„Историята на Висшия съдебен съвет е неразривно свързана с реформата на съдебната система“, заяви днес правосъдният министър Цецка Цачева на тържествената церемония по встъпването в длъжност на новия ВСС.
Това е вярно, но в лошия смисъл. Липсата на реформа в съдебната система неразривно е свързана с Висшия съдебен съвет. С изключение на някои леки проблясъци в преструктурирането на ВСС така, че решенията по кариерни и дисциплинарни въпроси за съдии се вземат от съдии, а за прокурори и следователи – от прокурори и следователи. Толкоз!
Това добро дело бе постигнато бавно, трудно, с „исторически компромис“ и оставката на един министър. Нещо като прощъпулник, но не ходене. Една малка крачка и спиране. Не реформа! Дори част от реформа не е.
След толкова години обговаряне, приказки под лозницата, абракадабри и 14 правителства системата си остава същата, като на практика новото са производството на нови документи. Ето един много хубав такъв за от сайта на министерството на Цачева:
Стратегическа цел по пътя към реформата: Гарантиране независимостта на съда и на другите органи на съдебната власт чрез ефективни мерки срещу корупция, политически и икономически натиск и други зависимости.
В изпълнение на целта са предвидени много мерки за „засилване“ и „повишаване“ на едно-друго, създаване на ефективни гаранции, отчетност, ефективност, прозрачност. А днес „правителството“ на съдебната система се закле да работи в изпълнение на стратегията за справедливо правосъдие.
Но Цацаров на документи, концепции и клетви не вярва. Той иска същото, което иска и премиерът Борисов – стабилност и спокойствие, разбирай, нищо да не се пипа в държавната машинария. Следващият главен прокурор ще иска досущ същото, както го искаха и предходниците на Цацаров.
Такъв е замисълът. Не може фабрика за гайки да произвежда мерцедеси. Няма как да бъде принуден Цацаров да сподели с колегите си от ВСС какво се е решавало на онази среща в ЦУМ или на тази с генералния прокурор на Русия.
По всички писани правила и документи той трябваше да отговори на въпросите, зададени му от равните нему членове на ВСС и един равен му по ранг и извън ВСС. Той обаче не иска, не желае и няма намерение. И какво правим при това положение? Кой е органът, който прилага правилата? Същият ВСС и т.нар. Етична комисия. Но проблемът не е етичен, той е фундаментален. От него зависи изобщо демократичното устройство.
Когато не са предвидени механизми, единственият начин е да се заложи на морала (колко изтъркано звучи) на самите магистрати. Но все пак за чест на съдебната система такива се намериха и успяха да поометат от паяжините в мазето на правосъдието. Малко, колкото да просветне и да се видят контурите на властта. Сблъсъкът между тях и главния прокурор не променя нищо, но осветява истинското положение и поставя диагнозата на заболяването.
Гражданинът, колкото и да е просветен, малко се интересува от структури, реформи и мерки. Той вижда отблизо как действа системата, едва когато стане страна в съдебен спор и няма възможност да си наеме примерно един Марин Марковски за адвокат. Повечето българи не се интересуват и от ВСС, познават само магистратите, забъркани в шумни скандали.
Но и съдебната система е като автомобила – колкото по-ефективно работи, то значи по-малко си бърникал в двигателя и толкова по-малко познаваш чарковете на системата.
Само можем да се надяваме, че все пак новото разделяне на професионалната квота във ВСС може да подпомогне работата на целия механизъм на системата. И с малко помощ от Брюксел и натиск от гражданите може би току-виж заработи.
