Любомир Кючуков е дипломат от кариерата. Член на Съвета по европейска интеграция в Министерския съвет (1996-1997 г.), на Съвета по европейска и евроатлатическа интеграция при президента на България (2001-2005 г.), заместник-министър на външните работи (2005-2009 г.) и посланик в Лондон (2009-2012 г.). От 2012 г. е директор на Института за икономика и международни отношения.
– Г-н Кючуков, какво е Вашето мнение за договора, който България подписа с Македония, какви са плюсовете и минусите му?
– Договорът безспорно е в интерес на България и е необходим за Република Македония. Подписването му определено беше успех за българскатка външна политика. От друга страна, това е инструмент и ние нямаме основание за еуфория. Проектът на този договор беше предложен от българска страна през 2008 г. от тогавашния екип на Министерството на външните работи и имаше за цел да надгради и да фиксира като международно правна договореност всички тези положения, които бяха залегнали в декрларацията между премиерите на двете страни от 1999 г. За съжаление, впоследствие България също не беше последователна в преследването на тази цел. Първоначално имаше дезинтересиране от българска страна и от тогавашния външен министър от този договор. Впоследствие подписването му беше поставено като предварително условие за развитие на целия комплекс от двустранни отношения, което превърна самия договор от инструмент в самоцел. И което на практика до голяма степен блокира двустранните отношения извън самото подписване.
– А от македонска страна?
– От македонска страна очевидно от самото начало правителството на Груевски нямаше интерес от подписването и се стараеше да го забави. Едва след промяната на ситуацията в Македония това стана възможно. В крайна сметка важното е, че този договор създава необходимите механизми оттук нататък да се развиват двустранните отношения. Освен всичко друго той отново възпроизвежда тази така наречена асиметрична клауза, която казва, че нищо в конституцията на Република Македония не дава възможност за намеса във вътрешните работи на България. Тук става дума за този член от македонската конституция, който предвижда защита на правата на македонските малцинства извън територията на Македония. Договорът също така създаде механизъм, който се опитва на експертно ниво вече да търси съвместни подходи за решаване на конкретни проблеми в сферата на историята. Не на последно място отново се връща възможността за съвместно честване на исторически дати и личности – нещо, което съществуваше допреди 10 години, но впоследствие отпадна. Също така тезата за общата история, която на практика показва, че до Освобождението на България от турско робство историята е една, а след това хората от двете страни на границата за дълги периоди от време са споделяли общи стремежи, цели и действия. За мен ключово в отношенията ни е ние да мислим за Македония не като за територия, а като за хора, като за граждани, максимално да сваляме бариерите за общуване и за развитие на добросъседството. Македонизмът се храни от конфликта, македонизмът разделя, той изгражда бариери. Всеки скандалпубличен скандал между двете страни работи в полза на това разделение. В момента, в който хората от двете страни на границата започнат да се отнасят с недоверие и омраза един към друг, значи македонизмът е победил.
– Какво става в Скопие в момента, Сърбия изтегли персонала на посолството си?
– Това е една доста нестандартна дипломатическа ситуация. Практиката е при проблеми да се изтегли евентуално посланикът за консултации, да се свали нивото на представителство, тоест, посолството да остане на равнище временно управляващ (шарже-д-афер). Но това, което стана, е своеобразна дипломатическа екзотика. Между другото, бившият сръбски външен министър Вук Йеремич го нарече политически инфантилизъм. Още повече, когато всичко това е поставено в контекста на евентуални опити отстрана на македонските власти за агентурно проникване в сръбското посолство и сред дипломатите там. Когато се изтегли целият персонал, това по-скоро преадресира проблема от сръбско-македонските отношения към сръбските дипломати. Но винаги в такива случаи по-важни са процесите, а не самото събитие. Това, което се случва е, че за дълго време Сърбия и Македония взаимно намираха един в друг най-добрите външнополитически партньори. Македония имаше проблеми с Гърция за името, с Албания, с България, с Косово. Сърбия беше страната, с която тя винаги е имала безпроблемно общуване. От страна на Сърбия – тя винаги, още от Югославия, е разглеждала Македония, за разлика от другите югорепублики до голяма степен като своеобразна екстензия на Сърбия. Респективно, Сърбия винаги е считала Македония за част от пространството на свое политическо влияние. За разлика от всички републики след разделянето Сърбия запази нормални отношения с Македония. Правителството на Заев се опитва да извади Република Македония от тази външнополитическа изолация, опитва се да решава проблеми: с България – чрез договора, с Гърция – за името, с Албания – отчитайки влиянието на албанските партии, които са част от управлението на Македония. Това вече преконфигурира външнополитическите връзки на Македония, включително през призмата на засилените евроинтеграционни амбиции и за членството в НАТО. Всичко това постави двустранните отношения със Сърбия в съвършено друг контекст, което предизвика и тази дипломатическа криза.
– В контекста на казаното дотук какво да очакваме на Балканите в близко време. Стават ли те опасна зона или обратното?
– Балканите, за съжаление, бяха загърбени от Европейския съюз. ЕС обективно беше принуден да концентрира внимание и усилия върху вътрешото си развитие, върху проблемите които самият ЕС имаше да решава, включително бежанската криза. Но това създаде доста негативни процеси в региона. Особено в Западните Балкани. Първо изчезна импулсът за реформи. Второ, обединителната, консолидиращата обществата идея, каквато е членството в ЕС, се разми и това от своя страна създаде условия за вътрешни проблеми в обществата. Основно – в засилване на национализмите. Тези държави, които за пръв път имат своята държавнност, бяха изправени пред две трудно съвместими задачи – да утвърждават суверенитет, т.е. да изграждат граници, да консолидират обществото, да утвърждават институции, което неминуемо е съпроводено със засилване на националистическите тенденции. Нормално, защото стремежът е да се създаде една нова общност. От друга страна, подготовката за членство в ЕС предполагаше подготовка за отдаване на суверенитет и за премахване на граници. И когато втората компонента изчезне се изгубва балансът. Пръв за проблемите публично сигнализира словашкият външен министър Мирослав Лайчак, който беше и заместник на Катрин Аштън в качеството й на върховен представител на ЕС по външната политика, който преди около година в Брюксел би тревога за това, че поне три държави в Западните Балкани могат да имат в близко бъдеще проблеми с утвърждаването на собствената си държавност. И че текат много негативни процеси тук. Това донякъде обърна оптиката и на ЕС и на САЩ отново към региона.
– Тези дни гореща тема е тероризмът. Атаките в Европа зачестяват. Къде са корените на този проблем и какви са пътищата за излизането от сигуацията?
– След всеки терористичен акт ние на практика възпроизвеждаме един и същи диалог. Отново констатираме със съжаление, че такива актове са се случили и изказваме съпричастност към жертвите. Говорим за ролята на стуктурите за сигурност и как те трябва да вземат мерки. Всичко това е вярно, но не е достатъчно. Защото на практика всеки отделен терористичен акт сигурно може да бъде предотвратен. Но всички терористични актове не могат да бъдат избягнати. Безотговорно е да прехвърлим цялата отговорност за предотвратяването на тероризма върху структурите за сигурност. Проблемът е в политиката и в политиците. Генезисът на тероризма е в дълбоките разломи вътре в обществата, които са на идейна, на религиозна, на етническа основа. Корените са доста по-дълбоки и обективни, защото глобализацията води до криза на националната държава. Тя разчупва нейната защитна черупка. Хората загубиха чувството си за сигурност – социална, политическа, персонална. И оттам те започнаха да търсят тази сигурност на едно по-ниско ниво – на общност на етнос, религия, идеи. Виждаме от едната страна ксенофобията, от другата страна – затварянето на обществата в етнически и религиозни групи и маргинализацията вътре в тях. Борбата срещу международния тероризъм и срещу ислямския фундаментализъм може да се води успешно с оръжие в Ирак, в Сирия, т.е. с псевдодържавната компонента на „Ислямска държава”, но тя не може да се води с оръжие с нейната идеологическа компонента в Барселона, в Париж, в Лондон. Защото с идеология не може да се бориш с оръжие.
– И как трябва да се действа?
– Тук трябва да се намерят другите механизми, които да интегрират, а не да разделят и да противопоставят. Агресията се превърна в част от културата на нашите собствени общества. Тя е навсякъде – в киното, в книгите, в бизнеса, където се толерира да бъдеш агресивен, тя е част от начина ни на мислене. И нещо друго, което за мен е също така тема паралелна, но до известна степен свързана с това – войната се върна в Европа. Не просто като факт на Балканите и в Украйна. Войната се върна в Европа като начин на мислене, като допустим, легитимен инструмент за решаване на спорове, конфликти и т.н. Това е огромно отстъпление от нашето собствено европейско разбиране от Втората световна война насам. И това е може би един от най-негативните процеси, които в момента се развиват в Европа.
– Какво очаква българите, които работят във Великобритания след Брекзит?
– Първо предстоят много тежки преговори между ЕС и Великобритания за това какви ще бъдат условията на развода. Те ще бъдат тежки, защото касаят буквално всички сфери на живота: като се започне от законодателството и се свърши с най-конкретните ежедневни битови проблеми. Аз съм доста скептичен дали те ще се вместят в двугодишния срок, който е предвиден. Процесът трябва да приключи на 29 март 2019 г. Но поне половин година преди това трябва да има процес на ратификация на вече постигнатите договори във всичките парламенти на съответните страни, а някъде тази процедура отнема изключително много време. Тоест, реално за преговори и постигане на споразумение има една година. Какво ще бъде споразумението е въпрос с много въпросителни. Темите, по които има взаимно разминаване в подходите са много. Основното е, че Великобритания настоява още на този етап да се реши въпросът за бъдещото сътрудничество основно в търговската сфера и за митническите споразумения, докато подходът на ЕС е че първо трябва да се реши въпросът с условията на самото разделяне и след това вече да се договаря как в бъдеще ще се развиват отношенията. Великобритания извежда на преден план търговско-икономическите отношения, а ЕС – правата на гражданите на ЕС. Великобритания лансира няколко идеи, които засега се оказват неприемливи за страните членки на ЕС дотолкова, доколкото те не гарантират същите права на европейските граждани или най-малкото не в същия обем, какъвто биха имали британски граждани в европа. Става дума зда около 3,5 млн. граждани на ЕС във Великобританияи и за около 2 млн. британски граждани в страните-членки на ЕС.
– А за българските граждани?
– Това, което засега от гледна точка на българските граждани изглежда достатъчно ясно е, че най-вероятно споразумението ще гарантира запазване на правата на гражданите на ЕС, които са пребивавали във Великобритания преди задействане процедурата за напускане. Но ще има тежки преговори за това как ще се процедира с тези, които след това са влезли или след това ще влязат в страната. Но това, което Европа твърдо ще отстоява, е реципрочност, т.е. европейските граждани в Обединеното кралство да имат същите права, каквито ще имат британските граждани в ЕС.
– Каква е Вашата прогноза за бъдещето на ЕС?
– Европа преживява период на натрупване на кризи – започвайки от икономическата криза, минавайки през бежанската криза, Брекзит, когато за пръв път страна напуска ЕС, кризата в Гърция. И най-вече кризите вътре в европейските общества. Налице е силна популистка вълна, в резултат на която беше и Брекзит. Между другото, тя също има своите особености. Докато Брезкит и избирането на Тръмп беше резултат по-скоро на „чистия” популизъм, то в Австрия, Холандия, Франция е налице идеен радикализъм, крайно десен, който вече предизвика много сериозни притеснения в Европа. Сега след президентските избори в Австрия, парламентарните в Холандия и президентските във Франция Европа като че ли се успокои, но ако не се реши генезисът, причините, предизвикали тези тенденции, това ще бъде един временен откат. Рано или късно тази популистка вълна ще продължи.
– Защо смятате така?
– Причините са свързани преди всичко с чувството за несигурност, за което стана дума, разминаването и загубата на доверие между управлявани и управляващи, с дълбокото социално разслоение, неравенствата, които се задълбочават както вътре в отделните страни, така и между тях, а от друга страна – и между Европа и останалия свят. Това води до напрежение и конфронтация на всички нива. Както движението на хора в рамките на ЕС, от което бяга Великобритания, е резултат на бедността, така и мигрантската криза от Африка към Европа е по същата причина. Тоест, тук вече ние ставаме свидетели на симптоматика на системна криза. Тя не е циклична. И неслучайно форумът в Давос в началото на тази година констатира нещо много важно – че трябва да си зададем въпроса дали кризата на пазарния капитализъм може да бъде решена само по пътя на икономическия растеж или вече са необходими дълбоки системни реформи, за да можем да бъдем адекватни на глобализиращия се свят.
– Какви могат да бъдат те?
– Първо, глобализацията е обективен процес. Идеите и мненията, които се появиха, че с избирането на Тръмп едва ли не глобализацията ще бъде отменена са безпочвени. Това е нещо, което аз наричам политически неолудизъм. Както лудитите в началото на 19 век чупят машините, за да спрат промишлената революция, която им отнема работните места, така и сега стремежът за затваряне на границите, за изграждане на стени, е същият тип дейност срещу обективни процеси, които също не могат да бъдат спрени, защото по никакъв начин не може да се спре комуникацията, информацията, свободното движение на капитали, което става с едно натискане на копчето, все по-либерализиращия се търговски обмен. Това, което ние се опитваме да спрем, е движението на хората. Второ, глобализацията до голяма степен има своя демократична компонента, защото дава на хората достъп до комуникация, до информация, до участие, ражда се нещо, което аз наричам глобално обществено мнение. Но в икономически план тя води до концентрация, консолидация, монополизация. И виждаме, че това рязко засилва разслоенията. Освен това се генерира несъответствие между глобализационните процеси и институционалната и правна рамка. Имаме международна институционална и правна рамка, където основният субект е националната държава. Нямаме глобална институционална и правна рамка, а съществува нова глобална субектност. Освен националната държава вече имаме транснационалните корпорации, които са по-силни от много държави. Имаме неправителствени организации, които са ненационални, а глобални. Имаме глобално обществено мнение. Имаме недържавни субекти тип „Ислямска държава”. Имаме и нещо, което аз наричам „глобалния индивид” – хората, които на практика са извън националната юрисдикция. Имаме нерегулирани пространства. Неслучайно основната криза – икономическата, възникна във финансовия сектор, който е най-мобилен, пръв се възползва от глобализацията и се сблъска с проблемите. Защото там, където има национална регулация, правилата са ясни. Но няма глобална регулация. Например интернет: в ежедневието да се призовава към агресия, да излезеш на площада и да кажеш „аз ще убия президента” е престъпление и ще бъдеш съден. Във виртуалното пространство това е практика. Т.е необходими са правила на играта – не просто забрани, а именно правила. Навремето феодалните владения се оказват тесни за промишлената революция и тя излиза извън тях, така и сега за информационната, комуникационната революция националната държава е тясна. Но оттук нататък тя трябва да намери своята регулация. И всичко това са проблеми, които не сме решили, нямаме визия за тях – и това е най-притеснителното. Ние като човечество констатираме проблемите, а не водим процесите, защото те се развиват толкова бързо, толкова компресирано във времето, че изпреварват нашето осмисляне. Затова ние търсим решение в това, което по принцип е познато и погледът ни е насочен назад – било то към Студената война, било то към затваряне на собствените граници, национализма. А за да решаваме проблемите, трябва да гледаме напред.
– В какво състояние е днешната българска дипломация, има ли тя добро развитие в последните години и пред какви предизвикателства е изправена?
– Два възможни пътя имаше за развитие на българската външна политика след присъединяването към ЕС. Първият – да формулираме, аргументираме, отстояваме национални позиции и интереси със стремеж да превърнем тяхното решаване като общоевропейски подход. Между другото, такива бяха и очакванията към нас. Всички наши партньори, които идваха тук, казваха, че очакват добавена стойност от България поне в три сфери от външната политика на ЕС: Балканите, Черно море и пост-съветското пространсто – заради опита, експертизата, познанията, връзките, контактите, всичко. Другият беше просто нашата външна политика да се разтвори във общоевропейската. България като че ли през последните 7-8 години се плъзна по втория път, който беше по-удобен, по-уютен. Тук има и обективни причини. България беше притисната от Механизма за сътрудничество и проверка, непрекъснато беше критикувана и някак си не беше желателно да отваряме нови противопоставяния по външнополитически теми с една или друга страна. Но от друга страна по този начин ние по-скоро присъствахме, а не участвахме в ЕС. Станахме безгласни и на практика България адбикира от регионалната политика, където беше нейната сила – от Балканите до Черно море. Тук за мен големият проблем се крие в разкъсване на връзката между професионалното и политическото начало при правенето на външната политика. Експертния капацитет на Външнто министерство е откъснат от правенето на външна политика. За съжаление, на експертите е оставена задачата не да правят политика, а да организират посещения. Което е доста различно. А това откъсване води до недобро позициониране на България – като активност и влияние в ЕС. Българското председателство на Съвета на ЕС създава сериозна възможност за акнтивизиране на българската външна политика. Външнополитическата тежест на България рязко се повиши. Това е шанс – да се разработят политики и подходи, които след това да дадат по-сериозно международно присъствие на страната. Но за целта хоризонтът на външната ни политика трябва да отива далеч отвъд 30 юни 2018 г., когато изтича председателството ни.
Въпросите зададе Евелина Гечева
Снимка: Архив
