Всяка година университетите обявяват незаети места. И процентът всяка година расте. Дори за най-престижните (в миналото) специалности вече има трето класиране.
Тази устойчива тенденция като че ли не се забелязва от министерството на образованието. Или ако се забелязва, няма адекватна политика. Има цели структури, дирекции, съвети, експерти и какво ли още не, но те явно са неефективни, некомпетентни и не на мястото си. Защото държавата по никакъв начин не реагира на разсипията, която съпътства целия този процес.
Имам удоволствието да съм завършила два български университета по времето, когато подобна ситуация – трето класиране в Алма Матер – би звучала като виц. Днес обаче е факт – студенти в нашите универиситети не достигат. Който не е кандидатствал, той не е влязъл.
Разбира се, по-важно е колко завършват. Според някои е добре да се приемат много, а да завършват само най-кадърните. Но въпросът има и друга страна – не са ли твърде ниски критериите за приемане? Може и да бъда обвинена в дискриминация, но редно ли е да се влиза в университет с тройка? Че и с двойка? За какво са тогава тези оценки изобщо? Дайте да ги запишем по реда на подаването на документите. Запълваме до бройката Х и готово.
Неслучайно проф. Любен Тотев, който е председател на Съвета на ректорите, призова да се преосмислят заявяваните бройки студенти. Според него са заявени общо около 75 000 места, а завършващите са около 53 000.
Какво значи това? Значи, че за около 20 000 души годишно държавата плаща грешни пари. Защо? И защо само гледаме процеса, а не даваме идеи за решаване на проблема?
Или трябва да се въведат нормални правила за влизане в университет, или ще следваме линията money for nothing.
Голяма част от българските зрелостници продължават образованието си в чужди университети. В това родителите виждат шанс децата им да заживеят в нормални страни. Далеч не всички си намират работа в чужбина след завършването или ако си намерят, невинаги е по специалността. Но поне усвояват езици, стандарти, визия.
Друга причина за свободните места е реално намалелият брой българчета. Факт е, че се топим като нация и причините са всеизвестни.
Далеч съм от мисълта да драматизирам горните две причини, защото свободното движение на хора е сред най-важните достижения на европейското общество. И защото явно толкова си можем – затова оставаме все в периферията на проспериращите нации.
Не можем да се противопоставяме на отиването в чужбина, пък и явно не сме достатъчно конкурентни. Свободата да избираш в коя държава да учиш, работиш и живееш пък беше мечта за поне две поколения българи. Затова днес би било смешен плач да се вайкаме къде отиват децата на България. Ясно е – отиват там, където имат перспектива.
Често чувам ректори да казват, че приемът на чуждестранни студенти трябва да се увеличи. Да, това би било чудесно решение. Те ще си плащат и няма да тежат на многострадалните университетски бюджети. За медицината и за фармацията това отдавна е факт. За другите специалности обаче нещата не са толкова прости. Първо, у нас на много малко места се обучава по конвертируеми специалности, по такива, които могат да осигурят работа навън, пък и на английски език, да си признаем честно, на малко места се преподава. И второ, връзката с бизнеса също е в сферата на пожеланията, поне за повечето университети.
Разбира се, пазарът не е всичко. Но е определящ за висшето образование, както се оказа. Няма да има драма с незаетите студентски места, ако наистина се огледаме около България. И в Македония, и в Сърбия, и в Албания и дори в Косово със сигурност би имало кандидати за нашите университети. Можем също така да реализираме идеята за по-свободен прием на деца от български произход, живеещи в Украйна и Молдова. Това се говори от години, но препятствията си стоят.
Не е тайна, че частните университети намират начини да привличат студенти. Време е и държавните да се събудят. Защото скоро студентите ще попривършат съвсем, а с тях – и парите.
