Никога преди серийното управление на Бойко Борисов не е имало толкова ярки скандали с алчни за имоти политици. В зората на демократичния парламент беше обект на засилено журналистическо внимание в какви служебни апартаменти се настаняват депутатите и какви точно пари изразходва Народното събрание за техния битов комфорт. Днес това е невинна реминисценция на фона на имотите за милиони левове на едни доста семпли откъм експертиза управленци.
Оставяме настрана въпроса дали точно притежаването на апартаменти е мерило за просперитет. Очевидно за българския политик е. Лакомията за квадратури, джакузита и барбекюта е негова отличителна черта. Тя не би била укорима, ако ставаше дума за хора от бизнеса. Далеч не е така – става дума за хора от публичния сектор, които нямат и ден бизнес в биографиите си, а се издържат с парите на данъкоплатеца.
Оставяме настрана и въпроса защо именно управлението на ГЕРБ изобилства с такива скандали. Очевидно е техен стил, създаден и толериран от лидера – премиер.
Но няма как да отминем някои други въпроси.
На първо място – могат ли въпросните политици да докажат произхода на средствата, с които са си купили тези имоти? До момента НАП мълчи като партизанин на разпит. Явно не е даден сигнал от горе какво да се прави – кой да се опраска и кой да се изчака.
Следващ интересен въпрос е с какъв юридически багаж носят лица като Цветанов, Цачева и уж проверяващия ги Пламен Георгиев, след като нотариалните им актове не били в ред, сделките не били изрядни и въобще законността видимо е последната им грижа.
Съществен въпрос е и този за проверяването. След като стана ясно колко е изряден шефът на КПКОНПИ Пламен Георгиев, стигаме до прокуратурата. Главният прокурор трябва да е с изключително чисти ръце, ако държим проверката да е реална. Но кой може да установи доколко Цацаров е чист?
Разследването на случаите, в които политици се облагодетелстват неправомерно, никога не е било силна страна на българската държава. Обикновено с това се занимават журналисти и представители на неправителствения сектор. Затова Златният век за алчните управляващи е толкова устойчив. Лакомията им процъфтява и вече се приема като норма това да влезеш в политиката, за да забогатееш.
Не на последно място – имаме си президент като слънце. Всичко вижда, всичко чува, но почти нищо не прави. Неговият бавен политически рефлекс вече не е забавен. Той поставя под съмнение сериозността на тази институция. А какво по-сериозно в една държава от това да я ограбват собствените й управленци?
Не по-малко слънце е и опозицията – парламентарна и извънпарламентарна. Но тя, изглежда, си има други приоритети и не обелва и дума за мащабно разследване на имотния скандал. Поиска две отстранявания и толкова. Нито пък работи в посока на граждански протести. Явно смята, че с протести нищо няма да стане. Подобно „опозиционно” поведение следва да се изучава от бъдещите политолози. Надали другаде по света опозицията ще си трае, докато управляващите се дънят всеки божи ден с имотни далавери.
Стигаме и до най-тъжната част – обществената търпимост. По някаква неясна причина – генетична или просто манталитетна – българското общество е доста толерантно към лапачите, които уж в негова полза влизат във властта. В никоя от съседните ни държави, за западноевропейските да не говорим, хората не биха гледали сеир безучастно. У нас се знае, че „мачът е свирен” и че нищо не може да се направи.
Пасивното общество, биха казали някои, си заслужава подобна участ. Вероятно е така. Но сред огромната маса сеирджии има и несъгласни с този модел. Има и критично настроени действени хора, чрез чиято активна гражданска позиция някои, макар и малки неща, се променят – трудно, бавно и мъчително.
Подобна патова ситуация едва ли ще се оправи само със сваляне на правителството. Пък и очевидно няма кой да го свали. Пътят за решаване на този проблем минава задължително през институционална намеса отвън. През разследване, извършено от хора, за които 180 квадрата тераса с барбекю не е детската им мечта.
