Евгений Динчев, Треккинг
Микробусът навлиза в предградията на Нови Пазар, столицата на сръбската област Санджак, един от най-проблемните градове в страната. Развиделява се, но все още всичко е в силуети. Ето там вдясно, високо, се забелязват очертанията на една от най-старите църкви в Сърбия – „Св.Петка”, на около 1000 години… Другия път ще я разгледаме, обещавам.
Зад нас са Пирот, Ниш, Прокупле, Блаце, Брус – не е много като километри, но планинският път ни се струва безкраен. Ето я и границата – сръбско-черногорската. Допреди няколко години, ако някой ми кажеше, че ще има такава, щях да му се изсмея, но…всичко тече, всичко се променя. В Рожай спираме в „нашата” бюрекчийница и както винаги се отдаваме на сутрешна кулинарна оргия… Бюреци, шам пита, сладкиши и тем подобни глезотии осмислят настъпването на новия ден. Сега вече се пътува по-леко.
Плав ни посреща като стари познати (а то си е и така). Езерото не потрепва и радва недоспалите ни очи, но и подсъзнателно ни припомня, че оттук изтича река Лим.
Днес е ден за разпускане – доспиване, разходки из градчето, къпане в езерото, покоряване на близки топографски цели, вадене на разрешително за утре – все коя от коя по-важни дейности. Вечерта всички подгрупи и самостоятелни бойни единици се събираме, естествено, в кафаната и купонът позамазва предстартовата треска.
Утрото на следващия ден е такова, каквото го поръчах на този отгоре. Няма да се излагам я, не идваме всеки ден. Оставяме бусчето в двора на заставата в албанското селце Вусанье, показваме необходимата документация и си плюем на щеките. Чака ни един невероятен ден сред най-красивата планина на Балканите – Албанските Алпи или още Проклетия, както е славянското и наименование. Може би си спомняте някогашния сръбски филм „Вук от планината Проклетия” ? Тогава я зърнах за сефте, но бая годинки минаха, докато я видя на живо…
Още с излизането от гората и пред нас щръкнаха зъберите. Всичките ни днешни цели се виждаха и от пансиона в града, но сега вече са на една ръка разстояние. Е, тази „ръка” ни отне още 5 часа, но нали това ни е крастата, дето сме тръгнали да я чешем. Добре очертаният циркус, в който навлязохме постепенно, бавно и величествено вдигаше завесата пред нас и разкриваше един фантастичен планински свят! Карстът е изваял страховити алпийски стени, скални прагове, пещери, понори, скални игли, каменни реки – една девствена и неосквернена все още красота, която опиянява, замайва, подлудява… Жалко, че часовете ни са преброени.
Потни и уморени, но доволни и нахъсани, стъпваме на билното и гранично седло между Колац и Мали Колац, компилация между албански и славянски, или още Зла Колата и Добра Колата – на чисто славянски. Първият /2534м/ е най-високият връх на Черна Гора, а вторият /2526м/ – трети по височина на същата държава. Съвсем близо /визуално/ се намира и третият на почетната стълбичка – Мая е Росит /2528м/. И трите са на държавната граница с Албания. Естествено, двата Колаца ги „хапваме” като топъл хляб, но дълго не ни се слиза от първия. Панорамата, която се откри от него, спря дъха ни – целите Албански Алпи бяха пред очите ни – първенецът им Езерце /2693м/, първенецът на Косово-Джеравица, Мая Арапит, Карамфилите, дълбоката долина Валбоне, едноименния алпийски рид, върхове – кой от кой по-алпийски, долини -коя от коя по-хималайски, вечни снежници, дива красота…
Останалото е проза.
Снимки: Авторът
