През последните дни атентатите в Париж разгоряха предизборните страсти отвъд Океана. В пренаселения с кандидати лагер на републиканците темата се вписа разбираемо в острите полемики между претендентите като кулминация беше пореднияj четвърти дебат през миналата седмица. Тъй като всеки от канидатите се бори за място под слънцето и за кесията на партийните донори, които трудно се ориентират в многото кандидати и техните шансове закономерно се стигна и до доста странни и екстравагантни идеи. Те доразвиха темата за имигрантите и свързаната с тях ксенофобия и език на омразата, които определено импонират на една част от привържениците на партията. Верни на привързаността си към качествената журналистика, която не само информира, но и подтиква към размисъл, предлагаме на верните си читатели едно полемично мнение, публикувано вчера на страниците на английския "Гардиан". Авторката Линди Уест е базирана в Сиатъл и пише за култура, музика и изкуство. Нейни материали се публикуват основно в „Конгрешънъл куотърли“ – специално в раздела за поп-музика и култура. Считаме, че тя дава интересна трактовка на темата, която изчистена от конкретиката, може да ни доведе и до интересни изводи за нашата политическа и медийна среда, както и за това какво точно очаква читателят и гласоподавателят от журналистите и политиците.
* * *
Когато самолетите удариха кулите на Световния търговски център на 11 септември 2001 г. аз спях в стаята на моето общежитие в Лос Анджелис. Събуди ме телефонен звън и чух в слушалката гласа на приятел, който повтаряше отчаяно: „911! 911“ без да прекъсва. „Боже, 911! Пусни телевизора!“. 911 е номерът за спешни позвънявания в САЩ – същевременно беше и датата на този септемврийски ден – безсмислено съвпадение, което въпреки това те кара да се чувстваш сюрреалистично и и напрегнато в онази трудна за възприемане сутрин.
Учебните часове продължиха, както бяха планирани, въпреки че малцина присъстваха. Единственият час, за който си спомням беше в курс по религия, посветен на историята на исляма. Всеки един от нас беше разсеян – професорът прости ни позволи да си говорим и да задаваме въпроси. Да започнем оттам докъдето бяхме стигнали – в случая живота на Хадижа – жената на Пророка – изглеждаше невъзможно. Някои от студентите бяха гневни – те искаха от лекторката да отговори на техните инстинкти и да каже, че има нещо вътрешноприсъщо за исляма, която може да послужи като обяснението, което да припише съответната вина за това неописуемо насилие (тя не го направи). По-голямата част – аз включително, не можеха да се въздържат и да не се вгледат седмици, месеци и години в бъдещето и да се страхуват от евентуалната ужасна дискриминация и отхвърляне, пред което ще бъдат изправени невинните мюсюлмани в Америка и чужбина. Лекторката зае една предпазлива линия на обяснение, припомняйки ни какво вече сме научили в клас – обхвата на исляма, неговата огромна вътрешна разнообразност, потенциала да оправдае кое е добро и кое е зло – нещо, присъщо за всяка религия.
Спомням си, че тогава си мислех: „О, Боже, как бих желала някой друг човек на Земята, а не Джордж У. Буш да е президент днес. Дори да не е човек, а да е пътен знак с изрисувано на него лице!“.
Реакцията на кандидат-президентите от Републиканската партия към ужасните терористични атаки в Париж и текущата криза със сирийските бежанци показаха колко много съм грешала тогава. Очевидно има поне 14 души, които биха били много по-лоши президенти от Джордж У. Буш и, което е още по-алармиращо – всички те в момента се борят за президентския пост.
Ако сте потопени изцяло и 24 часа дневно посредством социалните медии в новинарския цикъл трудно може да видите нещата в тяхната перспектива, но както е в максимата за варената жаба, аз не бях осъзнала, колко откровено расистки и ксенофобски е станал политическият дискурс в Америка през последните няколко години. Около нас не е само стагнация, ние всъщност се връщаме назад. Ако се върнете назад и наблюдаваме речите на Джордж Буш в дните непосредствено след 11 септември, то ще откриете, че той звучи много прогресивно. Дори може да кажете, че е „политически коректен“.
„Вярата на терора не е истинската вяра на Исляма. Ислямът е мир“, декларира Буш през 2001 г. „Терористите са предатели на своята собствена вяра, които се опитват на практика да превърнат исляма в свой заложник“. И още – „аз искам да говоря днес директно на мюсюлманите в цял свят. Ние уважаваме вашата вяра. Тя се практикува свободно от милиони американци, както и от много други милиони в страни, които Америка разглежда като приятелски. Поученията на исляма са добри и мирни. А всички онези, които вършат зло в името на Аллаха всъщност сквернят името на Аллаха“.
Колко различни са тези думи от думите на брата на Джордж Буш-син, който каза тази седмица, че ние трябва да приемем с ентусиазъм сирийските бежанци, но единствено, ако те са в състояние да „докажат“, че са християни (Аз не съм християнка, Джеб. Означава ли това, че трябва да се изселя в Сирия?). Или новият план на Доналд Тръмп, според който всички мюсюлмани насила трябва да бъдат регистрирани в база данни, „за да бъдат управлявани“ – твърде странно предложение за човек, който постоянно мърмори за предполагаемата авторитарна опасност от „политическата коректност“.
„Ние ще бъдем принудени да вършим определени неща, които считахме за немислими само преди година“, заяви Тръмп за „Яхуу нюз“. „Просто това трябва да стане“.
Бен Карсън нечленоразделно сравни потенциалните бежанци с „бесни кучета“, казвайки: „Ако в съседния двор се разхожда бясно куче, едва ли ще предположите нещо добро за това куче. И най-вероятно ще накарате децата си да стоят далеч от двора“.
Междувременно Конгреса гласува да затегне процеса на мониторинг над сирийските бежанци поради съображения за сигурност, въпреки че според последните сведения, всеки един от парижките терористи е бил европеец, а не сириец. Да не забравяме, че миналата година бели американци-християни на няколко пъти влязоха в училища и църкви и избиха деца и групи за изучаване на Библията, докато черни мъже и жени бяха малтретирани на улицата от хора, на които те и останалите американци плащат, за да ги пазят.
Това не означава, че снемам отговорността от Джордж Буш-син. Неговите осем години, през които той ни заливаше с националистическа, миш-маш реторика в стил „ние“ срещу „тях“ („Те мразят нашата свобода!“) директно подхраниха раждането на Чаената партия, която изигра ролята на въжето, което издърпа традиционната Републиканска партия в крайното дясно. През последните няколко години се говори много за „радикализацията“ на младите мъже-мюсюлмани. А какво да кажем за радикализацията на десните американци-християни? Свободното разхождане на „дясното“ из колежанските кампуси с боядисани в черно лица се разглежда като въпрос на свобода на словото, както и смъртните заплахи към студентските активисти-негри. В моето семейство имам роднини, които са били аполитични през целия си живот, които днес наводняват своите Фейсбук новини с бели расистки цитати. Днес един от тях публикува много изразително фото на едно от телата на убитите в театъра „Батаклан“ с надпис, обвиняващ Франция, че е „невъоръжено общество“ (Вече очевидно не сме „приятели“.)
Някога политиците прикриваха своята ксенофобия и ислямофобия с кодиран език и прикрито потисническа политика. Днес републиканския лагер, точно обратното, поне видимо се е въплътил в една игра на наперено поведение, в което всеки се мъчи да надмине другия по агресивност, отблъскваща ретроградност и фашизоидно поведение. Всеки може да почувства, че онези, които са най-злъчни, сами не вярват в омразата, която сеят. Но къде точно е истината отдавна вече не е проблем – единственото, което има значение е това, което импонира най-много на най-неинформираните и най-неуравновесените гласоподаватели.
Страховете ми днес са дори по-големи от онези в аудиторията през 2001 г. Сега е моментът, когато американците трябва да направят избора какви точно хора сме – такива, които се ръководят от емпатията или такива, които се ръководят от страха? Дали сме на страната на проверените ни принципи, или на безгръбначните същества? Дали душите ни са пълни със съчуствие или с мръсотия? Ако е второто, тогава добре. Остава ни пътният знак с лице на него за президент. Тогава поне то няма да има свое мнение.
Въвеждаща бележка и превод: Костадин Грозев
