Влизащият в политиката шоумен Слави Трифонов преди две години обяви кастинг за политици. Дали банката кадри на българската политика се е освежила от това, засега не е ясно. Няма и значение, защото така наречените политици не са нищо друго освен материализираната ни представа за тях.
Съдейки по последните две десетилетия, тази представа е била като за нещо пошло, некадърно и лакомо. И за да прережем този порочен кръг и да спрем стремителната спирала надолу, трябва да променим представите си за политици, включително и визията си за лидери.
Не е тайна, че лидерите се отглеждат, школуват и възпитават още от младежка възраст. У нас с това се занимават основно финансирани от външни донори структури, но тяхната продукция напоследък в повечето случаи потъва. На управленско ниво избуяват шофьори, бодигардове и секретарки на предишния и на по-предишния елит. Те са школувани в някаква митична ченгесарско-едновремешна лаборатория, която от своя страна постепенно бива изяждана от творенията си. Примерите са десетки – от Доган, през Симеон и Борисов, та до Пеевски.
Това само по себе си не би било проблем, ако имаше и други фигури – интелигентни хора с експертиза, с отлични познания за държавното устройство и добре формирани управленски умения. Хора, последователни в развитието си. Хора, загрижени за държавата България и нейния народ. Лидери, формирани по европейски критерии, а не по останките от Политбюро и неговите слуги.
Както казва Чърчил, клуб, в който има твърде много членове, престава да бъде клуб. Така е и с политиката. Навлизането на тълпи нереализирани хорица от всякакви социални слоеве, колкото и да е демократично, я профанизира. До степен такава, че у нас депутат, дори председател на парламентарна комисия, уви, не може членоразделно да артикулира същността на приемания закон. А това все пак е най-елементарното, което би следвало да може.
Лидерският проблем има своите корени и в нашата народопсихология. Експерти твърдят, а и практиката го доказва – българинът обича твърдата ръка. И я предпочита пред зачитането на правилата, правата на човека и разните там правосъдни реформи, които като цяло не разбира много добре. Впрочем, той правилата ги спазва в изключително редки случаи – например, на операционната маса, когато е упоен.
Народната любов към твърдата ръка дава основания на редица наблюдатели да препоръчват преминаването ни към президентска република. Тогава и лидери няма да са необходими чак толкова, един ще е достатъчен.
Отстъплението от парламентаризма обаче засега изглежда невъзможно. И запазвайки това държавно устройство, неминуемо се изправяме пред лидерския проблем. Но не този лидер, който олицетворява твърдата ръка. Тя би ни извадила от европейския път на развитие. А лидерът, който наистина работи за България, постига резултати и на базата на това има авторитет.
В целия свят личността, която се подготвя за политически лидер, започва от елементарната популярност – телевизионната. Актьори, бизнесмени, дори обикновени популисти успяват да станат не просто политици, а лидери именно по този начин.
У нас примерите показват съвсем същото. Но за да сме нагледни, нека да изредим някои от тях. Волен Сидеров. Валери Симеонов. Бойко Борисов. Слави Трифонов. Колкото и да им се приписва някаква харизма, тя е просто една екранна популярност – нещо, уви, напълно достатъчно за българския избирател,за да направи избора си.
И докато световните лидери, бидейки и популисти, и изразители на геополитически лобита, все пак имат някакви стройни програми за действие, нашите просто нямат. Липсва им онова, което се нарича политика. И то ще липсва дотогава, докато избирателите не го поставят като условие.
Изключение от този телевизионно натрапен път на възход правят Румен Радев и Корнелия Нинова, но техните лидерски качества са спорни – както за опонентите им, така и за собствените им обкръжения.
Факт е – лидери нямаме. И кастингът за тях е повече от наложителен.
Защото всеки, който реши, може да стане популярен. И ако има (или му дадат) пари, да инвестира в тази популярност, да я политизира и да получи популярност прим. Така и правят напористите родни избраници. И опорочават политиката до степен такава, че всеки нормален човек се гнуси от нея.
Липсата на качествени лидери е един от основните проблеми в съвременната българска политика. Една от причините вероятно е свързана с факта, че свестните, некомерсиалните и високообразовани хора бягат от това поприще. Самата политическа система се е превърнала в поле за лично и кастово облагодетелстване за сметка на публичните активи. Нещо, което интелигентният, знаещ и можещ човек нито приема, нито може да понесе да се случва пред очите му. Най-често емигрира или пък се потапя дълбоко в академичните среди, в затворен творчески свят или в някоя мултинационална базирана в България фирма с европейско заплащане. И не го интересува ставащото, защото то в крайна сметка е по волята на народа.
Затова българинът има вопиюща нужда да се образова политически. На първо място да разбере собствената си отговорност, а не механично да я прехвърля върху тези, за които гласувал. Защото наистина сам си ги избира. Осъзнаването на собствена отговорност ще породи желание да се търси отговорност и от управлението на всички нива. Осъзнаването на разликите между популярен от екрана лидер и работещ лидер би било база за истински кастинг. А това вече ще бъде и реално гражданско общество, за каквото в момента само си приказваме.
Кой обаче може да реализира това просвещение? Всички онези, за които политиката не е софра и апартаментите не са заветната цел, а биха се занимавали с обществена дейност. Всички, които знаят как е в развитите държави, защото са учили и живели там. Всеки, който може да обясни на съседа или на роднините си какво трябва да изискваме, как да се държим като граждани, а не като население. Всяка гражданска постъпка, всеки малък или по-голям бунт е стъпка към това. Не може да се разчита само на медии – огромната част от тях не просто крепят статуквото, а и го мултиплицират.
Когато имаме просветена нация, тогава ще имаме и нормални политици. Тогава и лидерите ще се формират в естествена среда и по европейски критерии, а не в незнайни политически лаборатории.
