Виталий Портников Грани.ру
Присъждането на Нобеловата награда за литература на Светлана Алексиевич породи предсказуема дискусия в източнославянския триъгълник. В Беларус смятат Алексиевич за своя, а и самата тя свързва себе си именно с тази страна. Но писателката пише на руски език, което дава възможност да бъде включена в списъка на рускоезичните лауреати. Но тя е родена в Ивано-Франковск и искрено е привързана към родината на своята майка. В този смисъл може би и украинците имат право да я смятат за своя съотечественичка.
Целият този спор идва от неумението ни да различаваме културните граници. Светлана Алексиевич без съмнение е белоруска писателка. Белоруска в същата степен, в която Джойс и Йейтс са ирландски писатели, Марк Твен и Хемингуей – американски, Маркес – колумбийски, Льоса – перуански. В съвременния свят принадлежността на писателя се определя не от езика, а от неговия цивилизационен избор. Руска писателка Алексиевич може да се окаже в само в света на руската арогантност, но за това оскъдно откъм смисъл местенце, в истинската литература няма никакво място. Затова вместо да се гордеем с някакво ново достижение на руската култура, по-добре честно да се зарадваме на успеха на Беларус и Алексиевич.
Нобеловата премия на Алексиевич напомня на света за „кървавата земя“ на запад от Русия и за хората, които изживяват живота си в мизерия и мъка – това е толкова обичайно, че ние самите тази мизерия и мъка не я забелязваме. И между другото безконечното повествование на Алексиевич за мъчениците на съдбата може да е предопределило и избора на език.
Може да се попита – и някои белоруски коментатори вече питат: защо белоруската писателка не пише на белоруски, какво ще стане с този език, щом и Нобеловият комитет е съгласен с това, че най-доброто в белоруската култура е на друг език? Уверявам ви, че всичко с белоруския език и култура ще е в ред, ние вече се приближаваме към момента, когато империята най-накрая ще отпусне своята желязна хватка и ще остави Беларус намира. И за това, че точно така ще бъде, голяма заслуга има и Светлана, защото нейният език е езикът на честността, а само с помощта на такова оръжие може да се води битка с многоглавия дракон – тя пише така, че и той да разбере.
Белоруската литература винаги е била литература за корените, била е литература за страна, не за империя, защото главната й задача е била да съхрани Беларус във времена, когато главната цел на империята е била да унищожи Беларус, да лиши тази прекрасна тиха страна от собствения й поглед за нещата, от културата й, от народния език. А Алексиевич е решила да отправи предизвикателство към империята – истинско предизвикателство – силата на което може да се усети само с помощта на езика, който ползва самата империя. Можеше ли Алексиевич да направи това на белоруски език?
Разбира се, но щеше да бъде чута само от „своите“ читатели, които впрочем продължаваха да четат на белоруски и тогава, когато този език бе изгонен от всекидневния живот и се възприемаше като селски диалект, но който добре разбираше разликата между доброто и злото. Алексиевич се обърна към тези, които не забелязваха тази разлика или я омаловажаваха. Тя винаги пишеше за империята като за престъпление срещу обикновения, „малък“ и обиждан от държавата и общественото равнодушие човек.
И как да пише иначе, ако не на езика на обидата – толкова повече, ако гледаш на нея от Беларус? Нали даже заради белоруския език – за историята на неговото оцеляване, унищожаване и унизяване – сега е по-добре да пишеш на руски. Защото всички знаеха какво е това подлост.
Точно затова Светлана Алексиевич по никакъв начин не е шестият руски лауреат на Нобелова награда за литература. Достатъчни са и четирима руски нобелисти – оклеветени, преследвани, арестувани и заточени, и Шолохов в добавка. Светлана Алексиевич е първият носител на Нобелова награда в Беларус. Живото и благословено доказателство, че Беларус съществува и ще върви по своя път.
Превод: Рени Нешкова
