Доц. д-р Иво Инджов е преподавател по журналистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, експерт по политически комуникации. „Студия Трансмедия“ го потърси за интервю във връзка със случващото се в БНТ и БНР.
Г-н Инджов, има ли общо между неотдавнашния скандал с БНР и сегашния с БНТ?
На пръв поглед двата скандала са различни. Но преди това нека да припомня, че скандалите в БНР са всъщност два. Първият е свалянето от ефир, макар и за съвсем кратко, на Силвия Великова, водеща журналистка, известна с критичното си отношение към безалтернативната кандидатура на Иван Гешев за главен прокурор и към работата на прокуратурата. Вторият – последвалото безпрецедентно спиране на сигнала на програма „Хоризонт“ за цели пет часа на фаталния 13 септември, най-вероятно за да се заглуши разрастващият се протест на журналисти от общественото радио срещу генералния директор, очевидно поддал се на задкулисен натиск. И „редакционният“ скандал (опитът да бъде отнет микрофона на Великова), и техническият (прекъсването на сигнала) обаче могат да бъдат поставени под общ знаменател – опит да се заглуши критичната журналистика от задкулисен властови център. Кой е той, така и няма да стане ясно: Борисов се разграничи, а някои медии привидяха Пеевски и ДПС в ролята на бухалки в полза на бъдещия главен прокурор.
Ситуацията в БНТ изглежда като че ли по-различна: арогантно държащ се в студиото на „Референдум“ политик (Волен Сидеров) проваля предаването в разрез с правилата за предизборни медийни участия. Но БНТ дори и да е знаела за намеренията на Сидеров, не е можела да наруши закона и да не го покани. В крайна сметка докато лидерът на „Атака“ си прави агресивен ПР – така както става винаги, когато рейтингът на партията му е клюмнал, обществената телевизия се превръща в жертва на политическа безпардонност. Парадоксът в случая е, че вследствие на адекватното поведение на водещата на „Референдум“, едно от най-скучните и конформистки публицистични предавания в БНТ придоби мъченическа слава. Същевременно отново се заговори за дефицита на обществената телевизия от 44 млн. лв. до края на годината. Ако не бъде покрит от държавната хазна срещу изисквания за реформи (а защо не и услуги?), той ще доведе БНТ до фалит. Възобнови се и дебатът редно ли е бивш политик, работил в медии на Пеевски и Цветан Василев, да оглавява обществената телевизия.
Но въпреки всички тези по-съществени различия в двата казуса, скандалите в БНР и БНТ могат да бъдат поставени под общ знаменател – уязвимостта на обществените медии от натиска на силните на деня. Не е задължително той на всяка цена да е политически.
Къде е мястото на СЕМ и полезен ли е изобщо този орган?
СЕМ реагира тромаво и при двата скандала. От една страна законът не позволява на този формално независим орган да действа изцяло като контролна инстанция върху обществените медии. От друга – членовете му, независимо в какви конфигурации ги разглеждаме, демонстрират зле прикрити политически зависимости. Мнозинството в СЕМ гласува за сегашните генерални директори на двете обществени медии и трябва да си понесе отговорността. Не очаквам обаче самокритика от членовете на СЕМ, които блестят не с експертизата си, а с безличие и послушание. Затова трябва да продължи започнатата от някои медийни експерти и преподаватели по журналистика дискусия за необходимостта от качествено нов надзорен орган. В него трябва да има силна гражданска квота, която да е по-голяма от квотите на парламента и на президента. Освен това СЕМ трябва да бъде адекватен – разбира се, чрез приемане на нов медиен закон – на медийната конвергенция и новите предизвикателства към медийното съдържание, поставяни всекидневно от интернет и социалните медии.
Не е ли по-добре да се върне старата практика генералните директори на БНР, БНТ и БТА да се гласуват от Народното събрание?
Категорично – не! Това би върнало обществените медии в едни времена, когато властимащите даваха указания на генералните им директори директно по мобифона. Изборът на шефовете на БНТ и БНР трябва да става от нов СЕМ, в който да има силна гражданска квота. Трябва да се помисли и за сериозна реформа на БТА, чийто генерален директор сега се избира от парламента – обстоятелство, което допринася много за казионния характер на тази информационна агенция.
Как е редно да се регламентират отношенията между политиците и обществените медии? Каква е практиката в европейските държави?
Няма единен модел. След Втората световна война се ражда, развива и налага моделът на обществените медии в Западна Европа. След 1989 г. е направен не много успешен опит той да бъде пренесен и в бившите комунистически страни. В най-изчистения си вид идеята за обществените медии стъпва върху три фундамента:
1. Да предлагат програми, насочени към цялото общество, но и към нишови и маргинални групи, които не са атрактивни за ориентираните към печалба от реклама частни електронни медии.
2. Да бъдат максимално отдалечени от държавата по линия на финансирането. В редица европейски страни то се осигурява основно от лицензионните такси за ползване на радио и телевизия, респективно от отделен данък тип „Радио и телевизия“. Постъпленията от тях отиват директно за обществените електронни медии.
3. Надзорни органи, в които се търси баланс между политическото и общественото начало.
От водещо значение за широката автономия на обществените медии спрямо политиката е наличието на демократична политическа култура и журналистическа култура, в чиито рамки журналистите възприемат себе си на първо място като изразители на обществения интерес. Разглеждани в такива рамки, най-голямо влияние върху аудиторията и независимост спрямо политиката имат обществените медии в скандинавските страни, Великобритания, Швейцария, Германия. Много по-ниски рейтинги и по-голяма зависимост от политиците наблюдаваме при обществените медии в средиземноморските страни, вкл. във Франция. В този регион радиото и телевизията се вписват в схемите на клиентелизма, който е просмукал дълбоко местните общества. Сходна е картинката и в бивши комунистически страни като България, където освен клиентелизъм има и силна олигархия, натрупала власт в процеса на икономическа трансформация.
