Сайтът „Монд дипломатик“ публикува интересна статия за съвременната политическа и психологическа обстановка в Европа. В нея авторите Пиер Рамбер, Рашел Кнебел и Франсоа Денор използват гръцката финансова криза и проблема с мигрантската вълна, за да анализират състоянието на Европейския съюз и предизвикателствата пред неговото функциониране и дори бъдещото му съществуване. На този фон се правят и изводи за идеологическата обстановка на Стария континент и традиционните сблъсъци леви – десни, либерали – консерватори, либертарианци – привърженици на активната държавна намеса.
Повод за анализа е репликата на председателя на Европейския съвет Доналд Туск, според когото обстановката в момента напомня „следвоенния германски ордолиберализъм“ – своеобразна континентална форма на неолиберализма, зародила се на изток от Рейн преди осем десетилетия и разширяваща в момента своето влияние.
Припомня се и негодуванието на германския „Шпигел“, който заяви по повод гръцкия референдум „Ако някой все още търси доказателства за опасността от референдумите за функционирането на модерните демокрации, ето ви един типичен пример“. Изумлението, предизвикано в Германия от това гръмко „Не“, може да се обясни с фронталния сблъсък между две концепции за икономиката и изобщо за държавната политика.
Първата концепция, изложена в началото на юли от гръцките ръководители, предлага чисто политически метод на управление. Народният вот има предимство пред счетоводните сметки. И всяка власт, поела ръководството след избори, може да реши да промени правилата. Втората, напротив, подчинява правителствената дейност на определен ред. Политиците могат да действат както пожелаят, но не и да прекрачват строгите рамки, неподлежащи практически на демократичен дебат. Германският финансов министър Волфганг Шойбле олицетворява този начин на мислене. „За него правилата имат божествен произход“, отбеляза доскорошният му гръцки колега Янис Варуфакис.
Тази недостатъчно известна германска идеология се нарича ордолиберализъм. По подобие на англосаксонските привърженици на френското laissez-faire („лесе-фер“), ордолибералите не допускат държавата да нарушава играта на пазара. Но германските „уредници“ смятат, че свободната конкуренция не се развива спонтанно. Държавата трябва да я организира, да изгражда юридическата, техническата, социалната, моралната и културната рамка на пазара. И да налага спазването на правилата. Това именно се нарича „ордополитика“ (Ordnungspolitik). Този либерален интервенционизъм се зароди в периода на кипеж между двете световни войни преди осем десетилетия. „Роден съм във Фрайбург, споделя Шойбле през септември 2012 г. Там има нещо, което се нарича Фрайбургска школа. То има връзка с ордолиберализма. А също и с Валтер Ойкен.“
Те изготвят съвместна изследователска програма, организирана около понятието ред (Ordnung), схващано едновременно като икономически принцип и като правило. За да се неутрализират картелите и да се избегне разгарянето на безконтролна икономическа война, е необходима силна държава, твърдят те. „Държавата следва съзнателно да изгражда структурите, институционните рамки, реда, по който икономиката функционира, пише Ойкен. Но тя не трябва да ръководи самия икономически процес.“
В обществото и в манастирите предимство има дисциплината.
Противно на класическите либерали, ордолибералите не разглеждат пазара или частната собственост като естествени явления, а като човешки, следователно неустойчиви, творения. Ако конкуренцията не функционира, държавата е длъжна да я възстанови. Тя трябва също да създаде благоприятна среда: обучение на работниците, инфраструктура, поощряване на спестовността, закони за собствеността, договорите, патентите и т.н. Между рамката и процесите се включват парите. В своето интелектуално завещание (Основи на икономическата политика, 1952) Ойкен подчертава „първенството на паричната политика“ и необходимостта тя да бъде освободена от политически и народен натиск. Подобна „парична конституция“ не само трябва да предотврати инфлацията, но също „подобно на правилата на конкуренцията тя трябва да функционира колкото е възможно по-автоматично“. В противен случай „невежеството, отстъпките под натиска на заинтересовани групи и на общественото мнение“ биха отклонили ръководителите на паричната политика от тяхната свещена цел – стабилността.
Възходът на ордолиберализма се вписва в рамките на широк международен процес на обновяване на либералната мисъл, който се разгръща през 30-те години под името „неолиберализъм“. При този процес „ордо“ привържениците (на реда) се противопоставят на носталгиците на „лесе-фер“ – Лудвиг фон Мизес и ученика му Фридрих Хайек, които, възмущава се Рюстов, „не виждат нищо съществено, което да подлежи на критика или промяна в традиционния либерализъм“.
Подобно на спортния съдия държавата не участва в играта.
Осемдесет години след основаването си ордолиберализмът се увековечава в Германия в институции като Федералната служба за борба срещу картелите, създадена през 1957 г., Комисията по монополите, която съветва правителството по въпросите на конкуренцията, или Съвета за стабилност, създаден през 2010 г. да следи за прилагането на „златното правило“ за нулевия дефицит, както на федерално ниво, така и в лендерите. Но той е пропил също германските политико-икономически обсъждания подобно на обща културна основа, която всеки тълкува по свой начин.
Статията разглежда и френския „принос“ към доктрината – как след като доминираше през 60-те и 70-те години, френският подход не устоя на дерегулацията на международния обмен, която изисква бюджетна дисциплина и конкурентоспособност. Париж абдикира символично на 23 март 1983 г., когато Франсоа Митеран отказа да следва политиката на радикални промени, за която беше избран, и реши да остави франка вързан за европейската валутна система и за Германия. Този факт принуди левицата да наложи план за строги ограничения, символично сравним с този, който Алексис Ципрас одобри през юли 2015 г. „Разкъсан съм между две амбиции“, сподели Митеран на 19 февруари 1983 г. Амбицията да се изгради Европа и амбицията за социална справедливост.“ Подобна алтернатива беше наложена и на гръцкия министър-председател.
Двадесет и пет години след падането на Берлинската стена „ордо“ доктрината още властва сред кадрите на генерална дирекция „Конкуренция“ и вдъхновява мнозина европейски комисари, като белгиеца Карел Ван Мирт, лауреат на наградата „Лудвиг-Ерхард“ през 1998 г., или италианеца Марио Монти. Но най-непревземаемата ордолиберална твърдина се намира във Франкфурт. „Паричната политика на Европейската централна банка (ЕЦБ) е дълбоко закотвена в принципите на ордолиберализма“, признава сегашният президент на институцията Марио Драги. Със своето функциониране, със своята независимост по отношение на демократичните институции или с уникалната си мисия за поддържане на стабилността на цените ЕЦБ подражава на Бундесбанк. На 19 септември 2003 г. вестник Еко поздрави бъдещия ѝ президент Жан Клод Трише (при това французин и възпитаник на френската школа за висши административни кадри ЕНА) като „най-автентичния представител на духа, но и на практиката, въплътявани от Бундесбанк от създаването ѝ през 1949 г. до въвеждането на еврото“.
Битката приключи поради липса на бойци. В Европа, отстъплението от народния суверенитет разкрива студената ефикасност на структурите на автопилота, търпеливо изработени в брюкселските кабинети и франкфуртските небостъргачи. Показатели, наложени при пълна демократична безтегловност с договора от Маастрихт (прословутите 3% дефицит) и чрез въвеждането през март 2012 г. на германското „златно правило“, ограничаващо бюджетния дефицит на държавите членки.
Десет дни след гръцкия референдум Ханс-Вернер Син, най-влиятелният икономист на изток от Рейн, съветник на министъра на финансите и непреклонен представител на ортодоксалното течение, твърдеше: „Европейската криза изключва кейнсиански рецепти. Това е валидно не специално от ордолиберална, но и просто от икономическа гледна точка.“ Рамката на Ойкен прерасна в желязна клетка.
Пълният текст на статията може да намерите тук.
