Николай Милчев
Днес е Първи май. Какъв ден е той – на труда, на работника, на унижените и оскърбените? Не, този ден все по-малко е ден на направеното с ум и ръце, на бъдещето и надеждата и все повече е ден на изгубените илюзии, на алчността и партизанщината.
В държава, в която повече от милион и половина души живеят с по-малко от 350 лева на месец, Първи май би трябвало да е всенароден празник – национален празник на проваления живот и на мизерията.
В държава, в която синдикатите са рекетьорски организации с мафиотизирани ръководства, Първи май би трябвало да е ден, в който всички телевизии да показват само филма „Кръстникът“. Избройте наум шефовете на синдикалните организации през последните години, помислете си кои са те и свят ще ви се завие. Камора.
В държава, в която сдруженията на богаташи, индустриалци, банкери и прекупвачи са винаги на власт и са истинските господари на България, Първи май е смехотворен и празен ден.
Държава, в която партии си поръчват Първи май като предизборно меню, не е държава на хората, а на партиите.
Във времена, когато България се командва дистанционно и на лизинг и когато Брюксел, Берлин и Париж са много по-важни от София, Видин и Ловеч, Първи май е оперетъчен и скръбен ден.
Страхувам се, че от държава, в която разпъват пеликани по пътищата (според последните новини) ще се превърнем в държава на разпънатите човешки души и протегнатите за милост ръце. Каквато всъщност сме.
И честит празник на онези, които всяка сутрин с честни очи се гледат в огледалото.
Текстът на поета Николай Милчев е публикуван в неговия профил във Фейсбук. „Студия Трансмедия“ го препечатва с любезното съгласие на автора.
