Роджър Бейкър, старши вицепрезидент „Стратегически анализи“, Stratfor
Либералният световен ред нито е универсален по същносст, нито е неизбежният път на обществата на планетата. Като идеалите на демокрацията, които въплъщава, либералният световен ред за нас, западно ориентираната финансова и търговска система, която се появява след Втората световна война и която определя демокрацията като единствения път за всички общества, е политически конструкт, който се е появил и развил на определено място и по определено време. Това историзиране няма за цел да оборва достойствата на либералния световен ред, нито да отрича неговите проблеми и предизвикателства. Както Уинстън Чърчил заявява през 1947 г., „Никой не твърди, че демокрацията е съвършена или премъдра. Всъщност се казва, че тя е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога.“
Но дори самата демокрация произхожда от определено течение за западната философия, а прилагането й съвсем не е равномерно в пространството и времето. Но това, че западно ориентираният либерален модел е определял тенденциите на глобализация, политическо развитие и икономически растеж през почти целия минал век и най-вече след края на Студената война, не означава, че така ще бъде винаги. Дори бърз поглед към историята ясно показва честотата и мащаба на промените, разтърсвали световната система, така че не трябва да се очаква тази линейност да продължи.
Различни възгледи за глобализацията
През октомври 2017 г. писах за разликата във възгледите за глобализацията между Азия и Европа [1] в контекста на пътуванията ми в няколко страни след избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Накратко, статията показа ясните различия между Азия и Европа по отношение на начина, по който се възприемат Тръмп, глобализацията и тенденцията за история на бъдещето. Европа виждаше Тръмп като антиисторическа фигура, която влиза в сблъсък с неизбежния прогрес на либералния световен ред и глобализацията, както и с универсалната интеграция на икономически, политически и регулаторни норми. В Азия имаше чувство на несигурност, но съвсем не и изненада от разбирането, че нациите и национализмът продължават да са популярни и че конфликтът и конфронтацията остават обичайна практика.
След това пак съм посещавал Европа и Азия, бил съм включително и посредата в Киев. Независимо каква е била темата на дискусиите, въпросът за либералния световен ред и неговите предизвикателства винаги е заемал централно място. Без съмнение думите и действията на Тръмп до голяма степен оформяха тези дискусии, но като се замисля сега, въпросите като цяло бяха универсални. Въпросите се въртяха около структурата на международните отношения, търговските потоци и регулациите и около възможността да се предскажат интересите и поведението на другите, за да се вземат ефективни решения. Като цяло това бяха въпроси за посоката на бъдещето.
Различията във възгледите обаче не произчтичаха толкова от разликите между Изтока и Запада, колкото от разликите между това, което можем да наречем класи поради липса на по-добър термин. Хората в метрополиите по света, особено в големите столици, както и в крайбрежните и търговските центрове, споделят общи вярвания и притеснения до такава степен, че жителите на Лондон, Ню Йорк и дори Шанхай често имат много по-близки възгледи помежду си, отколкото със собствените си сънародници от покрайнините или провинцията. За доказателство няма нужда да се търси по-далече от моделите на гласуване в случаите на Брекзит и избора на Тръмп, където хората в метрополиите защитаваха идеята за международен либерален ред, докато „останалите“ отстояваха собствения местен и национален интерес.
Когато идеалите се сблъскат с реалността
Ако трябва да изброя някои от най-големите предизвикателства пред либералния световен ред, не бих започнал задължително от отделни лидери и техните автократски склонности. Безспорно, личностите имат значение, тъй като те могат да оформят както разбиранията, така и политиките. По-често обаче те отразяват съществуващи вече тенденции, които само експлоатират и усилват. Вместо това бих започнал с проучване на дълбоко вкорененото разбиране, че либералният световен ред е универсален и неизбежен.
В най-крайната си форма либералният световен ред, бил той представляван от лидерите на Европейския съюз в Брюксел, от Световната търговска организация или дори от Организацията на обединените нации, означава подчиняване на собствения национален и регионален интерес на основан на правила глобален ред, който добива универсалност на приложението и приложимостта. Похвално е, че той се опитва да захвърли конфликтите и съперничеството в кошчето на историята, но го прави като пренебрегва определени основни истини, а именно, че мястото има значение, че възможностите не са разпределени поравно от природата по целия свят и че за добро или зло, обществата, моралните ценности и нормите са се развили по различен начин на различните места, тъй като организираните хора са си взаимодействали със своите местни географии.
Почти религиозната вяра в съществуването на всеобщ и неизбежен принцип на световна организация не е ново явление, особено в западните общества. Виждали сме го и преди – от разпространението на християнството до „бремето на белия човек“ за „добър“ империализъм, от просвещението до стремежа науката да елиминира религията и от идеята, че цивилизацията винаги се движи към съвършенство до твърденията, че демокрацията е желанието на цялото човечество.
Когато идеалът е приет за единствения възможен път, действията на неговите защитници често имат обратен ефект, тъй като предполагаемите знаменосци на цивилизацията не успяват да разпознаят скритите реалности. Предизвикателствата пред европейската солидарност не изградиха разбиране сред лидерите на Европейския съюз за разичните и сложни условия на Стария континент, а по-скоро ги убедиха още по-усилено да се стремят към интеграция. Това действие доведе до делегитимирането, било то и неумишлено, на притесненията на много хора в Европа, които виждат собствения си опит в съвсем различна светлина.
Това е вторият проблем, тъй като самият „успех“ на глобализацията, технологичното развитие и интернационализацията на търговията имаха висока цена. Вярата в богатите възможности стана основен елемент на западния мит, който се разпространи навън с налагането на либералния световен ред, но свиването на средната класа показва социалните ограничения на сегашния модел. В основата на този проблем е усещането за несъстоятелността на сравнително новата идея (поне в исторически план), че хората винаги могат да надградят икономическото и социалното положение на своите родители.
Сър Халфорд Макиндер, един от основателите на геополитиката като дисциплина, обръща внимание на този риск, когато Европа се чуди как да изгради отново обществото и световния ред сред руините на Първата световна война. В книгата си Democratic Ideals and Reality („Демократични идеали и реалности“ – бел.пр.) от 1919 г. той предупреждава, че „ако допуснете един голям град да привлече повечето от най-добрите млади умове от местните общности“, това ще доведе до класови разделения, тъй като хората от селата и малките градове губят възможност за развитие и младите хора мигрират към големите градове.
Тези нови метрополии обаче не постигат разцвет на различни идеи, а сближаване, тъй като новите елити посещават едни и същи училища, работят едни и същи професии и започват да възприемат едни и същи политики, отбелязва Макиндер. Авторът предупреждава още, че ако различията между метрополиите и страните, в които се намират, продължат да се задълбочават, „съответните класи в съседните държави неизбежно ще се обединят и ще последва това, което се описва като хоризонтално разцепване на международното общество“. В много опростен вид това показва днешното разделение между крайния глобализъм и надигащия се национализъм.
Последното предизвикателство за либералния световен ред идва от възхода на останалите, по-специално на Китай. През 1900 г. американският геополитик Алфред Тайер Махеан наблюдава имперската надпревара за Китай, но предсказва, че накрая може да се появи един обединен и икономически развит Китай. Ако това се случи, твърди той, ще е най-добре да се гарантират западните ценности. „Ако за нас има огромни предимства от един отворен за търговия Китай, опасността за нас и за него е много по-голяма от един Китай, който е станал богат и силен благодарение на материалните предимства, които ние можем да предложим, но който не може да бъде контролиран при тяхната употреба от каквото и да е ясно разбиране, а още по-малко пълно приемане, на умствените и моралните сили, които са създали и до голяма степен управляват нашите политически и социални действия“.
Макар че формулировката отразява различно време – това на империите и на вярата, че Западът превъзхожда политически и социално Изтока, идеята почти не се различава от днешното убеждение, че Китай трябва да играе по правилата за световна търговия на Запада. Световната интеграция и търговия дадоха възможност на Китай, Индия, Югоизточна Азия, Близкия изток и дори на Африка и Латинска Америка да постигнат бърз напредък в икономическата дейност, технологичното развитие и социалната мобилност. И поради този успех тези държави сега питат защо вътрешната система на света е гарантирана от ограничен набор от западни ценности и защо те трябва да се придържат към такива чужди за тях разбирания, ако искат да участват и да се конкурират в световния ред.
Не толкова универсален модел
Оказва се, че западната философия не е универсална. Идеята за линеен растеж и постоянно движение към някакъв идеал може и да е обща за Запада, но азиатските философи например често са възприемали света като движещ се в кръг, а не към някакъв край. Когато икономическата сила, политическото влияние и военната и културната „мека сила“ започнат да изпращат вълни по целия свят, вместо да се движат в една посока, тогава е дошло времето за преосмисляне на основните идеи на системата.
Повечето хора днес биха погледнали с неодобрение някой, който твърди, че има ясно определен расов ред в света, при който Европа и Америка трябва да ръководят и да учат останалите. Не по-малко биха се противопоставили на идеите, че западните империи трябва да се утвърдят отново като водачи на световния ред, да контролират далечните народи и по-добре да усвояват икономическите ресурси и човешката сила на света. Ако заявим, че все още съществува бремето на белия човек или че има една религия, която трябва да бъде наложена на целия свят, било то християнство, ислям или хиндуизъм, бързо ще бъдем порицани. Въпреки това буди учудване, когато народи, които не са участвали, когато се е формирал западният световен ред, нито са помагали при написването на ръководните му принципи, документи и правила, поставят под въпрос системата.
Въпреки че идеалите на либералния световен ред може да са благородни, важно е да се признае, че светът не е единен и че с времето са се развили различни мирогледи, тъй като в географиите им са участвали различни хора. Религиите може да проповядват универсални истини, но в политиката няма универсално правилен начин, по който да се правят нещата. Не съществува необратим поход на историята към напредък или либерална демокрация, точно както и възприетата от марксистите история на бъдещето се оказа анализ, а не неизбежност.
Признаването на това е решаващо за разбирането на света и съответно на това как усилията да се постигнат цели като либерален световер ред в крайна сметка може да доведат до разделение, изолация и хаос.
[1] globalism-eyes-two-beholders
