Прав е проф. Христо Матанов, че посещението на Цариградския гръцки патриарх Вартоломей І бе голям скандал. То бе осъществено без официална покана на Българския патриарх Неофит, а съгласно вселенските правила епископ не може да стъпва в диоцеза на друг епископ без позволението на домакина си. Но, колкото папата Йоан Павел ІІ спази това правило, толкова го спази и Цариградското светейшество.
Сам по себе си, патриарх Вартоломей е представител на църква с бляскаво минало, но с тъжно настояще и прогнозируемо още по-тъжно бъдеще. Като компенсаци за тези мрачни реалности и перспективи, той е изключително активен, а претенциите му граничат и често преминават тънката линия между реалното и болезнената фантазия. Първата от тези болезнени фантазии се отнася до самото наименование на неговата патриаршия, а оттам и на Светиня му. Съгласно църковните канони Цариградската патриаршия винаги се е наричала по името на своята централна катедра “Константинополска”, както се наричат и останалите старославни патриаршии – Александрийска, Антиохийска, Римска и Йерусалимска. Претенциите за някаква изключителност и за името “вселенска” няма никакво основание нито в каноните, нито в решенията на вселенските събори и в тях ясно прозира желанието за налагане на някакво богословско и дори администратино първенство над останалите православни църкви. Тези решения казват, че Цариградската патриаршия е “първа по чест”, а не е абсолютен и неоспорим авторитет нито в областта на тълкуването на Божието слово, нито има някакви управленски правомощия над останалите. “Първа по чест” означава единствено, че при изброяването й редом с някоя от останалите православни църкви, тя трябва да заема предното място.
Същото тълкувание правят и светските власти на държавите, на чиято територия се е оказвала в продължение на 2000 години централната й катедра в Цариград. Византийските документи ясно следват църковните правила и не признават никакви “вселенски” права на константинополската патриаршия. Османската империя също никога не е признавала някакво нейно предимство пред останалите официални християнски църкви. За съвременната Турска република въпросът е решен по аналогичен начин. Преди десетина години имаше съдебно дело в Истанбул, което ясно постанови, че наименованието на патриаршията е “Константинополска”, но не и “Вселенска” и оттук официалната титла на нейният предстоятел е “Istanbul Fener Rum Patriği Birinci Bartholomeos”. По същество Цариградската патриаршия е турска държавна институция, а Светейшият Вартоломей е турски държавен чиновник.
Едновременно с тези догматични и правни страни, съществува и фактическо положение и то никак не дава право на тази патриаршия да се нарича “Вселенска”. Нейното паство постоянно намалява и това я принуди в края на 1990-те години да присъедини към себе си Цариградската българска община, за да не падне паството й “под санитарния минимум”, което би довело до закриването й от турските власти. Воден от братски и хуманни съображения, блаженнопочившият български патриарх Максим не отреагира на тези попълзновения. За да се справи с изчезването на паството, Цариградската патриаршия наруши и един от фундаменталните православни принципи, че в една държава не може да има повече от една призната православна църква. Така Гърция бе поделена между Еладската архиепископия и константинополската патриаршия. Само това е достатъчно двете църкви да бъдат обявени за схизматични и останалите да прекъснат всякакво евхаристийно общение с тях докато не се вразумят и поправят.
Защо тогава при цялата тази сложна и нестабилна обстановка около Цариградската патриаршеска катедра, нейният първойерарх повдигна въпроса за гръцката свещена утвар, оказала се в притежание на Българската държава? Това е междудържавен въпрос, който е отдавна решен и е от компетентността на двете държави. И той е решен за тях окончателно както след Първата световна война в средата на 1920-те, така и след Втората световна война в средата на 1960-те години. Очевидно не грижата за тези свещени предмети е водещата, а стремежът да се демонстрира влияние и власт. Същото виждаме и в незачитането на правилото за задължителната покана, за да се влезе в чуждия диоцез. Същото и във “вселенските” амбиции.
Всъщност, остро поставеният въпрос за светата утвар е отговор на подписката от няколкостотин български интелектуалци на предстоящия Вселенски събор, Българската патриаршия да бъде поставена на полагаемото й се пето място в списъка на православните църкви, веднага след първите четири старославни патриаршии и преди Руската. Ако Цариградската патриаршия откаже подкрепата си на това основателно искане, значи тя не осъзнава връзката между средновековната и съвременната Българска патриаршия, а оттам и между Българската държава в средните векове и модерното време. Имаме ли ние, обаче, повече основание да виждаме връзката между бляскавата Патриаршия от времето на византийските императори и сегашната миниатюрна църковна структура?
Когато се избира църковен йерарх, съгласно християнските канони, на него присъства Светият дух и от името на Божествената Троица ръководи всеки гласувал. Затова резултатите са неоспорими и новият патриарх винаги бива посрещнат с възгласите “Достойн! Достойн!” Така е от 2000 години. Така бяха посрещнати патриарх Вартоломей І при избора му на 2 ноември 1991 г. и патриарх Неофит на 24 февруари 2014 г. Но когато църковният йерарх избира каква линия на поведение да следва, Светият дух го няма и човекът остава насаме със съвестта си. Понякога тя твърде тихо нашепва “Недостойн! Недостойн!”, но което е тихо за него, може да заглуши обичайните овации, които го посрещат.
Категории Цивилизация
