Боб Диллън, снимка: news.bnt
Поезията влезе в абсурден кръговрат – през последните години тя претърпя възкресение, което я уби.
Всъщност хората не могат да живеят без поезия, както не могат да живеят без музика. Не са били способни да оцелеят без тях още в пещерите и това не се е променило дори в епохата на технологиите.
Поезията, сиамският близнак на музиката, възниква заедно с нея, служи за съхраняване на родовата и историческа памет, за излизане от рутината на болезненото ежедневие. Тя е първото, което децата – на хората и на цивилизациите – чуват. Без ритъм няма как да създадеш чувство към езика, затова детските стихчета – тази първична поезия – са важни колкото майчиното мляко.
Днес поезията се еманципира от музиката, отрича се от ритъма, фрагментира се.
Стиховете се превръщат в проблясъци, внезапни бликове, а не лъчи от светлина. Поетичното усещане днес е пробождане, а не постоянна болка. Изтръпналото съвременно общество си спестява усилието да понесе поезията и нарича поетично светоусещане всеки случаен опит на съзнанието да излезе извън рамката.
Затова наградата, връчена от Нобеловия комитет именно на Боб Дилън, предизвика подобна поляризация на мненията в цял свят, не само у нас.
Боб Дилън е един от последните големи поети, които боготворят ритъма. Той е бард от архетипен порядък, недокоснат от постмодернистичното изличаване. Здраво свързан с времето и битието, той ги пресътворява, което значи, че ги променя. Точно това е ролята на твореца. Неслучайно Бог е наричан Творец, и поетите – също.
Днес създателите на нова поезия отхвърлят идеята, че трябва да бъдат четени. Отхвърлят дори представата, че могат да бъдат разбрани и усетени. Прочетох някъде, че „новите поети“ са готови и дори щастливи от това цял живот да четат пред 15 души и им стига, че те ще ги аплодират.
Поетът вече не е трубадур. Не е този, който пренася своя свят в утрешния. Той съществува в кратката си лична вселена, самодоволен и самодостатъчен, звезда сам за себе си, в концентрична орбита около самия себе си. И тъмен.
Вселената пулсира в ритъм. Новата поезия – не. Така се извършва подмяна, която е с мащабите на апокалипсис. Най-страшното е, че това се толерира и мултиплицира. Понякога бързите кратки проблясъци могат и да заблудят полуслепите, че носят светлина. Но са само нейна имитация.
Представете си, че сте заобиколени от бенгалски огньове. Десетки хора държат в ръцете си пръчици, разпръскващи нетрайни искри. А тъмнината се спотайва около тълпицата, готова да захапе в мига, когато искрите угаснат – кратки и измамни. Ето това е страшният ефект от фрагментирането на поезията, от липсата на традиция и последователност, от ритъм.
Нарочно не споменавам имена. Не имената имат значение. Тенденцията е страшна. Важното е да отворим очи. Защото иначе Боб Дилън ще се окаже прав:
„и знам, че страшен, страшен, страшен, и знам, че страшен дъжд ще падне.“
