- Най- големият грях на виделите озъбеното лице на комунизма е, че разрешихме на болните мозъци да отровят душите на младите
- Литературата не е състезание, нито пък спорт, затова не се интересувам от рейтинги и боричкания на „литературни кръгове“ на деня
- България е шарена черга, постлана в тревата на цялото Земно кълбо, на която се трудят, говорят и хапват по празници около 15 милиона души
Как се роди идеята за Вашия блог „Из София – вчера и днес“? И защо е важно да помним миналото?
Винаги съм се гордял, че съм жител на София от… 1883г. Прабаба ми Марийка Кръстева Дунгарова е родена тогава на ул. „Шести септември“. Като млад не забелязвах много-много София – тя е родният ми дом. Да си призная, и не я долюбвах толкоз. Най-красивата, централна архитектурна част от Стара София бе унищожена от авио бомбардировките през 1941-1944 г., а на тяхно място бяха струпани (и все още са) каменно- бетонни чудовища… Ларгото и Партийният дом над Антична Сердика, стърчилото „Кубадин тепе“ (тогавашното Министерство на транспорта), сивите слепи градежи на техникум „Сталин“ и кооперациите по бул. „Стамболийски“ (от пл. „Възраждане“ чак до кино „Аура“)… Да не говорим за панелните спални, които бурно и жизнерадостно бяха нацвъкани из цялото Софийско поле. Баба ми ги наричаше „кутии за обувки“.
Майка ми, като конструктор-инженер в БДЖ, имаше бонус от един безплатен билет на година, докъдето возят братските соц-железници. Тоест, до Желязната завеса. Децата й – на половин цена. Така имах удоволствието и щастието още като ученик за изръшкам повечето красоти и столици на Източна Европа. Имах какво да сравнявам, за съжаление със знак минус за София. След време пък осъзнах, че вече съм екземпляр от изчезващия етно-вид „Кореняк софиянец“. Ровичках в забатачени истории, писах кратко, но съвсем точно и за 5 години сглобих първа книга за родния си град „София – европейска дестинация“. След големи дундурми в издателството, защото казвах някои неща за пръв път, те пък взеха, че я издадоха в двуезичен вариант – на български и ангийски.
Луксозното хромово томче обиколи доста туристически панаири по Европата. Но имах още какво да кажа за София и така се появи блогът ми „Из София- вчера и днес“… След година-две толкова го бяха чели братята по света, че имаше римейк свитъци 1:1 в Британия – от Лондон за цяла Западна Европа, Щатите – Източно и Западно крайбрежие, Израел и дори колега – фотограф от Египет беше ретранслирал всичките ми етюди, шеги, пейзажи и проч за неговите читатели… Електронното списанийце от Дунавска България дори влезе в класация за 1 милион най-добри блога в света.
На 7 милиарда жители на планетата, от които голям процент безкнижни, това все пак си е постижение. Но после дойдоха хибридните дуели, електронните войни, взеха да падат космически спътници още при излитането им. И моята книжовна словесна станция замина на кино. Сега, след 8 години щуране по жици в космоса и на земята, БГ-словото ми има около 270 000 читатели само на този адрес. Щото съм смотан като търговец – нито стотинка за мен. Но душата ми е богата и все още силна. Слава на Орфей!
Известен сте не само със своето твърдо отрицание на комунизма, но и с безпределната си вяра в ценностите и силата на демокрацията. Къде стои съвременна България, погледнато през призмата на тези два антипода?
Освен насилие комунизъм означава и уравниловка. Чрез разстрели, затвори, изтезания и психически тормоз шепа хора, обикновено полуграмотни, но много алчни субекти, превръща останалата част от обществото в стадо за стригане, доене и дране. От мислещата, творяща, просперираща, богата, бедна, шарена същност на човешкия индивид остава само униформата… А ако си нестандартен? Ако в предишни животи си живял различно? Примерно в Царство България, което през 1939 г. е първо в Европа по производство и търговия на аграрни стоки? Ако родния ти град до Втората световна война журналисти са наричали „Вашингтон на Балканите“, а сега е някаква работническо – селска столова с общи спални помещения?
Нямаш равен старт с другарите „правоимащи“, няма свободна конкуренция, забранено ти е да пътуваш свободно, да търгуваш, да се усмихваш? Че другарите дори се опитваха да ни надничат под юрганите, как да се преплитаме двуполово с другарките в живота… Наглеци! Като живееш в страна, оградена с три реда бодлива тел, ток и автоматчици, какво – комунист ли да си?!
Съвременна Дунавска България е единствената държава в бившия социалистически лагер, която все още няма музей на комунизма. Съвременна Дунавска България е единствената държава в бившия Социалистически лагер, която на 23 август не изпраща свой представител – министър на срещите на страдалите хора от блока.
Без ясна памет за миналото човек си остава едно впрегатно говедо – мечтата на болшевика с власт.
В цикъла разкази „Мускулна треска” говорите за Хомо Панеликус. Запознайте ни с това същество – как живее то, с какво се храни, какво остава след него?
Хомо Панеликус е брат на Хомо Совьетикус, и двамата поразени психически от Стокхолмския синдром. Затворникът след дълго заключване се привързва и дори обиква само насилника си надзирател, защото друг не познава… Филсофът Збигнев Бжежински откри Хомо Совьетикус и го наложи като термин за обикновените хора от целия бивш социалистически лагер – от Японско море до Рощок на Балтийско, от Северно море на север до Черно море на юг. Хора, насилствено изскубнати от болните мозъци с ботушите на Сталин от естествената им среда, земята, корените си и натикани в бетонни кутии- спални с обща акустика и колективни ухания из полисите. За да са накуп и под ръка за експериментите на „работническо – селската власт“, тоест Съветския феодализъм. Милиони хора за 50, 70, дори вече 100 години, подредени като дребни риби в огромна консерва…Човешкото племе е шарено, а не сиво. Човекът без лице и сянка е любимото постижение на казармения комунизъм. Гневи се Хомо Панеликус, иска да диша свободно, но е затиснат от бетон, полу-истини и забрани… Така лека-полека човешката семка започва да линее, изкривява се, изчезва, или олекнала, вятърът я духва по света.
Не му ли предложиш равен старт, свободна конкуренция, нормални доходи, храна, стандарт, Хомо Панеликус оставя след себе си пустош… Актуална справка: кошмарната демографска катастрофа след комунистическата диктатура в България.
Каква е съвременната българска литература – комерсиална или по-скоро капсулирана в себе си?
Що е Съвременна литература и има ли тя почва у нас? Да караме по каньона на един от най -големите русофоби в България, създателят на прото-БСП Димитър Благоев – Дядото… В нашите студентски години зад това понятие бе заключен периодът от Победния Девети 1944-а до сияйните, но невиждани досега висини на Светлото комунистическо бъдеще. Поетичната доктрина бе „Страна като една човешка длан, но по-голяма ти не си ми нужна“. Тоест, вие, жадните за истината „право нямащи“, си стойте заключени в мрежите на резервата и си четете това, което ви разрешим. А ние „право имащите“ – от партийните кабинети и съюзи, поклонени до кръста пред Първия пролетарски неграмотник в момента, ще си пътуваме безплатно /на ваши разноски/, докъдето ни скимне по света… Циничната строфа, родена от паркетната литература, се изроди в по-тънка гавра след Победния Десети ноември 1989-а. Тогава псевдовождовете на прехода у нас запяха песента „Комунизмът си отива“, но редом с това и „За съжаление, България няма своите Унгарско въстание-1956, Пражка пролет-1968, Солидарност – 1980“… Глупости на търкалета! Жалки спонсорирани полуистини от поклонена на няКОЙ интелигенция. За тежкия случай Псевдопреход съм писал много, който не е чел, да прочете. За отчетния период книжовниците под паркета на „съвременната“ литература поне това успяхме. Има свобода на словото – възползвай се поне от това. Преди прибираха в лагери и затвори за волнодумство.
Имаме световна културна звезда от времената на комунизма, която с яркото си слово помогна за събарянето на Берлинската стена през 1989-а. Като в библейска притча или древен мит, 11 години след насилствената му смърт… Нарича се Георги Марков и христоматийните му „Задочни репортажи за България“. Писателят Георги Марков е равен по дух и мощ със Солженицин, Хавел, Валенса, Милош Форман, Фреди Меркюри, Форд Копола, Кърк и Майкъл Дъглас, с великите групари от „Пинк Флойд“ пише балади за обратната страна на Луната, наречена Студена война на Земята. Писателят Георги Марков се изучава вече в гимназиите и университетите в Европа, а в родината му България – все още не. Леко и тихо, с библиотекарски трикове, си стои под паркета на „Земя като една човешка длан“…
Първият взривил статуя на Сталин в Социлистическия лагер през 1953 г. в София е Георги Константинов. След 10 години затвор е написал и оставил 3 прекрасни книги за режима и живота си в комунистическа България. А-а-айде, и той в скритата под паркета литература… Петко Огойски със своите „Записки по българските страдания“ с над 5000 описани съдби на мъченици на „Светлото бъдеще“ от лагерите на смъртта – и той. Румяна Узунова – с жестоките си интервюта, лека й пръст, и тя… И още десетки представители на истинската, но скрита под паркета на поклонените лакеи съвременна българска литература.
Най- големият грях на виделите озъбеното лице на комунизма е, че разрешихме на болните мозъци да отровят душите на младите. Посяхме бури, пожънахме тръни… Без морал нищо не става. Младите искат да четат нещо свястно, истинско, но не знаят къде да го намерят.
Вие самият какво четете?
Неприличен въпрос, г-жо Еви… Същият като „Как си?“ в най-нови дни, с отговор „Ам’чи, нам к’во“… Пояснявам със СССР виц: „Чукча не читатель, чукча писатель!“. След щудирането литературно, когато мозъчното ми вещество бе претъпкано с хиляди страници от „Сатирикон“ на Петроний до „Мъртви души“на Гогол, от Черноризеца, Поп Пейо, Данте Алигиери, Бокачо, Франсоа Вийон, Бодлер до О’Хенри, Хемингуей и любимия ми „стар пръдльо“ Курт Вонегът, си наложих друга практика. Едновременно на лавицата до мен има 5-6 книги, които в момента чета. От тук – едно, от друга – друго… Завихри се културният тайфун Глобална мрежа, четенето полетя над цял свят и страниците станаха безброй… Нещата съвсем се омешаха – кое по-напред?
Напоследък бродя за освежаване на паметта из Панаира на книгата „Малашевци“ – има купища ненужна, провалила се книжнина, рядко нещо ценно. Не от там, а от семейната библиотека, в момента на бюрото ми е „Поучения за войника – гражданинъ“. Супер печат с твърди корици, 800 страници, издадена 1928-а. Учебник по гражданска съвест, морал, доблест, история на България и битките й, без измишльотини и прочие. Останал от брата на баба ми Тодор Дунгаров от годините му в Машинното морско училище – Варна. В един випуск с Вапцаров, през пролетта на 1932-а плават заедно до „едрите звезди на Фамагуста“. За да не изземат и инкриминират другарите ценното издание, баба беше нашарила лавицата над леглото си със заглавия като „Сталин – кратка биография“ и „Георги Димитров за младежта“ (или тем подобна глупост).
Как гледате на книжните класации, показват ли те реалния читателски интерес или по-скоро манипулират обществото?
Сръчните писатели шият сентенции като дрехи по еталон – колкото повече номера и модели, толкова повече доволни клиенти. Знаят, че всеки си има своя номер в живота и му харесва да си го носи… Те са майсторите и на литературните класации.
Литературата не е състезание, нито пък спорт, затова не се интересувам от рейтинги и боричкания на „литературни кръгове“ на деня. Важното е, дори в е-вариант, страниците на книгата ти да са претъркани от разлистване и четене…
Литературата е силна ръка на рамото на приятел; нежна длан, шепот и слънце в косите на момиче и момче; ромон на ручей, шум от дървета, тишина на звезди; жар под боси крака, светкавици, бури; болка от празните дни; пътуване, светлина, живот, свобода; ново сътворение… Всичко това е толкова сложно, а е заключено в трийсетина черни графични знака на бял лист. Ако спираш до буквите, се получава текст, а не литература. Но боравиш ли със знаците като в музиката и математика, словесникът се завърта като в око на тайфун. Грабва душата на приятеля отсреща и политат заедно из пространства, векове, човешки съдби.
Не мога да не Ви попитам и за Вашето участие в много от протестите… Ще имаме ли гореща политическа есен, каква е Вашата прогноза?
В момента, въпреки стаЛбилността, Дунавска България виси с предните колела над пропастта. Шофьорската кабина се клати над блатата и безкрайните пусти лесове на Азия, а каросерията тежи повече и дърпа към Карпатите, Алпите, Татрите, Апенините, Атлантика… Уникалните по своята продължителност в най-новата история на Европа масови Протести 2013-14 – 404 дни, в които крачих и аз, все пак дадоха резултат. Зряла Европа и съюзниците от НАТО забелязаха, че в привидно тихата и заспала Република България съществува силно гражданско общество. Започнаха да се интересуват не по протокол, а на практика какво се случва тук. Появи се казусът „Магнитски“, Конгресът на САЩ ще се занимае с бакиите и патешките кълчища на Мутроландия. Но има и много противници на просперитета в най-бедната и изоставаща държава в ЕС. Мечтаят си някои, че вечно и безнаказано ще „плават гемеджийската“ в бюджетната каца с мед. Парле ву франсе?…
Те го измислят и ще има някакъв театър. Скоро ще разберем с щастлив или кошмарен „хепиенд“ за Задунайская губерния. Ако пак превтаса балканската туршия и се размирише напролет – свят широк, Българии много. България е шарена черга, постлана в тревата на цялото Земно кълбо, на която се трудят, говорят и хапват по празници около 15 милиона души.
Сутрин човек се ражда, вечер умира, а през нощта със сънищата пътува незнайно къде. Следващите дни – пак и пак, пак и пак, до безконечност. Това е спиралата на Живота.
…..
Георги-Момчил Попов е роден в София през 1957 г. Работил е във вестниците “Народно Земеделско знаме“, „Свободен народ“, „Български писател“ и др. Като млад автор получава отказ и забрана от родните издателства за отпечатване на З свои книги. След 1989 успява да ги издаде успешно. Романът му „Копринената Мег“/1993/ и други книги представят България в Библиотеката на Конгреса на САЩ – Вашингтон; най- голямата университетска библиотека „Харвард“ – Кембрийдж, САЩ; Баварската национална библиотека – Мюнхен; Библиотеката на най-старата БГ гимназия в Болград – Украйна; Националната библиотека на България – София; Библиотеката на БАН… Книгата му „София – европейска дестинация“ /2007/на български и английски е в ръцете на много пътешественици по света. Работи и над дисертация на тема „Кулинарна дипломация на Балканите“.
Въпросите зададе: Евелина Гечева
Снимка: Архив
