Публицистичното направление на Студия Трансмедия „Инфохолиците в действие“ вече има и своя фейсбук страница. От 30 август 2014 г. всеки вторник, под формата на интервю значими представители на българската интелигенция започнаха да ви предлагат експертиза на ключови казуси – вътрешни, международни или глобални. Форматът съдържа видеофайл на разговора, текстът на съдържанието и снимки. Вече ще можете да ги намирате и във фейсбук страницата. Това е само част от усилията на Екип „Инфохолици“ да върнат професионализма и смисления разговор в журналистиката. Днес ви предлагаме и текста, с който доц. Костадин Грозев преди година коментира безпрецедентното и безцеремонно премахване от ефира на БНР на предаванията „Часът на инфохолиците“ „Трамвай по желание“, „Риалити роман“, „Различният до мен“ и “Софийският тебеширен кръг“ – авторски формати на екипа.
ЗА ИНФОХОЛИЗМА ИЛИ КОЙ СЕ СТРАХУВА ОТ ИНФОХОЛИЦИТЕ?
Ще отговоря на риторичния въпрос, но най-напред няколко уточнения. Аз съм пристрастен и евентуално политически некоректен при формулирането на своята позиция.
Пристрастен – защото считам за чест, че хора като Кин Стоянов и Емил Янев ми позволиха да се нарека техен приятел. Пристрастен – защото ме направиха един от тях, онези съвременни журналистически нови издания на Дон Кихот, които търсят истината за миналото, добротата на настоящето и надеждата за бъдещето посредством знанията за обществото, аргументите на образования, талантлив човек и душевната доброта на истинския християнин. Пристрастен – защото пред очите ми се формира кръгът на инфохолиците, които наистина имат интелектуалния капацитет да се нарекат народни будители (т.е. реалния, а не измислен духовен елит на нацията).
Същевременно съм и политически некоректен – защото няма да се постарая да бъда обективен и да представя другата страна в несъществуващия професионален дебат по равностоен начин. Политически некоректен, защото „инфохолизмът“ е идеологическа и професионална платформа, която трябва да се защитава със страст и аргументи, особено 25 години след 1989 г., когато по странен начин се посяга на свободата на словото. Некоректен, защото не може да има политическа коректност, когато качените онлайн предавания на елитния кръг бяха свалени от сайта на Радио "София" и може би изтрити. Така беше изтрит елемент от историческата и културната памет на нашата нация и аз професионално и човешки не мога да се съглася с това.
Кой? Се страхува?
„Инфохолизмът“ като платформа възникна благодарение на енергията, труда, оригиналното мислене и иновационния подход на тандема Кин – Емил през 2007 г. За около 6 пълни години оттогава зад това стои неуморен труд и толкова необходимата днес колективна работа в мрежа на интелектуалци, които иначе трудно работят заедно поради огромното си его. Става въпрос за нещо уникално, не само за нашето радио, но и в международен план. Това са 52 седмици годишно х 6 часа пряк ефир х 6 години = 1872 ч ефир, през който се минали минимум 2000 гости – българи и чужденци, учени и експерти, млади и стари, мъже и жени. Към тях трябва да прибавим и още 52 седмици х 4 часа х 6 години = 1248 ч пряк ефир или запис на иновативни интелектуални радиоигри, радиоромани с продължения и др. Не споменаваме и изнесените предавания от „Тебеширения кръг“. Какъв е изводът?
„Холизмът“, производен от „уърко-холизъм“ означава точно такъв тип всеотдайна работа. Вероятно „кой“ се страхува от хората, които работят, от хората, които имат иновативни идеи, от хората, които могат да бъдат морални и експертни корективи на онова, което става около нас. Наистина си струва страхът – та представяте ли си докъде бихме стигнали, ако все повече хора се запалят от подобен тип „холизъм“!!!
Освен това същностна част на платформата е и думата „инфо“. Няма и не може да има истинска, безпристрастна, обективна и социалнозначима журналистика без „инфо“-то да се превърне в кредо. „Кой“ очевидно не се интересува от правдивата и интелектуално коментирана информация, а смея да си помисля, че и дори се страхува от нея. Онова, което впечатляваше винаги слушателите на „Инфохолиците“ беше ерудицията на събеседниците, подготвеността на двамата интервюиращи за теми, вариращи от нанотехнологиите до особеностите на мизансцена в творческия процес, новаторските трактовки на утвърдени теоретични постановки.
Като историк и специалист по международна политика мога да твърдя с професионална увереност, че пред микрофоните на предаването мина „цветът“ на българската историография – сред тях и колеги, които вече ги няма, много утвърдени учени, специалисти от различни градове и университети, архивисти и музейни дейци, участници в събитията. Обхватът на темите не познаваше географски или хронологически граници, нито се ограничаваше до конкретна теоретична или идеологическа аргументация. Много важен беше и другият компонент във всички предавания – не само историческите – това беше трибуната, която се даваше на млади хора, на студенти, докторанти, млади откриватели и изследователи, на чудаци-откриватели или любители, които често тласкат напред прогреса в технологиите и науката.
Вероятно точно такава целева група на експерти и познавачи предизвиква страховете на съвременните модератори на медийния плацдарм. Според мен ОНЗИ или ОНЕЗИ, които се страхуват от ИНФОХОЛИЦИТЕ са хора, които са:
• мързеливи и ги е страх от много всеотдайна работа;
• лаици в своята сфера и във всичко останало, които ги е страх от експертната ерудиция на инфохолиците;
• консервативно-мислещи догматици, които не могат да излязат от доспехите на онова, което знаят и от ограничените новаторски идеи на съвременния чалга-хол в неговия радио-вариант и „експресната“ практическа информация;
• вълци-единаци, презиращи всички онези, които с доброта и постоянство се мъчат да работят в екип и мрежи; и накрая
• ръководители на национални обществени медии, плащани от нашите данъци, които подобно на ръководители – сатрапи отнеха възможността на една самосъздала се експертна мрежа, даваща съвети и обучаваща млади и стари да намерят възможност да изкажат идеите си и да достигнат до очакващата ги аудитория.
Кин и Емил са прекрасни журналисти и социалноактивни граждани със своя жизнена позиция и готовност ненатрапчиво да споделят своята гледна точка и да образоват аудиторията. Те ще се оправят в живота и ще намерят нова журналистическа форма за осъществяването на подобна обществена мисия. Същото се отнася и за гостите в техните предавания. Единственият губещ са онези, страхуващите се… За съжаление – и аудиторията на БНР и Радио „София“.
Ноември 2014 г.
доц. д-р Костадин Грозев
преподавател в Историческия факултет на СУ
Носител на приза „Инфохолик на 2008 г.“, днес съекипник във видеоформата "Инфохолиците в действие".
Винаги е било страшно неловко, когато хора от една сфера застават едни срещу други. Много нелепо изглежда от страни: първо, за тях самите, после – за гилдията. Точно поради тези причини досега съм се въздържал от каквито и да е коментари, свързани с професията ми и хората в нея. Излишно е да казвам, че имам и мнение и оценка. Пазил съм ги за себе си, верен на етиката и професионализма. Но когато две години по разни места и страници се появяват едни и същи имена, сеещи нетолерантност и издаващи липсата на основни правила на възпитанието, става някак неестествено да се мълчи. Още повече, че гледната точка, която предлагат тези личности на читателите, е пречупена през призмата на непочтения им интерес. Още преди няколко години, когато почти скандално се разделиха пътищата ми с двама „изключителни“ журналисти , им казах, че за тях човек като е нагъл, трябва да е нагъл докрай. В техния мир това просто е неизбежно. И така, става въпрос за Кин Стоянов и Емил Янев. Запознахме се случайно по повод на едно предаване за хора с увреждания, което те водеха в радио София. Предаването май се казваше „Различният до мен”. Аз съм журналист от 1990 г. Веднага разбрах, ма и то се набиваше на очи, че и двамата хал хабер си нямат от живота на хората с физически дефицити. Опитваха се да правят някакво портретно предаване с претенциите да защитава правата на тази група. Разбира се нищо такова нямаше, но двамата имаха невероятното самочувствие на спецове в областта. Дори я докараха до там, да ми обясняват от какво и защо се нуждаят незрящите. Апропо, аз самият съм незрящ.
Покрай участието ми в тяхното предаване стана ясно, че стартират ток шоу „Радио БЯС“, за което обявиха конкурс. Явих се и ме одобриха. Дали ме одобриха заради качествата ми, или за да натрият носа на някого – за мен си остава загадка. Ако е второто, всички приказки, че работя добре и че съм един от можещите в екипа са, били поредният им пасквил на тема „колега”. Страшното започна, когато след четвъртото предаване бях помолен да се обявявам като слепия водещ. Това щяло да повдигне духа на много хора с физически дефицити, които ни слушат. Откакто загубих зрение, непрекъснато работя за утвърждаване на авторитета на инвалидите. Затова се и съгласих. Никога не съм изтъквал слепотата си, никога не съм се старал да я поставям като етикет в работата си. Нещо повече, винаги съм се доказвал наравно с останалите без да вземам под внимание дефицита. Това ми е коствало много усилия, но и голяма удовлетвореност, когато са ме приемали колегите ми. Затова тази ми роля беше изключително болезнена за мен, но я изпълнявах с увереността, че наистина съм пример за подобни на мен млади хора. Оказа се, че на мой гръб двамата са се поопитали да изкопчат оттук -оттам било одобрение, било възможности за финансиране. За радост моя и за тяхно съжаление в този период нямаше проекти, финансиращи журналистическа дейност. Затова и интересът към мен пресекна. За отношението им по време на предаване не искам да си спомням. Това е най-ужасният период в кариерата ми. Върхът на наглостта им настана, когато по най-безочлив начин ми откраднаха предаване, което се казваше „Старият файтон“. Споделих с тях схемата и им казах, че това предаване не може да се осъществи без режисьор. Идеята беше да се представят актьори, които вече не са в активна дейност. Те да могат да изиграят част от роля, монолог или произволно избран от тях текст пред микрофона. В предаването водещият трябваше да е партньор на актьора. Нещо, което нито Кин Стоянов, нито Емил Янев можеха. По онова време играех в частен театър, а и след това продължих да работя като непрофесионален актьор. И така, Кин ми каза, че предаването е получило зелена светлина на съвет. Това се случи в началото на годината, а в средата озадачен, че предаването не тръгва въпреки че видях режисьора, привлечен за него, попитах Кин какво става. Той ми отговори, че то няма да тръгне. Не задавах повече въпроси. Щом няма, няма, така са решили главните и толкова. Но през септември, в едно от текущите предаване, които водех аз, разговарях с някаква жена, работеща в Народния театър. И чувам в слушалките Кин Стоянов: „Кажи й, кажи й, че ние имаме съвместно предаване с Народния театър“. Повторих машинално. Завърших разговора, завърших и предаването. И попитах, кое е това съвместното, дето го имаме с Народния театър.
– Ами „Старият файтон”, как кое? – отговори ми Кин.
Оказа се, че то вървяло от няколко месеца без мое знание и не с мен като водещ, разбира се. Чух самото предаване и естествено ме заболя. Бях ограбен по най-пладнешки начин , а двамата си баеха едно и също, което си знаеха: представяне на събеседника в рамка – детство юношество, младост, зрял период. За какво им беше режисьор при това положение, не разбрах, навярно да подарят някой и друг хонорар на „приятел”. Тръгнах си, не можех повече да остана с такива хора. Пък и договорът ми с ток шоуто свърши. И когато поисках от Юлия Гигова, директор на радио София, и от Валери Тодоров, генерален директор на Б Н Р, да ми дадат възможност да работя в една от двете медии, двамата изведнъж оглушаха. Бяха забравени думите, че съм бил един от добрите водещи. А по-точно бяха направили справка с Кин и Емил. Те вече нямаха нужда от мен, пък и кой иска да даде път на човек, който им напомня за светлите дела. За гузна съвест не говоря, първо имам изключителни съмнения, че понятието съвест им е ясно, още повече пък и гузна. Пиша всичко това, защото наистина ми омръзна да чета колко били онеправдани и какви страхотни предавания правели, та от страх треперели незнам си кои. Вярно е, че от агресивността им се бяха поуплашили някои колеги. Вярно е, че в страна на връзките от тях можеше да си изпати някой, та затова ги бяха оставили да си разиграват коня. Но ще завърша с думите, с които се разделих с тях – човек като е нагъл, трябва да е нагъл докрай.
Владислав Кацарски, журналист и поет