Автор: Емил Янев
19 декември 1945: В Япония е приета официална програма за възстановяването на двете черни атомни точки от Втората световна война – Хирошима и Нагасаки. Светът знае: този последен наказателен акорд на войната изпепели повече от 300 хиляди човека. Но малко се знае какво представляваха тия градове след посаждането на кошмарните атомни гъби. А свидетели има. Един от тях е австралийският военен журналист Уилфред Бърчет, добре познат и на българите от репортерските картини на десетки войни след 1945 година. Нещо повече, и то много повече: женен е за българка, журналистката Весела Осиковска, умира в София и е погребан в централното градско гробище.
Бърчет е един от неколцината журналисти, който веднага след подписването на капитулацията на борда на американския крайцер „Мисури”, успява да се промъкне в Токио, от там да вземе едва кретащ влак до Хирошима и, може да се каже, нелегално влиза във вече несъществуващия град.
Вижда една огромна пустиня от развалини, потънала в апокалиптично мъртвешко мълчание. Няма дори кой да го спре, да му попречи; посещава болници и вижда ужасната гримаса на атомната война, вижда грамади от непогребани мъртъвци, среща минувачи с обезобразени лица; влиза в къщи, присъства на агонията на умиращи. Среща се с японски лекари, с очевидци на взрива. Фотографира. Пълни бележниците с трескаво нахвърляни записки. И бърза да се завърне в Токио, докато там все още не се е настанил главнокомандващият американските войски в зоната на Тихия океан генерал Дъглас Макартър.
Бърчет е задължен да се яви на медицински преглед. Да мине през различни процедури за „деактивация” – все пак той е редовно акредитиран пред американското командване кореспондент. Но става така, че когато се прибира в хотелската си стая установява, че липсват всичките бележници, фотоапаратите, заснетите ленти, папките с документи. Единственото, което успява да съхрани са няколкото кореспонденции, успял вече да предаде за партньорските си редакции по военните радиовръзки. И разбира се, натрупаните впечатления, складирал в отличната си памет. Само дни по-късно му е връчена заповед, подписана лично от Макартър, че се експулсира от Япония. Успоредно с това са дадени опровержения на всички съобщения за лъчевата болест, горещата пепел, броят на жертвите и ужасяващите картини на разрушените два града. Макартър налага най-строга военна цензура на излизащата от Япония информация. Забранява „всякакъв външен достъп” до Хирошима и Нагасаки. Не по-малко строги са забраните и за самите японци, за оцелялата японска преса – предвидени са тежки санкции за по-словоохотливите. И те се прилагат най-безпощадно.
Каква е съдбата на Бърчет след войната. Той, австралиецът, е лишен от гражданство. Но „професионални“ паспорти му предлагат вестници от цял свят. Може да се каже, че той не пропуска нито една война, нито един остър конфликт. Написва трийсет книги. И, в крайна сметка, неизбродимият му земен път завършва точно в София, както се говори на времето – от някаква медицинска грешка в правителствена болница. Точно така – не се и разбира как е починал този, който имаше мисията да осведомява всички и навсякъде. Никой не посмява да попита. На погребението му присъстват всичко на всичко петима журналисти…
Публикуваният текст е откъс от книгата на журналиста Емил Янев „200 имена, които промениха света“, изд. „Сиела“, 2014 г.
