Наскоро наблюдавах случка. Баща води малкото си детенце в едно волейболно игрище. Игрището е празно, вратата му се отваря и затваря с резе. Бащата дърпа резето, отваря вратата и вкарва сина си в вътре да играе. Купил му е малко шарено возило. Синът обаче не рита топката и не иска да се вози на возилото. Той е запленен от вратата. Диви са на резето й, дърпа го, връща го обратно, затваря и отваря вратата. Явно се мъчи да вникне в устройството и причинно-следствените връзки на цялата тази чудесия.
Бащата е обиден. Той е купил возилото за стотина лева примерно, мислил си е, че ще зарадва детето си, пък то не обръща внимание на играчката.
И аз съм купил на сина си пъстра топка, за да го зарадвам. Той я хвана два пъти, тупна я и я остави. Но пък половин час се занимава с едни царевични зърна и с една пластмасова чаша. Слага зърната в чашата, изсипва ги на пода, събира ги, пак ги слага в чашата и пак ги изсипва – захласнат, удивен и възхитен от чудните преобразувания на веществата и на вълшебната възможност да предизвиква тези преобразувания.
И с други странни неща се залисва. Предпочита клечките пред играчките. Като види клечка на земята, веднага я взема, започва да ровичка с нея в пясъка и да ръчка разни неща, омаян от обстоятелството, че изведнъж като по някакво вълшебство ръката му сякаш става по-голяма и е в състояние да изменя околността.
И да, да, мисля си. Това наистина е вълшебна пръчка. Това наистина е чудо. Вземаш я и можеш да начертаеш черта на пясъка. Можеш да огънеш вейка, да докоснеш отдалеч цвете.
И да, да, мисля си. Вълшебната пръчка наистина съществува, тя е в ръцете на сина ми.
Кога вълшебната пръчка губи своята вълшебна сила и става най-обикновена клечка?
Мисля си и се досещам кога. И защо.
Скоро, примерно след година или дори след половин година, синът на оня баща ще забележи, че децата около него си играят със скъпи играчки. В които иначе няма нищо примамливо, нищо, което едно дете би могло да изучи и разгадае, защото чудесата там са даденост, те не се постигат, те са готови, предварително нагласени, върху тях няма какво да се мисли.
И не се мисли. Затова те бързо омръзват. И трябва веднага да бъдат заменени с други скъпи играчки. Върху които също не се мисли. Няма защо да мислиш как и защо върви електрическото автомобилче. То просто върви. Не е като кормилачките едно време – да й търсиш лагери, че дъски, че да преценяваш как да ги сглобиш, как да я накараш да завива и да спира.
Скоро, съвсем скоро, след половин година например, онова дете и синът ми ще забележат, че децата около него играят със скъпи автомобилчета. Ще зарежат вълшебните зависимости, за да поиска онова, което имат другите.
И тръгна тя… Световното завихряне ще повлече и тези деца, както е повлякло всички досега. Световният поток, мейнстриймът, общото течение. И ще изхвърли всички на брега на обичайното, досадно, познато, изтъркано и безвълшебно ежедневие, където всички дни са понеделник.
В един свят, в който не мислиш как да запалиш огън, натискаш копче. Не мислиш как да се стоплиш и да си направиш светло, натискаш копче. Не мислиш как при теб да дойдат царевичните зърна или вафлата, натискаш копче. Не мислиш как да си направиш весело, натискаш копче. И работиш, без да мислиш, за да не си принуден да мислиш, като работиш.
Всички велики открития са направени преди времената на бутоните и копчетата. От края на 19-ти век докъм първата половина на 20-ти век са направени. Електричеството, автомобилът, самолетите, въртолетите, атомът, теорията на относителността, квантовата механика, галактиките, квазарите, големият взрив.
След това нещата се доуточняват, донагласят и уйдурдисват. Тунинговат се демек. Все по-мощни автомобили, самолети, кораби и танкове, но пак двигатели с вътрешно горене, нищо повече, нищо ново. Никакви наистина съществени открития. Вече двайсет години размотават из разни списания една струнна теория, която не върши работа и толкоз.
Интернет и компютрите – те също са замислени като хрумка някъде към средата на миналия век. Освен това те само разпространяват и обменят знания, не ги създават. Но преди всичко обменят простотии.
Докога наистина ще трае онова чудно детско време, когато чашата, пръчката и царевичните зърна могат да заместят онова ми ти шарено, мигащо, светещо, шумно и безсмислено изобилие на Джъмбо и другите известни продавачници.
И какви в края на краищата ще са сетнините от световния въртоп, който въвлича всички в злата магия на непреодолимия си въртеж. Физикът, разкрил тайните на вселената, получава около двадесет пъти по-малко пари, известност и признание от тъпия махленски пич, нацелил пълно с въздух кълбо в желаната посока. Физиците, химиците и биолозите, открили животоспасяващо лекарство, получават около петдесет пъти по-малко от същия тъп махленски пич. Комуто отгоре на всичко присвояват и славното звание „доктор хонорис кауза”.
„Ами хонорис ви каузата тогава”, както би казал Емил Чоран.
Категории Мнения
