Сред плеядата чужденци, оставили своят отпечатък върху съдбините на българите ирландецът Пиърс Чарлс дьо Лейси (О’) Махони заема особено място.Той е човек, който през живота си се е подвизавал под три имена, сменил е три религии и е бил награден в рамките на около година с най-високите ордени за граждански заслуги от монарсите на две държави, войващи помежду си през Първата световна война. Кой е този ирландец и какво точно е направил той, за да заслужи орденът за граждански заслуги, връчен му от Н. В. Цар Фердинанд в началото на 1915 г.? Отговорите на тези интригуващи въпроси даде гостувалият в България през миналата седмица ирландски историк Дърмот Милъди по време на лекция на 27 май в ауд. 291 на СУ. Гостът беше представен пред студентите от специалност „Международни отношения“ в Юридическия факултет от Н. Пр. г-н Джон Бигър – посланик на Република Ирландия в София.
Проф. Мелъди представи накратко биографията на своя герой, като посочи, че неговата връзка с българската кауза е пряко следствие от жизнения път на неговия герой, който воден от своя морал, гражданска позиция, вяра и желание за свободна и независима Ирландия в крайна сметка се оказва въвлечен и във водовъртежите и на българската история, към която той ще покаже своята човешка съпричастност и отдаденост.
Пиърс Махони се ражда с това име през 1850 г. в малко селище в северното ирландско графство Кери. Баща му умира, когато е едва на няколко месеца и впоследствие майка му се омъжва за полковник от британската армия. Негов прапрадядо по бащина линия е избягал от Ирландия по време на гражданските войни от края на ХVІІ в.и се присъединява към армията на руския император Петър Велики, където достига до чин фелдмаршал. Дядо му е единият от двама братя адвокати, които развиват доходоносна юридическа практика и помагат с юридически съвети борецът за еманципация на ирландските католици Даниел О’Донъл в началото на ХІХ в., въпреки че семейството се е покръстило, отказвайки се от католицизма и преминало към ирландската църква в последните десетилетия на ХVІІІ в. Именно заради тази подробност фамилията е променена на Махони, изпускайки О-то в началото на фамилното име. Младият Пиърс с майка си се премества на 6-годишна възраст в Англия и завършва гимназия в Ръгби. На 19 години отива да учи в Оксфорд, но ученето не му се отдава, не успява да си вземе изпитите още първата година, бързо губи интерес и не посещава редовно лекции и през 1874 г. по негова молба името му е зачертано в списъците на оксфордските студенти. Премества се да учи в Кралската селскостопанска академия, която завършва през 1875 г. с медал.
В тези години започва и политическата му кариера. След като през 1867 г. опитът на Ирландското републиканско братство да извоюва независимостта на страната с въоръжено въстание се проваля и след като много от неговите ръководители са заловени, осъдени или изпратени в изгнание ирландските националисти започват да търсят други пътища за да извоюват самоопределението на Ирландия. Правителството на Либералната партия, начело с Уилям Гладстон се ориентира към реформи в начина на управление на Ирландия. През 1869 г. то отмяна статута на протестантската църква (известна като Ирландската църква) като официална религия в Ирландия, удовлетворявайки по този начин въжделенията на ирландските католици. През 1870 г. е приет и закон за аграрна реформа. Именно в тези условия се създава Асоциацията за самоуправление на Ирландия, която за разлика от Републиканското братство се бори за автономия с ненасилствени средства и иска собствен ирландски парламент с юрисдикция върху чисто вътрешните проблеми в рамките на британското правителство, което управлява Обединеното кралство Великобритания и Ирландия. През 1872 е избран първият ирландски депутат в Уесминстър – Уйлям Редмънд. Връзката на всичко това с Махони е, че последният, докато учи в Оксфорд се обвързва с тези среди и скоро се ангажира активно с политическа дейност. През 1881 г., в отговор на политически натиск от редица страни правителството на Гладстон приема втори закон да аграрна реформа, доста по-радикална от първата. 31-годишния Махони е нает за нейната реализация, където защитава интересите на ползватели на земя, които претендират да станат собственици. Именно натрупаният опит в тази сфера и създадените контакти го карат да започне да се занимава с политика. В общите избори от 1885 г. ирландската партия на новия ѝ лидер Чарлс Пернел държи баланса между либерали и консерватори и под нейно влияние Гладстон се съгласява да въведе първия закон за самоуправлението на Ирландия. Това води до разцепление в Либералната партия и законопроектът е провален. На следващите избори през 1886 г. Пиърс Махони е избран в Уесминстър. Четири години по-късно в Ирландската партия избухва скандал, свързан с любовната афера на нейния лидер Парнел с жената на друг виден деятел на партията. Британското обществено мнение не приема това и Гладстон оттегля съюза си с ирландците докато Парнел им е лидер. Мнозинството от партия решава да го свалят, а останалата една-трета са лоялни към лидера си(най-известен от тях е Джон Редмънд). Парнел се бори докрай, но междувременно се разболява и умира. Редмънд застава начело на привържеците на Парнел, а Махони е с него, но губи мястото си на следващите избори. В тези борби католическата църква открито подкрепя бунтарите и даже заплашва с духовни санкции защитаващите Парнел. Махони става жертва на тази намеса на църквата в партийните борби. След като губи още едни избори, Махони се насъчва към адвокатурата, взима съответните изпити и започва да се занимава с юридически услуги за ползвателите на земя. Така че неговата кариера на изборна длъжност обхваща периода 1886 and 1892 г. По-късно, след много години, той ще се опита още два пъти да влезе в парламента, но отново се проваля.
Очевидно причината за интереса на младия Махони към българите е свързан с обвързаността му с Гладстон и неговата ирландска политика, която събужда интереса му и към други аспекти на външната политика на Гладстон – особено към съдбата на християнските народи в Османската империя и жертвите на башибозука по време на Априлското въстание, към чиято съдба привличат вниманието журналисти като американеца от ирландски произход Джануариус Макгахан, американския консул в Истанбул Юджин Скайлър и британския дипломат в турската столица Уолтър Баринг. Като лидер на опозицията Гладстон пише своята прочута брошура „Българските ужаси“ и призовава правителството да прекрати подкрепата си за Високата порта – позиция, подкрепена от известни европейски личности като Чарлс Дарвин, Виктор Юго, Оскар Уайлд и Джузепе Гарибалди. Тези призиви предизвикват вълна от недоволство и в Англия, и в Ирландия като това е първият случай, според историците, при който общественото мнение оказва директно въздействие при формирането на външната политика – не само в Лондон, но и в Истанбул. В резултат, въпреки че правителството на Дизраели продължава да бъде на про-турски позиции, Великобритания отказва да се намеси военно, когато Русия започва поредната Руско-турска война за освобождението на българите. Така въпреки поражението на Априлското въстание европейското обществено мнение и военното поражение на Османската империя вследствие на руската победа във войната носи свободата на българите и така се създава Третата българска държава.
Именно в тези условия се стига и до благотворителната дейност на О’ Махони в независима България, свързана със създадения от него приют за сираци „Св.Патрик“. Първата му жена Хелън му ражда двама сина – Пиърс Гън и Дермот като умира много млада през 1899 г. Две години по-късно Пиърс Махони се жени за първата си братовчедка Алис Джонстън като големият му син учи в Кеймбридж, но малкият решава да учи за свещеник, което предизвиква гнева на баща му. Някои обясняват интереса му към момчета – сираци с неговото собствено минало на сирак, който не помни баща си, а освен това с разочарованието от втория му син Дермот. Така изведнъж бащата се отдалечава от синовете си и пренася бащината си обич към други сирачета.
Благотворителната му дейност става възможна, след като Пиърс наследява от чичо си голяма ферма в съседство с фермата на Джон Редмънд, който разполага с ловна хижа в близките планини (след 1908 г. това става и постоянната ирландска къща на Редмънд). Пиърс често ловува с Редмънд и също си купува ловна хижа в района. Фермата се оказва доходоносна, за разлика от много други. Има и непотвърдени достатъчно точно данни, че около 1900 г. Махони заминава за Русия, за да търси наследството от своя дядо – фелдмаршала на императора Пиърс дьо Лейси, който очевидно е притежавал имение в днешна Латвия. Парите получени от нейната продажба според Дърмот Мелъди варира между 30 и 300 хиляди лири стерлинги.
Във всеки случай, Махони разполага със солидно състояние, което го прави финансово независим и има възможност да развие своята българска благотворителна инициатива. Тя се свързва с неуспешното Илинденско-Преображенско въстание през 1903 г. Махони научава за новите страдания на българите в Македония от страниците на в. „Таймс“ и на 22 февруари съобщава в писмо до Редмънд, че е готов да създаде сиропиталище и му препраща копие на призива за събиране на средства. В писмото споменава, че от Одринска област към България са се отправили към 17 хиляди бежанци, които няма да се върнат по родните си места поради страха от репресии.
Най-точни сведения за създаването на сиропиталището се съдържат в статия на „Таймс“ от 21 септември 1904 г. За да осигури дом за“момчета-християни и сираци от Македония, чиито родители са убити от турците през миналата година“ той закупува голяма къща в покрайнините на София (по някой сведения на ъгъла на ул. „Цар Освободител“ и ул. „Македони“ № 34. Къщата, заедно със сумата от 300 лири стерлинги са предоставени на попечителски комитет, съставен от софийския митрополит архимандрит Йосиф, жената на министър-председателя Султана Р. Петрова и други видни граждани. Самият Пиърс и жена му Алис живеят и лично ръководят сиропиталището, наречено на името на ирландския покровител Свети Патрик. Той разказва в „Таймс“ как е обиколил всички райони, където има бежанци и е набелязал около стотина момчета за приюта. От тях той избира 30 сирачета, които, според него, „заслужават най-много и ще се възползват най-добре от образованието“. Сиропиталището е готово към 25 март и е официално открито от митрополит Йосиф на 12 април в присъствието на няколко министри и на британския дипломатически агент.
Половината от 30-те момчета са от Бургаския район на Одринския вилает, в който повече от половината български къщи са изгорени и разрушени. Другите 15 сирачета са от Македония. Всички говорят български, но с различен акцент. О’Махони получава помощ от 1 000 зл. Франка от Министерството на просвещението от фонда да подпомагане на бежанците, събран от българските учители и ученици. Тъй като учебната година е към края си, а по-големите момчета не могат да четат и пишат, тъй като не са могли да ходят на училище в турските земи осигуряването на обучение е спешна задача. Министърът осигурява други хиляда франка, за да може О’ Махони да купи учебници, да изгради гимнастически салон и да плати заплата на учител, който да ги обучава и през лятната ваканция, а на есен те ще се включат в редовни занятия в софийско училище. Обучението по вероучение е предоставено на Българската православна църква. По отношение на униформите е решено учениците да носят македонски национални носии.
О’ Махони се надява най-умните момчета да могат да влязат във военното училище и да станат след това офицери, за други се очаква да постъпят в семинарията и да станат свещеници, докато трети могат да изучат занаят или да се занимават със земеделие. Както разказва самият той: „Моята задача е да им дам някакво образование, да ги науча на ред и хигиена. Всяко момче взема гореща вана и съответно сапунисване веднъж седмично – нещо, което те наистина харесват и във всеки случай, се радват да бъдат чисти“. Целта му е да поддържа сиропиталището, докато сирачетата стъпят на краката си и са способни да си осигурят прехраната сами….
След 16 месеца, през януари 1906 г. Пиърс получава писмо от Редмънд, който го моли да се върне и да се кандидатира отново за депутат. Той отказва, с аргумента, че „му трябват още две-три години, за да приключи работата си в сиропиталището“. По това време там са приютени 32 сирака, от които едно момче умира, едно влиза във Военното училище и след 6 години е вече офицер, едно става член на оркестъра на Военното училище, едно работи в арсенала и едно учи в Селскостопанското училище. От останалите 27 момчета 14 учат в гимназия, а 13 в по-долните класове. Всичките са здрави, пише той.
През същата година – 1906, жена ми Алис умира като не се знае как това се отразява на сиропиталището. Има данни, че Пиърс всяко лято се връща в Ирландия тъй като има доста сведения за организирани съвместни ловни начинания с Редмънд. Все пак, през 1911 г. отново има писма до Редмънд с подател „Сиропиталище „Св. Патрик“, София“
За човек като O’ Махони е естествено да не се задоволи само с хуманитарна дайност в България. Като една силно политизирана личност, отдадена на борбата за самоуправление на Ирландия, той не може да не вижда историческите паралели с България. Той развива дълбока емоционална привързаност към българите и се идентифицира с тяхната борба за независимост. В писмо до „Таймс“ от 1914 г. той ги нарича „най-смелият, най-свободолюбивият, най-прогресивният и най-толерантният народ на Балканския полуостров…“
Началото на Първата световна война през август 1914 г. изправя и българите, и управляващия елит пред съдбоносен избор. За О’ Махони също изниква сериозна морална дилема. Като привърженик на ирландския конституционен национализъм и на неговия лидер Джон Редмънд той естествено се ангажира с подкрепата на усилията на Антантата и на ирландците в британската армия. Но с развитието на войната той прави, каквото може, за да повлияе на британското обществено мнение за предприемането на стъпки, които и да не осигурят участието на България на страната на Антантата, поне да доведат до нейния неутралитет във войната.
В открито писмо от 26 октомври 1914 г. до британския държавен секретар по колониалните въпроси лорд Харкорт озаглавено „Открита молба в полза на една малка нация“ той се връща към 1878 г., за да подчертае как България е била ощетена от Великите сили на Берлинския конгрес: „Голяма част от българският народ, след като се освободи, отново попадна под турско иго“ пише той и продължава „Напоследък, през 1913 г., предателството на бившите съюзници Сърбия, Гърция и Румъния, чиято кулминация е Букурещкият договор, лиши България от земи, които само месеци по-рано бяха признати за български. Заключението ме е, че „ако резултатът от сегашната война е реализирането на гледището на г-н Аскуит, изказано в Дъблин [т.е. – за “независимост и свободно развитие на по-малките нации”] то Букурещкият мир се нуждае от голяма и пълна ревизия”.
В пет последователни писма до в. „Таймс“, написани от софийското сиропиталище в периода ноември 1914 – януари 1915 г. О’ Махони доразвива темите от писмото до Харкорт. Той обяснява подробно условията на тайния сръбско-български договор за подялбата на Македония от 1912 г. Споменава също да окупацията от Гърция на области с българско население в Македония и анексията на Добруджа от Румъния. Справедливостта на българските претенции той обяснява с изводите на Карнегиевата анкета за Балканските войни от 1914 г. В четвъртото писмо той отделя голямо внимание на прогреса, направен от България след 1878 г. в сферата на общественото, политическото и стопанското развитие. Споменава за демократичната конституция, гарантираща избирателното право на мъжете над 21-годишна възраст без значение на етническия произход или на религията. Занаятите и търговията са във възходяща фаза, а грамотността и образованието процъфтява, като училищата на всички религиозни общности са третирани еднакво. Въпреки че православието е държавна религия, религиозната политика на държавата доказва нейната толерантност. „Българите определено по своята природа са най-толерантния народ тук“ пише той, „ и са единствената балканска нация, за която може да се каже, че управлява справедливо мюсюлманското си население“.
Ето защо той се обръща към британските власти и техните съюзници от Антантата така: „Що се отнася до територията, толкова несправедливо разпределена от Букурещкия мир, България, която даде най-много жертви, а получи най-малко, единствена заслужава да получи нови територии. Тя единствено даде на своите поданици граждански права, единствена им предостави собствена и свободна конституция, единствена осигури на новите си поданици пълни политически права и религиозни свободи. Румъния, Сърбия и Гърция всяка поотделно и всичките заедно отказаха на новите си поданици политически и религиозни свободи…и разглеждаха новите си провинции като завзета територия. Как биха могли силите на Тройната Антанта… без никакви скрупули да предадат на Сърбия австрийска територия, въпреки….престъпленията й в Македония? Могат ли всичките й грехове да бъдат простени само заради това, че воюва с Австрия? Силите на Тройната Антанта воюват с всички сили, за да предпазят Сърбия от унищожение и да я спасят от справедливо наказание; това… не им ли дава неоспоримото право да изискат от Сърбия да действа справедливо? Може ли да се изгради траен мир на базата на три нарушени договора?…“
Тези призиви на О’ Махони обаче не трогват никого нито в Лондон, нито в Париж и непоколебимият ангажимент на Франция и Великобритания с ненакърнимостта на сръбските граници са доказателство за провала на призивите му.
Очевидно връзките на О’ Махони със сиропиталището продължават до момента, в който България се присъединява към войната на страната на Централните сили. През януари 1915 г. той получава от Цар Фердинанд Кръста на Кавалер на ордена за граждански заслуги като уважение към неговата дейност в България. Като отдаден на каузата на Антантата обаче, той не може да остане повече в страната и се връща за последен път в Ирландия някъде между февруари и май 1915 г.
Връщайки са в родината, О’ Махони се присъединява към Ирландския наборен съвет – едно общонационално формирование, подкрепящо кампанията на Редмънд за набиране на доброволци за британската армия. През 1915 г. той посещава Западния фронт. За тези си усилия той е награден от краля през 1920 г. с Ордена на Британската империя. Заради усложнените от политическото насилие англо-ирландски отношения той отказва тази висока чест.
През април 1915 г. войниците от двата ирландски полка на редовната Британска армия участват в катастрофалния десант в Галиполи. През юли Х дивизия, включваща първите ирландци-доброволци, отзовали се на призивите на Редмънд се отправят към Егейско море. През август те дебаркират, за да се бият с турските части. През септември онези от тях, които са оцелели и са на ръба на оцеляването, са евакуирани. През октомври са изпратени в Солун. Същият месец България се присъединява към войната на страната на Германия, Австрия и Турция. Два месеца по-късно, през декември 1915 г. ирландците преминават гръцката граница, за да се бият с превъзхождащата ги като брой и като снаряжение българска армия в битката за с. Костурино. Към средата на декември те са разгромени от българите и са принудени да се изтеглят към Солун.
Въпреки че събитията го отдалечават от България, О’ Махони никога не губи привързаността си към страната и нейните хора, поради което той разбира трудните дни, които им предстоят. През 1929 г. – в последната година на живота си, той пише до един ирландски вестник, че на България трябва да се опростят военните репарации, тъй като е нямала друг избор, освен да се присъедини към Германия: „България бе един кораб в бурно море, подхвърлян от една вълна към друга вълна без да знае кога и каква точно катастрофа я очаква. При тези обстоятелства, има ли рационално мислещ моряк, който би поел по друг курс от този, поет от правителството, за да спаси кораба от пълно потъване?“
В края на лекцията си ирландският историк посочи, че О’ Махони изпраща между 4 и 6 от сираците в Ирландия. Единият от тях изкарва целия си живот там – казва се Евтим Иванов (оригинална фамилия – Мутафчиев), който е бил намерен бродещ безпризорен по улиците на Бургас. Той пристига в Ирландия през 1909 г. и завършва образованието си в аграрен колеж. През 1921 г. той става пазач във фермата на О’ Махони. През 1929 г. О’ Махони осребрява своя застраховка „Живот“ и дава сумата на Иванов, позволявайки му така да си купи собствена къща и ферма, където той се задомява за ирландка. През целия си живот той се опитва да поддържа връзка с останалите сираци, за което са запазени и съответните писма.
Друго от момчетата – Атанас Филипов идва в Ирландия и завършва медицина в „Тринити колидж“ – Дъблин през 1920 г. Според едно интервю, дадено от Филипов пред български вестник през 1987 г., когато е на 96 години той идва в Ирландия заедно с О’ Махони през 1911 г. след завършването на гимназия [на 20-годишна възраст]. Така че твърдо са установени четирима от сираците, които се срещат в Ирландия – Атанас, Евтим, Димо Стоянов, който „избягва в Америка, където забогатява и след това изчезва“ и Сокол Соколов, който умира от туберкулоза.
Всички те се отнасят към Пиърс О’ Махони като баща и се обръщат към него с „Тате!“
