Друго звънче звъни в душите детски. Че и на мама и тате, ако да са „големи“. То е гордост, то е радост, то е празник, че след прощъпулника, игрите, и белите даже, идва ден, в който малкият човек тръгва да става като големите.
Да се учи на четмо и писмо, да се учи на другарство. Да си дават на заем я молив, я гумичка. Да си помагат даже – макар че момчетата още дърпат първите си изгори за плитките.
Че кой не го помни този Ден първи? И разбира се госпожата. Довчера „другарката“. За нея са най-хубавите цветя, усмивки и една надежда. Защото и мама, и тате остават в къщи.
А вечната българска Рада, с нейните „Радини вълнения“, остава некоронована жрица на българщината. На духовност и просвета, без които никой народ не може да изправи достойно снага сред други цивилизовани народи.
Нищо, че учителството ни е претоварено с формализми. Изисквания, графици, педагогически съвети, в които скудоумията тъй често надделяват. Не стигат и оскъдните „възнаграждения“ за труда им. Посредствеността им се зъби от всякъде и се подсмихва на „даскалята“.
И въпреки всичко, те са там най-напред, за да поведат утрешна България. То е мисия, то е дълг и призвание. Какво като толкова хора не го разбират.
Но има кой да се уповава. И доказателството е в очите, вперени в госпожата, главиците заслушани в нейния разказ, в чаровната и усмивка, за който я заслужава. Че и строгата бележка към големите многознайковци, които идват от къщи с представата, че „и тъй може“.
Нашата Българска институция Училище – със сигурност няма да реши натрупалите се проблеми, които обещава да „разчисти“, едва ли не с магическа пръчка и реформата. Но няма две мнения – тя е жив организъм и дава повече, отколкото инспекторати и политици искат от нея.
Но да оставим всичко това поне за първия учебен ден. Той е празник и упование. Преди всичко в таланта на толкова български дечица, които тръгват по пътя на една нова култура. А най-отпред вървят с уверена крачка нашите педагози, учители, директори, възпитатели, физкултурници, че и лелките които чистят коридорите, готвачките, които приготвят закуски за тези, които нямат достатъчно в къщи.
Какво повече, какво по-малко? Остава букварът да не залепва между страниците. А „айподчетата“, които повечето първолаци оставят у дома, за да не дразнят тези, които все още нямат /до ще време България със сигурност ще съумее да раздаде всекиму, защото нашите деца заслужават това.
Е, хайде – на добър час. И да сте ни живи и здрави! А който не чуе звънеца, със сигурност ще чуе песента, която ще запее пак някоя възторжена учителка. И ще тръгнат подире и към светлика на просветата и образованието всички. Към това, с което се става и българин, и човек.
