Писателят Деян Енев пред „Студия Трансмедия“ за литературата, издателите, българските творци и читателските вкусове
– Излезе от печат второ издание на Вашия сборник с разкази „Клането на петела”. Разкажете повече за тази книга.
– Първото издание на „Клането на петела” излезе точно преди 20 години, през 1997 г., в издателството на Весела Люцканова. 90-те години бяха горчиви години, както си спомняте. И последната будка, продаваща лимонада и чипс, беше увенчана с лепенка на ВИС или СИК. Първите самолети с емигранти вече бяха напуснали България, но това беше детска игра в сравнение със страшното обезлюдяване на България, което тепърва предстоеше – 3 милиона. Това са разкази, пълни с предчувствия, казва Робърт Леви в текста си на четвъртата корица на книгата и аз му благодаря за тази фраза. Защото се оказа, че предчувствията са се сбъднали до едно. Впрочем, ето целия текст на Робърт Леви:
„Тази книга като никоя друга отразява безвремието, в което живяхме.
Помня колко бях потресен, когато я четох за първи път, през 1997 г.
Хората бързо забравиха правителствата, при които добре облечени бизнесмени се стреляха по заведения и инфлацията галопираше, а обикновеният човек изпадаше в отчаяние, в депресия. Чудеше се дали да остане в родината си или с пламтящи от треска очи да търси начин как да се озове в бленувания запад –тогава още не бяхме в Европа.
Тази реалност сякаш плашеше българския писател. Но не и Деян Енев. Разказите в този сборник нагазваха смело в най-дълбокото на родното; придърпваха читателя в подмолите на тихия ужас, завладял българина.
Това са разкази, пълни с предчувствия.
Припомних си тази книга с удоволствие и ужас, и болка. И завиждам на читателя, комуто предстои да изживее същото.”
Това са дръзки, „диви” разкази, работени дълго по всичките закони на жанра. Аз вече не пиша така, защото, за да напишеш такива разкази, трябва да си млад. Те не жалят, а слагат пръста в раните. И едно от основанията ми да ги преиздам е фактът, че през последните години забелязвам доста рецидиви от онова време, разбира се, скрити, мимикрирали, „увити” в памука на европейското ни членство.
– Можем ли да говорим за повишен читателски интерес към българската литература?
– Това е факт. За разлика от 90-те години на миналия век, когато изцяло доминираше преводната литература, и то, забележете, вече не със стойностни неща, както в самото начало на периода, когато излязоха забраняваните дотогава издания на познати и непознати големи чужди писатели, ще дам пример с „Чевенгур” на Андрей Платонов, публикуван на български през 1990 г., а вече с най-долната си и мръсна пяна – разни розови романчета и подобен блудкавеж. Тогава замлъкнаха и литературните издания и читателят беше оставен на самотек. Проблемът на съвременната българска литература сега е друг – не толкова липса на читателско внимание, колкото липса на бърза адекватна оценка и прекаленото парцелиране. Съвременната българска литература днес съществува под формата на отделни острови, между които на практика няма връзка. Това може да се проследи особено добре по премиерите на книги, където най-често присъстват единствено приятели, роднини и набори на автора. А националната литература е единна тъкан и когато не функционира като такава, страда и тя, и читателят.
– Имаше грозни сцени, разправии между писатели и взаимни обиди преди време. Имало е и в миналото, но какво се случва сега?
– Българският книжен пазар е твърде свит и ограничен. Българските книги се издават в тираж от около 500 бройки, от които обикновено се продават около 200. Да прескочат 1000 или 2000 бройки успяват малцина автори. За да те забележат, ти трябва да викаш силно. Трябва да разчистиш мястото около себе си. И някои избират този вариант, за съжаление – да бъдат забелязани не с достойнствата на книгата си, или не само с тях, а и за сметка на достойнството на онзи, когото те разпознават като свой съперник. Но това е бумеранг, който рано или късно се връща. И в момента аз тъкмо наблюдавам връщането на един такъв бумеранг.
– Как гледате на идеята за превръщане на четенето в нещо модерно?
– Аз съм старомоден читател, ще продължа да трупам книги до края на живота си, давайки си на всичкото отгоре ясната сметка, че никога не ще успея да ги прочета всичките. Свикнал съм с бавния път на книгата към сърцето на читателя. Новите технологии обаче наистина създадоха много нови канали за общуване между автора, книгата и читателя и някои от най-чевръстите млади колеги ги използват твърде успешно. За съжаление, на гребена на вълната обикновено се оказват не най-стойностните четива. Така че модерното, когато става дума за четене, е нож с две остриета. Изграждането на литературен вкус е бавен процес.
– Класациите на книги по пазарен признак формират ли по някакъв начин литературен вкус?
– Те определено подреждат по някакъв начин книжното пространство. Но има достатъчно сигнали, че при подредбата нерядко играят роля и финикийските знаци. Има едно много просто решение на този проблем – издателите да обявяват тиражите на книгите и да има единен национален регистър на тези тиражи. Във века на компютрите това е фасулска задача. Но кой знае защо, то не се прави. Нещо повече, съществува истинска омерта между издателите по този въпрос.
– Добра идея ли е да се правят списъци с книги, наричани шеговито „задължителни” за четене?
– Всяко нещо, което служи за разгласа на книгата в нашия втренчен в пъпа на бита живот, е добре дошло. Но критериите за тези списъци са много важни.
– Как съвременният читател може да отсее значимото от преходното и да насочва вниманието си към качествените творби?
– С четене. Когато прочетеш голяма книга, вече няма да посегнеш към еднодневките. Когато си прочел Фернанду Песоа, Хорхе Букай може да ти послужи само за цигарени книжки или за увиване на яйца.
Въпросите зададе Евелина Гечева
Снимка: Борислав Николов
Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“.
Женен, с две деца.
Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ “Комуна”, учител.
Бил е журналист в „Марица”, „Новинар”, „Експрес”, „Отечествен фронт”, „Сега” и „Монитор”. Зад гърба си има над 3 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони.
Две години е работил като копирайтър в рекламна агенция.
През 2010 г. в СУ „Св. Климент Охридски” е участвал като лектор в курса по творческо писане, организиран със съдействието на издателя Георги Гроздев.
През 2012 г. бе лектор в юбилейното пето издание на семинара по творческо писане, организиран от фондация „Елизабет Костова” в Созопол
Понастоящем е колумнист в „Портал Култура”.
Издал е деветнайсет книги.
Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“/1987/ – Награда в конкурса за дебютна книга «Южна пролет»; „Конско евангелие“/1992/, „Ловец на хора“/1994/ – Годишната награда за белетристика на ИК “Христо Ботев”, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“/1997,2017/, „Ези-тура“/1999, 2000, 2014/ – Националната награда за българска художествена литература “Хр. Г. Данов” и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“/2004/ – Голямата награда за нова българска проза “Хеликон”; „Градче на име Мендосино” /2009/, Национална литературна награда „Милош Зяпков”, номиниран за наградата „Хеликон”; „7 коледни разказа”/2009/; „Българчето от Аляска. Софийски разкази” /2011, 2012/; „Внукът на Хемингуей”/2013/; „Гризли” /2015/, номиниран за „Хеликон” ; „Християнски разкази”/2016/; „Мария” – 55 разказа и 2 новели, подбор и послеслов Светлозар Игов /2016/
Есета:
„Малката домашна църква. Съвременни притчи”/2014/; „По закона на писателя”/2015/
Очерци за писатели:
„Хора на перото” /2009/
Християнски есета:
„Народ от исихасти” /2010/
Поезия:
„Стихотворения” /2012/ – Националната награда за поезия „Николай Кънчев”
Сборникът му с избрани разкази “Всички на носа на гемията” претърпя три издания /Изд. “Фама”, 2005; Изд. “Фабер”, 2007; Изд. “Сиела”, 2009/
Лауреат на голямата награда „Златен ланец” на в. „Труд” за къс разказ през 2006 г.
Лауреат на Националната награда „Чудомир” за къс хумористичен разказ /2015/
Носител на орден „Св.св.Кирил и Методий” първа степен /2016/
През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике” издаде в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България”. Преводът е дело на Норбърт Рандов и Катрин Цемрих, послесловът и съставителството – на Димитър Динев.
През август 2010 лондонското издателство „Портобело” публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България”. Преводът е дело на живеещата в Единбург българска писателка Капка Касабова. Изданието влезе две поредни години / 2010, 2011 / в дългата листа на най-престижния конкурс в света за сборник с разкази на английски език „Франк О’ Конър”.
