Открай време старите поколения намират махни на младите и ги укоряват, а младите поколения си го връщат, когато станат стари поколения.
Дори върху стената на древен египетски храм има един такъв йероглифен укор. Те обикновено биват едни и същи. Укорите. Повтарят се.
Старото поколение бива укорявано от младите в пресметливост, стигаща до корист, нагаждачество, бездушие, примирение, липса на пориви и страсти, и най-вече в липса на идеали.
Открай време се смята, че старото поколение е здраво стъпило на земята, а новото хвърчи из облаците. Че старото поколение е яко свързано с ежедневното битие, докато новото е непримиримо, бъкано с идеали и люшкано от страсти, пориви и вълнения, и че вятър го вее на бяла кобила.
В България обаче в днешни времена се получава наопаки.
Коренна, същностна размяна на поколенчески особености. Се получава.
Сякаш старите са си останали млади, а младите са остарели при младост още.
Непримиримо, бъкано с идеали и люшкано от страсти е предишното и по-предишното поколение. Особено по-предишното, то хвърчи из облаците, него го вее вятър на бяла кобила.
Докато най-новото поколение е сдържано, пресметливо, безстрастно, дори донякъде бездушно, користно и здраво стъпило на земята. Без желание за промени, без пориви и вълнения, без страсти и идеали.
Някои смятат, че така трябва, че това у новите е предимство. Защото били необременени.
Рийшли.
Всъщност би било добре да е така. Ако новите бяха необременени от комунистическата пропаганда. И въобще от каквато и да било пропаганда.
Само че йок. Получава се не само наопаки, но и малко изчанчено даже. Точно най-младите са обременени от комунистическата пропаганда, която потайно, неусетно и коварно им се хлъзга от повечето, ако не и от всички средства за масово осведомяване, а и от повечето властници. Дори от самообявилите се за десни (леле, какви активи имала България при Тошо и тюх, как всичко било продадено за жълти стотинки). Пропаганда, на която лъхат и националните медии. Като националното уж радио, а всъщност „радио Волгин”, което дори не е „гаварит Масква”, а направо „гаварит Путин”.
Иначе в други отношения най-новото поколение си е наистина необременено. Откъм познания и образование например необременено, отново с извинение към изключенията и с неизбежното преувеличение на всяко обобщение.
Необременено е и от нещо по-неуловимо, но много по-същностно. Откъм нравственост. Не че са безнравствени новите. И не че са нравствени. Не, те не са нито едното, нито другото. Към тях това понятие е неприложимо. Защото те не знаят какво е добро и зло. И затова юридически погледнато, пък и същностно, речи го цивилизационно, речи го от гледна точка на любомъдрието (философията), речи го от онтологична гледна точка, те са невинни. Като ангели са. Или като животни. Или като юродиви.
Не че по-предишното поколение бе образец за нравственост, по-скоро обратното. Що се отнася до нравствеността, повечето изявени политици, общественици, журналисти, политолози, социолози и всякакви лози, повечето, ако не и всички „публични личности”, се пенявиха, пънаха, тюхкаха, кривиха, вопиюха и гърчиха, пък накрая се предадоха, някои се предадоха и повечето се нагодиха към новите дадености – простащината, простотията, невежеството, посредствеността, користта, наглостта, неграмотността и невежеството.
Но те не са ангели, юродиви или животни. Те са хора. Знаят какво е добро и зло. И затова все още изпитват едно странно чувство, което е част или оттенък, макар не светъл, макар и не ярък, а по-скоро сумрачен, ако не и мрачен, от най-високите равнища на човешкото развитие. Чувството, наречено срам. Него те изпитват. Тяхното познание за добро и зло ги прави виновни и ако те не признават вината си, то поне я осъзнават в миговете на сурова самооценка и просветление. Възрастният журналист, който халтури или си криви душата, за да изхрани семейството си или да оцелее, си знае, че халтури, оправдава се с това, че има жена и деца и се срамува от халтуренето и душекривенето си. Поне малко.
Когато началството заръча на някой новичок журналист да оплюе когото и да било, новичокът просто гледа да изпълни поръчката и да угоди на началството. Толкоз. Да угоди по най-добрия начин – това е представата му за добро. Нему няма как да хрумне, че върши нещо срамно. Със сто процента сигурност оня репортер от „Господари на ефира”, който излъга всички, че е бил бит и хвърлен на циментова площадка, не се срамува от постъпката си, а се тюхка, че не е успял са прикрие измамата си При най-новото поколение срамът се появява, ако въобще се появи, стане ли реч за успешност. При това, което се приема за успех. А то е, разбира се, парите, общественото положение, властта, известността и битовото охолство. Не че е нещо ново в световните летописи, но досега се предполагаше, че е присъщо за старите, не за младите.
По-възрастният, или на средна възраст политик, иначе умен, възпитан, образован, на млади години широко скроен, с либерални, или поне демократични възгледи, но в последствие сменил три-четири партии, за да пристане накрая на користни крайно леви или крайно десни националисти, за да не бъде низвергнат от политическото стадо, също изпитва срам. Малко поне. И се договежда да даде някакво обяснение поне, ако не и оправдание за действията си.
Младият политик пита „абе към коя партия да се присъединя, за да стана евродепутат“ и хич не му минава през главата, че въпросът му е срамен и недостоен. Ама хич. Той е необременен от такива извехтели притеснения. Защото млад. Рийшли.
Всички тези опакости ни обкръжават и съпътстват като обществен климат (обстановка, среда), като властови и служебни отношения и дори като чисто човешки. Отношения. За тях най-много бива да се съжалява. Защото човешките отношения са първата, последната, а и погледнато на едро, единствената крепост на нравствеността. Която все още не е непревзета напълно. Обсадата обаче си продължава с пълна сила.
Какво достойно поле за изява на онези младоци, които се самопрепоръчват за консерватори. Да бранят наследени от дедите добродетели – почтеност, възпитание, добролюбие, добронравие, любомъдрие, себеотрицание, скромност, чувство за дълг – повечето излезли от употреба думи с корени в доброто и благото, съхранили донякъде спомена на първоначалното си значението. И споменът за изначалното християнство. Не в сегашния му църковно-чиновническо-синодално – политическо – злобаро-путиняшки ипостас (превъплъщение), а в оня, който старите българи са му придавали, укорявайки злотвореца с думите „Ти християнин ли си, чедо!”
Йок обаче. Консервативните забежки на сегашните млади ги лашкат при користните избраници на простолюдското невежество, при търгашеската, иначе прикрита зад благовидна замазка пресметливост, при махленските адети на работническо-селската мисловност, които граничат с откровената простащина и често преминават тази граница. Сидеров и Бареков консерватори – чувстват ли въобще новите, чувства ли въобще някой омерзителната насмешка, с която този прокопсал тандем се гаври с всичко истински консервативно. Или няма да има проблеми към тази двойка да се прилепи СДС или новата партия на Москов за една нова консервативна спойка – осъзнава ли някой извратеността на подобен политически безпредел. Ако някой го чувства, ако някой го осъзнава, той ще да е от по-предишното поколение, тия от сегашното най-вероятно ще си рекат: „Че какво им е на двамата, що пък да не са и консерватори?”
Въпросът е какво да правят обсадените. Или по-скоро избутаните в обществените кьошета „грешници” – нито ангели, нито животни, нито юродиви, а просто хора, защото обременени с познанието за добро и зло. Дали пък да не се опитат да припомнят, да върнат и да защитят изначалния смисъл на думите с корени в доброто и благото. В първата, последната и всъщност единствена крепост на нравствеността.