Българската болница „Евлоги Георгиев” в Цариград е открита на 20 декември 1901 г. Тя функционира активно 10 години, които съвпадат с период на подем за младата българска държава. След 1911 г. дейността на здравното заведение бавно заглъхва. Това са фактите – едно десетилетие, което за историята е само миг. Но, ако се пренесем в този миг, ако го почувстваме, сигурно ще променим нещо в себе си към по-добро. Такава възможност предлага архивът на болницата, спасен по случайност и запазен в столичния Военно-исторически музей .
В хранилището с документи е хладно и вълнуващо. Поемам в ръцете си тетрадки на повече от 100 години, но преди да ги разтворя мислено маркирам основните етапи в
дългата предистория
на българската болница в Цариград. Началото е в текст на д-р Захари Струмски, който през 1851 г. пише в „Цариградски вестник”, че за българите в турската столица липсват медицински грижи. Идеята за построяване на наше здравно заведение узрява в продължение на четири десетилетия. Тя се подема през 1891 г. от Димитър Греков, тогавашен министър на външните работи в правителството на младата ни държава. То отпуска средства за изграждане на нова болница в Цариград. След още три години зад благородната инициатива застава Българското благотворително братство "Екзарх Йосиф I", което помества в екзархийския вестник „Новини” призив за дарителство. Големият предприемач, най-богатият български търговец и банкер от края на 19-ти век – Евлоги Георгиев, научава за призива и прави дарение от 130 000 златни лева. В знак на признателност болницата носи неговото име. След смъртта му акад. Иван Евстатиев Гешов допълва сумата, за доизграждане на здравното заведение и за обзавеждане на стационара. С помощта на акад. Гешов е осигурено болнично оборудване според последната дума на тогавашната медицина. Това се вижда от
документите
Прелиствам, уж сухи отчети за доставена апаратура, а си представям благоустроена болница. Тя сякаш оживява със своите лекари и пациенти, с апаратурата, просторните си стаи и коридори. Дори мога да усетя мирис на карбол. Изрядната чистота и подредба са документирани чрез снимките на здравното заведение. И е тъжно, че днес подобна организираност става все по-присъща на някои частни болници и все повече липсва в останалите.
Заемам се с изетата (на болничен жаргон – историите на заболяванията). Не е трудно да се ориентирам – в документите преобладава латинска терминология, доказваща най-категорично, че и тогава са били чести диагнози като инфаркт, инсулт, бъбречнокаменна и жлъчнокаменна болест. Някои от анамнезите са на френски, други – на руски език. Нали, повечето наши лекари са учили в Западна Европа и Русия.Сред нечетливите подписи откривам имена, отдавна известни в историята на българската медицина: д-р Цачев – първият главен лекар на болницата, д-р Вазов, д-р Лазаров. Разбирам, че за стационара се е грижил основателят на Българския лекарски съюз – д-р Димитър Моллов. Всъщност, талантливи и енергични медици, родени в страната ни, винаги е имало и ще има. Тревожното е, че сега повечето от тях, особено младите, напускат България. Всяка година от 500 до 600 наши лекари търсят препитание в чужбина. Прогонват ги не само ниските заплати в родното здравеопазване, но и възникналата пропаст между медици и пациенти, нелоялната конкуренция сред колегите, стеснените възможности за професионално развитие, все по-причудливите реформи, които задълбочават хаоса в системата.
От подобни проблеми няма и следа в пожълтелите тетрадки. Документирани са обаче колегиалната помощ, доверието на пациентите и сътрудничеството между лекарите – наши и от други националности. Трудно се разчита името на офталмолог, но до него с молив и с мастило е отбелязано, че е турски специалист, който всяка седмица лекува пациенти в българската болница. Лекува ги безплатно! Какви са били неговите подбуди? Обяснение може да се търси в професионалния му интерес към богатата патология сред контингента на здравното заведение. Но и в друго, което изглежда нереално сега при толкова случаи на жестоко потъпкана етика. Това е лекарският и човешкият морал.
Доказателство за висотата му е странен плик с документи в насипно състояние. Всеки от тях е лист хартия с надпис – „Свидетелство за бедност”. Срещу такова свидетелство в болницата са приемани без пари изпаднали в нужда българи, цигани, арменци, евреи. Очевидно тук е бил на почит Хипократовият принцип за еднакъв лечебен подход към болните хора. И нито етническата, нито религиозната принадлежност на пациентите са били от значение. Отделните документи носят подписи или отпечатък от пръсти на трима стареи – най-възрастните хора в населеното място, откъдето е пациентът. Така е доказвана бедността. Не е ли наивна тази гаранция за имотното състояние на болните, съпоставена с днешните злоупотреби? Дали, ако сега имахме морала на онези стареи, не биха ни тежали толкова проблемите, свързани с ТЕЛК, със спешната помощ в ромските квартали, с лечението на неосигурените, безработните, бездомните?
На снимките: българската болница в Цариград; най-богатият български търговец и банкер от края на 19-ти век – Евлоги Георгиев
