Снимка: Всеволод Пудовкин в действие.
И така, лентата назад връща един от нашите представители в мисията в Москва, журналистът и дипломатът Славчо Васев. Действието се развива в следвоенните години. Получава се в посолството писмо, подписано лично от нашия външен министър, предвижда се посещение на важен български кинематографист в руската столица. Значи, да му се окаже пълно съдействие, да му се организират срещи и беседи с най-големите, световно признатите в бранша. Такива като Сергей Айзенщайн, Всеволод Пудовкин, Александър Довженко. Наредено – изпълнено. Програмата набъбва обилно, но с повечко усилия и контакти е осигурена. Пристига най-сетне и родният корифей. И първата му среща е с Пудовкин.
„Придружавах госта – разказва дипломатът, – съобщих му, че Маестрото наскоро е излязъл от болницата, ще рече – да бъдем деловити и да не се увличаме в маловажни неща. Прие ни Пудовкин. И нашият сърцат гений започна една дълга увертюра тип „по принцип“. Давам му знак да се съсредоточи в темата. Прави се, че не вижда. Издебвам момент, шепна му в ухото: „Премини към въпросите“. А той продължава. И колкото по-нататък отива, толкова повече наставлява и даскали Маестрото. Като завършва всеки абзац с думите: „Ето така трябва да се работи, ето това е истинското кино!“. Изпотих се от притеснение. Поглеждам Пудовкин – търпи, чака да вземе и той думата. Зер сме дошли урок да вземаме. А не да даваме. Но спасение няма. Нашият си кара: „Това е то прогресивното кино, това е класиката…“. Времето ни наближава да свърши. И в този момент Пудовкин прави една от великите си импровизирани метафори. Най-неочаквано ни покани на малко раздвижване. Отидохме в салона за гимнастика. И той подкани нашенеца да вземе две гири. Сам той си избра други две. И весело заобяснява: „Моля, опитайте. Много е полезно, уверявам ви.“ Не знам дали знаете, но гирите в руския език се наричат пудовки. Нашият взе, че се докачи. Отказа. Аз загладих нещата. И си тръгнахме. Навън, вече изгубил търпение, казвам на родния кинаджия: „Всъщност, за какво дойдохме? Да учим световни майстори как да си правят филми? Или да вземем нещо от тях?“ А той ми викна в лицето: „Не само че не помагате, ами и пречите. Отказвам се от услугите ви.“
Дипломатът Васев решително отказва да назове името на въпросния класик. И предлага най-дипломатично случаят да се приеме като притча. Но и като признак на специфичен вид интелектуална байганьовщина. Възправя се бая ни Ганя. И се бие в гърдите: „Болгар, Болгар!“. Не било само с мускалчетата, ами и с кинолентите. Веднъж ли, дваж ли, самите ние сме заставяни да се сблъскваме с братчеда Ганьо. От изкуството, през спорта, та до политиката. Който не знае, поучава. Който знае е принуден да търпи. И простотията се ширва.
Случило се това във време недотам плодоносно и успешно за родното кино. А и „гостът“ видимо не бил от най-възприемчивите. Нищо не разбрал от метафората на Пудовкин с гирите. А сетне в София, пред своя публика не прикривал раздразнението си: „Пудовкин ли, нищо работа – голям облак, малко дъжд“.
Та, за облаците и за дъждовете…
