и Анастас Герджиков, както и на досегашния – проф. Иван Илчев. Изборът е направен и през следващите четири години най-големият и авторитетен български университет ще бъде управляван от проф. Анастас Герджиков. Честито!
Предлагаме ви още веднъж възгледите на проф. Герджиков за развитието на Софийския университет "Св. Кл. Охридски".
Анастас Герджиков е професор по римска литература, доктор на филологическите науки (антична и средновековна литература). Завършил е Хумболтовия университет, Берлин, специализирал е в Австрия (1994) и Германия (1997). Заемал е длъжностите заместник министър на образованието и науката (2001-2003), управител на Фонд „Научни изследвания” (2008-2009), заместник ректор на СУ „Св. Климент Охридски” (2010-2011). Автор е на статии в български и чужди списания и сборници, на четири монографии, както и на първия български превод на Аристотеловата „Политика”.
Студия Трансмедия: Професор Герджиков, има една малка, но съществена разлика между вашата позиция и позицията на проф. Тони Спасов – вие бяхте част от досегашното ръководство на университета. От друга страна хората, които наблюдават предизборните дебати остават с впечатление, че вие сте по-радикалният от двамата…
Анастас Герджиков: Така е. В предишното ръководство имаше шестима заместник ректори и аз бях този, който отговаряше за докторантурите през последните четири години, така че очевидно е нямало как да се намеся в останалите области на управлението. Участвал съм обаче в ректорските съвети и съм се опитвал да помагам с предложения и в други области. Това беше причината, както вие казвате, да се очаква, че аз като член на досегашното ръководство ще бъда по-консервативен и ще предлагам по-малко промени, но се оказа обратното, защото може би опита, който натрупах ми е показал слабите места и ми се иска да преодолеем тези слабости.
С. Т.: А кои са слабите места?
А. Г.: Много са, като във всяка голяма и стара организация – ние сме организация освен на 127 години, и с 3000 души преподаватели и служители, тромава, консервативна организация. И за това сме понатрупали неща през годините, от които трябва да се освободим. Това, което през последните 25 години не върви добре е развитието на университета най-вече като финансиране, защото ние не можем да си позволим нито да повишаваме качеството, както бихме искали, нито да осигурим апаратурата, която бихме искали, нито да развием научната дейност, както бихме искали, ако нямаме достатъчно финансиране. И понеже държавата го е намалила през последните години…
С. Т.:… поради топлите си грижи за образованието в България…
А. Г.: …поради кризата, надявам се, нямаше как да разчитаме само на него, а в същото време не успяхме да увеличим собствените приходи, постоянно имаме подозрения, понякога обосновани, че не правим по най-добрия начин и разходите. Ако това подобрим, мисля, че всички други сфери ще се подобрят генерално. Второто нещо, което всички забелязваме, независимо дели сме преподаватели, студенти или служители е, че административните процеси не вървят добре. Обикновено се говори за лоша администрация, но аз не съм съгласен. Мисля, че проблемът е в самите процеси. Ние не ги управляваме добре, нямаме необходимия софтуер за да ги електронизираме, не намираме дори без софтуер правилния ред в процедурите. Има си организации, които се занимават с това да намерят какви са във всяка процедура правилните стъпки. Мисля, че можем да направим това и да подобрим рязко нещата.
С. Т.: Всъщност нас повече ще ни интересува в този разговор как могат да станат нещата, а не какви са те. Какви са горе долу е ясно.
А. Г.: Ето, дадох ви пример. И в двата случая електронизирането ще промени твърдо нещата. В случая с финансите ще ги промени, защото ще имаме яснота във всеки един момент кой какво прави- Това не е нужно просто за контрол, нужно е за ориентиране, защото няма как да оптимизираме нещо, за което в края на годината научаваме точно какво е. По пера всеки декан и от там и ректорското ръководство трябва да знае как се развиват нещата ежедневно. Същото важи и за административните процедури. Ако там въведем електронизация или поне оптимизирани процедури, нещата няма да стоят както сега. Има примери, които всички повтарят, като това, че студентът или кандидат-студентът отива да внесе таксата за семестъра, а след това отива да се запише на друго място, което е излишно разкарване и това е всекидневие за всички нас.
С. Т.: Това значи ли, че средствата, които държавата отделя, субсидията, биха могли да бъдат и достатъчни за нормалната работа на университета?
А. Г.: Достатъчна за какво? Тя би могла да бъде достатъчна и сега за много университети…
С. Т.: За един качествен европейски университет.
А. Г.: Не, разбира се. В много университети в България тази субсидия е почти достатъчна, защото в момента тя се разпределя според броя на студентите. А това, за което настояваме ние от години е да се изпълни изискването на Закона за висшето образование – на размера на субсидията освен броят на студентите да влияе и качеството. Не просто защото ние ще получим повече пари, понеже сме на първо място в рейтинговата класация по всички направления, в които преподаваме, а защото това ще е стимул за всички – и за тези, които не са сред първите десет най-добри. Вторите десет ще имат най-голяма полза, защото ще бъдат стимулирани да влязат сред първите десет. В момента те не са стимулирани, сега те имат интерес да поддържат нещата каквито са, понеже си получават парите и без това. В момента, в който тези пари са застрашени, затова че качеството не е толкова високо колкото в първите десет, това ще донесе полза за цялата система. Първите ще получат повече, последните по-малко, което е справедливо, а тези в средата ще ги стимулираме към конкуренция, което пък е най-важното.
С. Т.: Или да проявят амбиция, или да отпаднат по-надолу.
А. Г.: Аз в моята програма съм записал да искаме подобни неща от държавата, които са важни. Или да кажем да се стимулират специалности и направления, които в момента не са финансово изгодни, но са важни за самата държава, за икономиката, за обществото. Освен това обаче съм написал и неща, които можем да направим вътре в университета. Като това с електронизирането на финансовите потоци или пък някои други неща като това, че можем да привлечем повече чужди студенти. Ние в момента имаме чужди студенти, но са много по-малко, отколкото да кажем в Медицинския университет, където има голям интерес- Но въпреки това ние можем да определим няколко области, в които интереса на студентите е голям. Това значи да ги направим на английски, да бъдат поднесени в ред случаи по дистанционен път. Тоест има начини да привличаме средства и от това. Можем да привлечем средства от наука. По няколко начина, не само с проекти. Дори да имаме резултати, които могат да се комерсиализират, ние не го правим. А освен това ние нямаме и тази насоченост.
С. Т.: Говорихме доста подробно с другия кандидат проф. Спасов за привличането на бизнеса, за инвестициите на бизнеса в системата на висшето образование и конкретно в СУ, особено в Щатите това е основен източник за привличане на средства.
С. Т.: Бизнесът също така би могъл да поеме част от издръжката на студентите, под формата на стипендии.
А. Г.: Това е по-лесното и са по-склонни да го направят. И дори вече го правят – могат да предложат стипендии, стажове вън от тези, които МОН осигурява. Но интересът към научните изследвания е слаб, защото бизнесът ни е такъв – малки и средни предприятия, те не са склонни да правят дългосрочни програми и инвестиции.
С. Т.: Какви други външни източници биха могли да бъдат използвани – говорим за европейски програми и не само?
А. Г.: Наред с проектите, които са както в научната, така и в образователната сфера, такива вече имаше успешни, наред с комерсиализацията на научни резултати, за която ще положим големи усилия, защото трябва поне няколко университета, научно изследователските, да поведем напред в това отношение останалите, наред с привличането на чужди студенти, разбира се и с привличането на български студенти. Разбира се, трябва да се помисли и за нашите възпитаници. Един от основните упреци при акредитацията на независимо коя програма е, че ние нямаме реала връзка с възпитаниците, има само един два факултета от 16, които поддържат такава връзка, а това е пътят и към бъдещи дарители – хора, които са успели в живота и знаят, че го дължат отчасти и на образованието, което са получили. Така че иа много и различни сфери, в които имаме какво да наваксаме.
С. Т.: Вие сте представител на хуманитарното направление в университета, възможно ли е хуманитарните профили също да произвеждат продукти с висока добавена стойност?
А. Г.: Те произвеждат и сега. Но това остава неизвестно, защото сме се съсредоточили в рамките на родината си. Съвършено основателен упрек според мен е това, че докато в природните науки, където никога не е имало, продължава през цялото време публикуване в списания, които се индексират, реферират и т.н. – списанията, в които става реалният научен дебат, в хуманитарните и обществените науки това беше прекъснато – отначало по идеологически причини, впоследствие по финансови – ние дори нямахме тези списания да ги видим, камо ли да публикуваме в тях. И сега ни носи една инерция, включително инерцията от времето на ВАК, че е по-добре да напишеш четири монографии на български, за да станеш професор, отколкото да напишеш няколко статии в списанията, които изброих. Това трябва да се промени, ние не можем да упрекваме хората, но можем да ги насърчаваме, особено по-младите ни колеги, можем да ги стимулираме и аз съм записал това в програмата си, за да се насочат към публикуване там. Иначе си оставаме в един разговор в рамките на един малък народ, с език, който се говори от малко хора и това ни изолира от световната наука. Което пък води до последствия в икономиката.
С. Т.: Битката за рейтинг в какви направления трябва да се води, доколкото прочетох сме изпаднали от първите 500?
А. Г.: Всъщност бяхме на около седемстотното място, сега сме отишли няколко десетки места по-надолу. Така че изпаднал не е думата. Проблемът не е защо примерно сме били на 720-то място и сме отишли на 760-то, още повече че в други класации сме се издигнали с 10 места. Проблемът е защо не сме много по-напред. И отговорът е – поради липсата на финансиране, която ни затруднява, но и също поради това, което преди малко казах – един от главните критерии там са научните изследвания. Ако тези изследвания се увеличат рязко, което е възможно, – не самите изследвания начинът по-който ние ги популяризираме с публикуване където трябва и където се четат – тогава нещата ще се променят. И разбира се има няколко формални показателя, на които ние можем да отговорим веднага, но не сме го направили. Има елементарни неща, давам пример: броят на докторантите например влияе на мястото в класацията – за нас няма никакъв проблем вместо 800 да имаме 1000. Ние дори не сме се постарали да отчетем колко са реално, защото никой не е очаквал, че това има значение за класацията. Така че някои неща могат да се променят веднага, като се структурира начинът, по който съобщаваме какво е положението в тези класации, а други трябва да се променят реално, защото сме изостанали в тях.
С. Т.: Има ли достатъчно сериозно лоби във властта висшето образование и конкретно СУ – там, където се взимат решенията и се разпределят парите? Питам това, защото вие също сте бил в изпълнителната власт като заместник министър на образованието преди време.
А. Г.: Отговорът е да на първото и не на второто. Висшето образование има известно лоби, но за съжаление това лоби е съсредоточено повече в университети, които се намират извън София. Защото когато градът е по-малък, депутатите се чувстват по-отговорни за това как се развива университетът в техния град. София, където има множество университети, а също Пловдив и Варна – те нямат сериозно лоби и това е проблем. В този смисъл трябва да се мисли не за лоби на отделен университет, а за лобиране на всички университети. Трябва да се мисли за правила. Това, което споменах в началото е просто – едно правило и него дори го има, в Закона за висшето образование от 15 години има такъв текст: ако искаме да стимулираме качеството, трябва да финансираме и качеството, а не само броя на студентите. Защото в момента ние си казваме: ако парите са еднакви, независимо от качеството, а качеството струва повече пари, защо пък да не си спестим тези пари. Ние по принуда ги спестяваме – от лаборатории, оборудване, консумативи и т. н., утре ще почнем да ги спестяваме и от други неща и качеството ще продължи да пада, вместо да се вдига. Така че това е ключов момент. Не ни трябва лоби, трябват ни правила.
С. Т.: Значи работата не е толкова сложна.
А. Г.: Не е сложна. И мисля, че натам отива, защото стратегията за висшето образование това отново залегна, а сега изменят и Закона за висшето образование, надявам се в правилната посока.
С. Т.: Атаката или по-точно кампанията срещу СУ, на която бяхме свидетели в последно време, каква цел имаше според вас? Има най-различни версии, от прагматични до конспиративни, които водят в известни посоки.
А. Г.: Не мога да преценя. И аз чух няколко…
С. Т.: …Има най-различни…
А. Г.: Някои от конспиративните теории чух и аз, но няма как да се занимаваме с всичко това и да разследваме кой, какво е измислил и какво е направил. По-скоро можем да кажем, че: първо, нещата които бяха изнесени не бяха верни – като например това, че Софийският университет дължи 14 млн. лв. неплатени данъци, осигуровки и т.н. Оказа се, че е невярно. След като поискахме удостоверение от НАП се оказа, че СУ дължи 280 хил. лв. и те бяха внесени на следващия ден в банката. Така че това беше най-сериозния упрек и той се оказа неверен, както и всички останали. Затова счетоводните неща трябва да се гледат по-внимателно, не се наемам да гадая защо журналистите се оставят да бъдат инструмент в чужди ръце…
С.Т. : Това е вече друга тема и е камък в нашия двор, на журналистиката.
А.Г.: Дори да не стигаме дотам, да търсим някакви сигурни източници и както е в други държави – поне първият да се проверява. Скоро попаднах на една журналистка, която ме питаше за неща, за които няма и първи източник. Те са прочетени от анонимен човек във форум.
С.Т. : Аз прочетох едно становище на проф. Таня Чавдарова, която смята, че тази кампания гони елиминиране, или поне намаляване на независимостта на университета и вкарването вътре на тела от изпълнителната власт.
А. Г.: Това е възможно и, ако е правено с комерсиални цели – това е лошо. Аз обаче мисля, че само по себе си то не е толкова лошо. Въпросът е да го направим внимателно.
С.Т. : Тя обаче смята, че с мандати от 8 до 10 години внедрените ще могат по някакъв начин да вкарат интересите на изпълнителната власт в независимия университет.
А. Г.: Това е крайно и има много мнения по въпроса от 15 години. Аз самият съм привърженик на това, за сметка на много мои колеги – още преди 15 години аз предлагах такова разделение на властта в университетите, както го има в много други държави. Само че предложението трябва да се огледа добре и в детайли, за да не стане вместо по-добре, по-зле. И давам пример – едно от основните възражения преди 15 години на ректорите беше примера с медицинските университети и университетските болници, които бяха разделени като ръководство и резултатът беше, че единият казваше: искам повече хабилитирани, за да повиша качеството, а другият отговаряше – няма да ти дам, защото е финансово неефективно. Очевидно такива сблъсъци ще има, важното е да намерим начин те да не се случват. Вторият проблем е кой отговаря. Разбира се това е трудно, защото според Закона за висшето образование органът за управление е ректорът, а не двама души и дори да има такъв втори човек, той трябва да е подчинен по принуда на него, тъй като иначе ректорът ще е принуден да подписа и отговаря вместо друг. Ако обаче направим в ЗВО да има два органа за управление – единият да отговаря за научната част, а другият – за финансовата и стопанската част – това е резонно, това е разумно и просто трябва да видим какви са отношенията между тях, за да не стане като с болниците и медицинските университети. И, второ, трябва да се разбере кой носи отговорност за действията на този втори човек. Има държави, където този втори човек се назначава от държавата и тогава държавата носи отговорността. Ако университетът има сериозни финансови проблеми в резултат на управлението на този човек, назначен от държавата, то очевидно е, че държавата трябва да поеме този пасив. Има държави, където не е така. Там тези ръководители се избират от борда или по някакъв друг начин
С.Т . :Вие не съзирате някаква опасност за независимостта на Софийския университет?
А. Г.: Ако това се прави от някакви лични, користни, политически, индивидуални подбуди, аз съзирам такава опасност. Ако се прави с идеята да станем като други, успешни държави – тогава това ще е добре.
С.Т. : Преди години имаше една кампания, насочена към ваши колеги от БАН. Всеизвестно е напрежението, ревността може би, която съществува между Университета и БАН. Вие как виждате развитието на тези два научни центъра?
А. Г.: Напротив, напротив – никога не е имало такова напрежение. Може да е имало всякакви лични конфликти. Аз не съм имал никога. В Университета нещата изглеждат коренно различно. Ние сме партньори с БАН в много случаи, в научни проекти партньорът ни е БАН. Това е първата организация с която работим. Заедно с нас БАН имат най-много научни успехи в страната, БАН и Университетът са двете звена с най-много публикации, с най-много цитати, очевидно е, че това ни е естествения партньор. Никога не е имало конфликти, когато е ставало въпрос да работим заедно.
С.Т. : Тогава може би между личности?
А. Г.: Не знам за между личности, но между институциите никога не е имало проблем и в момента обсъждаме заедно бъдещите центрове за върхови постижения и Центрове за компетенции – как да ги направим ръка за ръка.
С.Т. : Очевидно, ако не сте заедно всеки поотделно ще губи.
А. Г.: Да, така е, ако не сме заедно, няма как да стане.
С.Т. : При положение, че на 17 ноември вие поемете ръководството на университета, кой са първите 4 или 5, или пък 3 приоритетни задачи, с които ще се заемете?
А. Г.: Ако питате за приоритети, моят приоритет е повишаването на качеството на образованието и научните изследвания и в програмата ми е описано подробно как това може да стане.
С.Т. : Хронологическата последователност?
А. Г.: Очевидно е, че трябва да започна най-напред с финансовите и стопанските проблеми.
С.Т. : Одит?
А. Г.: Одит, разбира се! Всички сме съгласни, че трябва да се направи, за да видим къде грешим. Някъде очевидно не правим правилния избор, щом положението не се подобрява. Така че първо трябва да направим такъм преглед на финансите, а след това трябва да се опитаме да въведем ред в процедурите. И ако е възможно да ги електронизираме – и във финансите, и в администрацията. Това е първата задача. Мисля, че първата година трябва да е посветена най-вече на това, ако искаме всичко останало да тръгне така, както сме го описали в нашата програма.
С.Т. : А вече надграждането – кога го планирате като време?
А. Г.: Зависи за какво говорите. Ако говорите за качеството на образованието, ние и сега правим всичко възможно – постоянно обновяваме учебните планове. Ако искаме да направим решителни мерки, например да привлечем чуждестранни студенти и в образователната, и в научната сфера – това може да стане само с пари и трябва да ги имаме тези средства.
С.Т.: Куца ли диалогът вътре в отделните структури на Софийския университет?
А. Г.: Трудно е да се каже. В Академичния съвет според мен вървят добре нещата. Мисля, че и в Общото събрание, което се събира по-рядко. В крайна сметка винаги е надделявал общия университетски дух. Във отделни случаи не е така, това произтича от много причини, които сега няма как да обсъдим. Например някои факултети имат по-големи приходи, други – по-малки. Това е едно разделение, което, според мен, е много по-сериозно от това между хуманитарните и природните науки. Това ние сме го решили, като всички всички са поели своята част от задълженията към Университета, всички правят отчисления, които после се използват, за да помогнем на тези факултети с по-малко приходи. Правилният начин обаче, както казах е държавата да поеме онези специалности, които са важни от типа на физика или арабистика – смятани за важни специалности, които не се финансират добре. Там да помогне тя. Значи има начини, ние никога не сме имали никакви караници, аз съм бил председател на комисията за бюджета няколко години, деканите много отговорно подхождат към това и напълно разбират, че някои от тях трябва да отделят от бюджета си, за да помогнат на други звена, които са ни нужни, за да бъдем университет.
С.Т. : И, последно – така завършихме разговора и с проф. Спасов миналата седмица – приемате ли, че да бъдеш ректор на Софийския университет е най-висшият пост в българското образование?
А. Г.: Не. Но смятам, че е много голяма чест и е много авторитетен пост.
С.Т. : А кой е най-висшият пост в българското образование?
А. Г.: Трудно ми е да отговоря. Министърът на образованието е органът, той еднолично е органът за прокарване на политиката на българската държава в областта на образованието и научната област. В този смисъл той е най-висшият пост. Но струва ми се, че Софийският университет, който е на 127 години има традиция, много е авторитетен и да бъдеш ръководител на такава институция е много голяма чест и огромна отговорност.
С.Т. : Благодаря и успех желая.
Тук може да намерите видеофайла с интервюто с проф. Герджиков
Да се забрани на членовете на ректорския съвет да премълчават, изопачават, преиначава фактите.