Общество

 

Може да стане. По следния начин.

Първо. Да се намери човек. Според Радан Кънев човекът трябвало да е млад. Греши обаче Радан. Възрастта няма никакво значение. Не това е показателят. В никакъв случай. Станаха вече пет-шест години, откакто в обществения ни живот  въодушевено, весело, мощно, нахакано и сякаш неудържимо нахлуха млади хора.

В политиката, в журналистиката, в държавните учреждения, в разните му институти, навсякъде. По-възрастните и старите отидоха по селата да пишат спомени.

И тц. Не се получи. Хич даже. В журналистиката русоляви по мисловност, а също така и необременени откъм познания младежи и младежки сведоха занаята до махленско клюкане: „А вие как ще отговорите на оня, който каза за вас еди кво си. Ами ще кажа, че той не е прав, прав съм аз, защото казвам еди що си.”  Прекоросаха подобни лакърдии на журналистика, но те си останаха клюкане и лакърдии.

В държавните ни дела иначе образовани, гледани, хранени, умни и красиви младежи и младежки, след поредното бистрене на политиката с познати и приятели по разни скъпарски заведения, решиха да далдисат в дълбокото на мътилката й, сведоха я до няколко, макар и важни законови промени, и до нашите си махленско-кръчмарски сметки и разправии – дали да влезем във властта или не, с кого бива да се конущисаме и с кого не, кой кого ще прецака „а тия искат да ни се лепнат, та чрез нас да се набутат в парламента” (опасение на Христо-Ивановите дабългаристи (и въобще такива едни съображения, съотнасящи се по-скоро към мисловността на махленските лелки, нежели на млади, образовани, красиви и умни политици.

Не става така, милички! Не става само с желание. Трябва и можене. Политическо можене.

Затова.

Нека да е стар, нека да е грозен, нека да не знае какво е хаштаг, тренд, бленд и дори екзитпол. Но да може. И да направи следното например:

Тутакси, веднага, незабавно да забрави за Бойко Борисов. Да действа и да говори така, сякаш Бойко Борисов не съществува. Ако стане все пак дума за Бойко Борисов, да процеди няколко предварително подготвени, точни, леко снизходителни и леко, ама леко, подигравателни и хапливи думички. Толкоз.

Не може, не бива, не трябва, пагубно е една партия или съюз от партии да определя политическите си виждания чрез разграничаването си от Бойко Борисов и да си поставя за основна цел свалянето му от власт. Защото дори да падне от власт, гласовете му никакъв случай няма да се прелеят към онези, които са го разобличавали. Това и шашавите парапсихоложки от кабеларките го знаят. Ще се прелеят към доскорошните му съюзници – Обединените псевдопатриоти най-вече.

С Бойко Борисов и разобличаването му бива да се захващат политици от дори не втората, а третата редица. Разобличаването му е задача преди всичко на медиите, на журналистите и на прокурорите. Ама медиите и журналистите не си изпълнявали задълженията, създайте си тогава ваши собствени медии. Натискайте прокурорите да си вършат работата. Но само ако сте им предоставили истински доказателства за корупция. Иначе от халостното и необосновано повтаряне на всякакви обвинения само се насърчават продажниците, защото  обвиненията се изтъркват и обезсмислят.

Второ.

Второто ще стресне мнозина от привържениците на така наречената истинска, или изконна десница. Доколкото все още я има. Надписите и определенията вече не вършат работа. Тия например, дето руските националисти изритаха от изконното им обиталище (горчивини и позор за милионите българи, поддържали някогашното СДС), щели да стават консервативни националисти. Евфемизъм.  Иносказание демек, което иде да рече, че това, което някога е било СДС, ще се прилепва към обединените руско-български патриоти, та белким не изчезне съвсем от политическия ни живот.

На кого му пука всъщност!

Другите пък се обявяват за либерално-консервативни, или пък консервтивно-либерални, или пък ляво либерални, или пък дясно либерални, или пък десно-леви консервативнолибеларлни зеленозрели.

На кого му пука!

Тоя бил по-десен от другите десни, другият по-зрял от недозрелите зелени, третият бил по-червен от тъмносините, а четвъртият по-консервативен от либералните консерватори.

На кого му пука!

Всъщност пука му. Пука й. На една тънка жълтопаветна (по Х.И.) прослойка книжници и кабинетно-ресторантски мислители, за които тези самоопределения са начин за себеутвърждаване и самонаместване в безпорядъка на общественото ни битие.

Хората с по-художествено въображение лесно могат да си представят злорадия хилеж на сегашните властници, които се кефят на консервативно-либерално-лево-десно и зелено-червените дрязги на своите жалки всъщност политически съперници.

Няма нищо лошо, дори е много добре човек да е наясно със себе си и да се самоопределя като консерватор, либерал, зелен или презрял. Лошото идва, когато собственото му самоопределение, демек суетите и личните му стремежи, стават по-важни  от целите и стремежите на огромното мнозинство българи. И себеотразяването всъщност не е чак толкова лошо, даже е добро. Когато си художник и творец обаче, не и когато си политик.

Когато си политик, още повече водач, трябва да гледаш напред, в оная посока, към която искаш да поведеш хората. Не в пъпа си. Либерален си или консервативен такъв. Освен ако не бъркаш „пъп” с „път”.

На някого да му пука например  като какъв се самоопределя Макрон? Това май беше второто.

Трето.

Съюзът на демократичните сили се превърна в могъщо образувание, когато се обедини в единна партия с ясно изразени и завладяващи политически виждания – превръщането на България в свободна държава с демократични учреждения и пазарна икономика, държава, която спазва и уважава правата на човека.

Сегашният сбор на ДаБГ, ДСБ, Деус и другото каквото беше там е разединена дружинка с никак неясни, още по-малко пък завладяващи цели и виждания, ако изключим „долу Бойко”, „долу корупцията” и „ нека бъдем истински европейци”. Не че има нещо лошо в тия послания, но те въобще не са достатъчни. На корупцията между другото се заканват всички – като се почне от самия Бойко, та се стигне до Марешки (скоро и Слави Три ще се включи в борбата).

И накрая четвъртото, може би най-важното и нужното.

Човекът, за когото стана дума в началото. Човекът, който би могъл да привлече и да увлече хората със своето обаяние, със своите виждания и със своя размах. Човек, който да остави на други махленското политическо клюкане, дребните сметки, Бойко Борисов, ченгетата и печално-смешните тъги по соца, за да каже например следното:

„Хора! Ние живеем в прекрасна страна, близо до пъпа на света. Ние членуваме в съюза на най-богатите държави. Постигнали сме повече, отколкото мислим. Природата ни е благодатна, в това отношение съвсем малко страни имат нашия късмет и нашите предимства. Имаме всички дадености, всички условия и всички възможности да живеем добре. Бихме могли бъдем измежду най-успешните държави в света. Знаем си кусурите и можем да изправим кривиците си. Обръщаме малко внимание на достойнствата си, а достойнствата ни са много. Ние, българите, сме добри и работливи хора. За да успеем, са нужни усилия, нищо друго. Не чак толкова големи усилия. И не чак толкова малки. Важното е, че всичко е по силите ни.

Какво ни трябва? Справедливост. Правова държава. Увереността, че спазваме правилата и сме равни пред закона. Взаимопомощ. Съзнанието, че от предприемчивостта на един печелят всички. Че богатият е заслужил богатството си.

И така нататък. Нещо подобно. Може и другояче да се каже. Важното е размахът. Духът. Посланията. Увереността. Умението да привличаш, да убеждаваш и да водиш.

Ще се появи ли такъв водач? (От съвременните български политици единствено Петър Дертлиев умееше да говори убедително и вдъхновяващо.)

„Оно кое си сака, оно си требе”, думат шопите. „Ако има необходимост от нещо, то ще се появи”, дума Маркс. Добре звучи Маркс, добре звучат и шопите. Само дето приказките им не са изцяло верни. Щото може да се появи, а може и не. (”Моем да копам, а моем и да не копам.”)

Ако не се появи, остава сегашните политици да надскочат себе си. Не е чак толкова трудно. Не са чак толкова високи, колкото си мислят.

 

 

Категории ОбществоЕтикети десни, консерватори, леви, либерали, Радан Кънев