Цивилизация

Именно той олицетворява точно онези качества на националния лидер, от които Великобритания се нуждае в "най-трудния й час" – една гигантска с обикновените човешки мащаби фигура, която има виждане за бъдещето и мечти за победата, когато почти всички негови съграждани са изгубили надеждата.

Като британски държавник, писател, историщ и министър председател, неговото историческо наследство се свързва най-вече с неговото красноречие и запомнящите му се речи.

Като Първи лорд на Адмиралтейството от 1939 до 1940 г. той въплущава самия себе си във фразата "кръв, пот и сълзи" ('blood, toil, tears, and sweat.') – единственото, което може да обещае на сънародниците си. 

Той ги обединява в тяхната решимост срещу нацистите като им казва: "И след хиляда години хората ще казват – "Това беше техният най-върховен час".

НЯКОИ СЛАБОИЗВЕСТНИ ФАКТИ ЗА УИНСТЪН ЧЪРЧИЛ

Майката на Чърчил е американка

През последните десетилетия на 19 в. е било обичайно явление английски аристократи да се женят за дъщерите на богати американци. Това довело до връзката между лорд Рандолф Чърчил – трети син на седмия херцог Марлборо и Жени Жером – родената в Бруклин дъщеря на богат банкер. Двойката имала две дъщери – Уинстън (роден през 1874 г.) и Джак (през 1880 г.). С течението на времето връзката се разпаднала и Жени често отсъствала. Тя останала в Англия след смъртта на лорд Рандолф през 1895 г. и ще се ожени още два пъти – при това и двата пъти с мъже по-млади от нея с двадесетина години.

Като ученик Чърчил бил слаб ученик по всички предмети с изключение на историята и английския език. Особено бил неспособен да учи чужди езици. В един негов спомен се споменава, че веднъж се е явил на двучасов изпит по латински, на който той е предал изцяло празен лист, с написан върху него само името и номера на първия въпрос, придружени с точки и някакви драсканици. Плановете му да постъпи в Кралския военен колеж в Сандхърст се оказал проблемен, тъй като два пъти се провалил на изпитите. С помощта на военен наставник той накрая успял да се класира единствено за класа по кавалерия, която се считала за по-долна категория род войска.

Чърчил става известен след фамозно бягство от затвора

След като завършва Сандхърст, Чърчил взима отпуск от армията и заминава за Куба, където пише репортажи за тамошно въстание за лондонски вестник. След това е едновременно военен кореспондент и офицер в Индия, Судан и Южна Африка. Пристигайки в Южна Африка през 1899 г., бронираният враг, с който пътува, попада на засада от бурите – потомците на холандски заселници, които се бият с британските части в този момент. Чърчил е заловен и изпратен в затворнически лагер, откъдето избягва, покатервайки се по стената през нощта, докато други две затворници го изоставят. Без никакъв план, Чърчил има късмет да попадне в къщата на британски минен инженер, който го крие в една шахта за три дни и след това го праща с вагон, пълен с вълна към Мозамбик. Оттам Чърчил се качва на кораб за Южна Африка и достига фронта, където той е вече герой.

Чърчил въобще не е фен на Ганди

Въпреки че е в една категория на „Тайм“ с Ганди, Чърчил въобще не обича Махатма Ганди. През целия си живот той се противопоставя на всякаква форма на автономия на Индия. Той нарича Ганди „подмолен юрист от Средния храм, който позира като факир и то онзи тип, който е добре познат в Изтока“. Чърчил дори заявява, че предпочита Ганди да умре при една от гладните си стачки. Това имперско мислене на Чърчил се проявява и към други британски колонии. Така например той заявява един път, че зулусите, афганците и дервишите са „дивашки и варварски народи“.

Чърчил за българските политици, реч в Камарата на общините (юли 1944 г.)

"Три пъти хвърлена във война на страната на губещите от една жалка пасмина пресъпни политици, които изглежда са налице поколение след поколение, три пъти през моя живот тази клета България подложи своето селско население на всички изпитания на войната и цялата нищета на поражението".

Чърчил и неговите доходи – от състояние на банкрут до богатство (1938-1945)

В началото на 1938 г. Чърчил е почти банкрутирал, но към момента, в който напуска „Даунинг стрийт“ №10 той е богат човек. Всъщност това не се дължи на политически подаръци, а на доходите от няколко сделки с филмови авторски права, които му помагат да си върне част от дълговете си. Продавайки правата за екранизацията на биографичната му книга „Животът и времето на Марлборо“ се оказва много доходоносно. Същото се отнася и за договора му с продуцента и режисьор Александър Корда, който купува от него много права, но най-вече тези за „История на англоезичните народи“. Да не говорим, че в главата на министър-председателят се върти идеята да публикува своите мемоари от военните години, дори в момента, когато немските бомби разрушават английските градове. Чърчил е инструктирал своите секретари по време на Блицкрига да събират в кутии всичките му официални документи, да ги сортират по месеци и върху тях да слагат етикет „Лични записки“. (Дори най-върлите й врагове не са обвинявали Хилъри Клинтън за подобни хитрини).

След войната той взима със себе си 68 кашона държавни документи и си ги отнася в къщи. На своя наследник Клемент Атли той обяснява, че документите му са нужни, за да си „припомни историята на военните години“.

„Убеден съм,“ заявява той на пратеник на Атли, който идва да иска информация за въпросните документи, “че ще бъде предимство за страната ни тази история да бъде разказана и аз съм единственият, който е в състояние да го направи“.

Старата, почти алхимична способност жизненият опит да се превръща в думи накрая превърнала резултатът в хит на книжния пазар. „Историята на Втората световна война“ в 6 тома поставя световен рекорд за хонорар на научна книга – 27.5 млн. дол. би била днешната му стойност.

(Прочетено благодарение на "Гугъл"  – последната статия за Чърчил от 21 декември 2015 г. в сп. "Athlantic Monthly").