Ако Древна Гърция и полисът Атина се считат за основоположниците на демократичната идея и изначална практика, Франция на Просвещението и Великата френска революция – може би с основание се възприемат като азимута на развитието на европейската континентална демокрация, започнала своето турбулентно развитие с патоса на бунта на санкюлотите, ожесточените дебати между жирондисти и якобинци и, разбира се, с призрака на гилотината и сянката на корсиканския диктатор с мегаломанските му мании за паневропейска империя и световно господство. Междувременно гражданското общество във Франция се люлее между политическите и институционалните крайности и подходи – сменяйки често монархии/империи с парламентарни/президентски републики, за да достигнем до сегашните реалности на Петата република, чиито институционални рамки бяха положени от харизматичния ген. Шарл дьо Гол в края на 50-те години на ХХ в.
Тези исторически ракурси са подходящо въведение към случилото се в неделя на поредния втори тур на местните избори, чиито резултати бяха гледани под лупа не само в Париж и съседен Брюксел, но и в много други еврепейски и не само европейски столици. Защото залогът на изборите беше не само балансът на политическите сили в местната власт във Франция, но и сигналите, които тези резултати изпращат както с оглед следващите президентски избори през 2017 г., така и с реалистичната оценка за състоянието на традиционните политически елити в страната и в Европа и перспективите пред крайните и радикални участници в политическия живот на континента.
Във всяка предизборна ситуация един балотаж е тежко изпитание за всеки един участник в политическия процес – може би неслучайно една относително по-устойчива политическа система като тази отвъд Ламанша предпочита простото относително мнозинство при мажоритарното гласуване, при което дори един глас превес избира победителя в британските избори. От гледна точка на избирателя и от ракурса на кандидатите и съответните партии именно нощта след изборите е най-решителното изпитание. Тогава маските на предизборната мобилизация падат пред волята на волеизлиянието на Н.В. Избирателя и политическите лидери трябва да решат как да реагират – да вдигат шампанско за победата, да поемат отговорност за поражението, включително с персоналните си оставки или пък – да прегрупат силите си и да намерят най-печелившата тактика за максимална мобилизация за втория тур, максимализация на политическото си влияние и минимализация на политическите загуби. И именно тук е разковничето към следващите ходове на управляващите елити – как да постигнат баланса между краткосрочните изгоди (да не забравяме, че в политиката няма вчера или утре, важни са резултатите днес и сега) като не изневерят на своите дългосрочни цели и на онези принципи, които дават оригиналния и уникален облик на техните партии, движения и индивидуална репутация и лидерство.
Французите са я играли тази игра няколко пъти и в Третата, и в Четвъртата, и в Петата република. Даже можем да кажем, че тук е специфичния теоретичен принос на френските политици към еволюцията на паневропейската демокрация. Поне досега, а вероятно – с известна условност – и в бъдеще!
Защото след като предходната неделя крайнодесният Национален фронт на Марин Льо Пен получи много добри резултати в първия тур на местните избори и водеше в 6 от 13-те региона съвсем реална беше възможността тя да поеме местната власт в поне един от тях. Това беше поредното политическо земетресение в страната и последвалите вторични трусове бързо върнаха спортната форма на традиционните партии, които за пореден път показаха своята вътрешна устойчивост и инстинкт за самосъхрание и бързо се прегрупираха в името на по-голямата цел – изолирането на крайната десница от местната власт като загърбиха по-дребните си вътрешнопартийни ежби. И всичко това стана на фона на тежката международна ситуацияв Близкия изток, страха от тероризма след атентатите в Париж и усещането, че случващото се е само епизод от една по-обща континентална вълна на възход на крайната десница и политическия радикализъм
И все пак, след като отрезвяващата еуфория около резултатите от втория тур леко остана в дистанцията на новия ден, мнозина наблюдатели и експерти започнаха да разсъждават за разликата между 2002 и 2015 г. И изведнъж историческите ракурси засенчиха политическите анализи, показвайки, че успехът на Марин льо Пен на първия тур сега не е само предупредителет сигнал на избирателите, а нещо доста повече.
Фактите са красноречиви – въпреки че НФ не спечели властта в нито един регион, партията събра над 6.5 млн. гласа, което е най-високият й изборен резултат в историята. Партията е първа в 8 департамента (вътрешните избрателни райони) – включително резултат от 51% за Марион Марешал – льо Пен във Ваклюз, което е по долното течение на Рона. В национален мащаб партията вече има стотици съветници, а преди изборите те бяха няколко десетки.
На пръв поглед резултатите изглеждат обичайни за френската политика. Опозиционната дясноцентристка формация сречели в 7 от 12-те нови суперрегиона в Централна Франция. Управляващите социалисти и техните съюзници спечелиха в пет.
Тези резултати обаче бяха постигнати единствено като резултат от тактическото гласуване и стратегическото оттегляне на кандидатите-социалисти в два големи региона – района на Кале и Пикардия в Северна Франция и Прованс и Лазурния бряг. Истинската причина беше и преориентацията към гласуване на 3.5 млн. избиратели, които на първия тур бяха си останали вкъщи, а на втория се мобилизираха и отидоха да гласуват – ръст на избирателната активност от 51 на 58% според някои екзитполове. Все пак и Льо Пен има ръст в подадените за нея гласове – близо 800 хил. повече гласа от първия тур.
Досегашната история подсказва, че дефакто подобни съюзи на традиционните партии само допринасят за възхода на крайната десница, която се представя по-силно на следващите избори. Това е така, защото подобен безпринципен според НФ съюз на традиционните партии само потвърждава аргументите му, че е единствената реална политическа опозиция в рамките на една консенсусна, но западаща и без идеи политическа система.
Марин льо пен така започна реално своята президентска кампания за 2017 г., заявявайки веднага след оповестяването на резултатите, че е кандидатът на „Франция“ и „патриотизма“ срещу „упадака“, „глобализма“ и „интернационализма“. За разлика от тласнатия встрани от НФ нейн баща Жан Мари льо Пен, който не успя да увеличи резултата си от 18% в първия тур на президентските избори, г-жа Льо Пен е истински политик. Тя вярва, че може да победи. И е все още само на 47 години.
Изборите в неделя показаха, че г-жа Льо Пен не може да събере 50-те процента, които са й необходими, за да стане г-жа Президент през 2017 г. Тя обаче, почти със сигурност ще бъде на втори тур при една кампания с повече кандидати.
И тъй като балотажът е винаги само с двама кандидати, всъщност едно нейно второ място всъщност се превръща в „златния глас“ като пропуск за влизане в Елисейския дворец. Така че тя именно е спасителният пояс за отчайващо непопулярнияв момента президент Франсоа Оланд. Той „само“ се нуждае да е втори в първия тур, за да спечели втория си мандат.
Всъщност вторичните трусове от изборните резултати, колкото и парадоксално да звучи, вероятно са доста тежки за победителите – дясноцентристите-републиканци на бившия президент Никола Саркози. Неговата партия рискува да бъде изместена от НФ като основната опозиционна политическа сила. Изглеждащият доста уморен от кампанията Саркози вероятно ще бъде обвинен от своите критици за възприетата от него тактика и за доста дясната му реторика в кампанията, възприета от него след като си възвърна партийното лидерство миналата година.
Неговият отговор беше уволнението на един от най-големите му критици, бившият министър на околната среда Натали Косцюшко-Моризет. Тя напусна, обвинявайко го в „сталинистко“ поедение.
Следващата важна крачка в страната ще бъдат първите в страната първични избори в рамките на дясноцентристкия блок. Бившият президент Саркози има няколко съперници, като сред тях най-значим е бившият премиер Ален Жупе. Хората на Саркози, очевидно почувствали, че вятърът не духа в техните платна, започнаха да призовават първичните избори да бъдат изтеглени по-рано – през юни.
Така че резултатите от изборите очевидно бяха приети с облекчение, но може би Льо Пен загуби една битка, но не и войната. Още повече, че оттеглянето на социалистите в двата големи района не беше на основата на официално подписан документ между левицата и десницата, както се е случвало по-рано във френска история. Което показва, че разломът левица – десница е хранителната среда, върху която се развиват радикалните политически течения не само в страната, но и в цяла Европа.
