Цивилизация

 

Центърът на Европа: Италия (Мусолини), Германия (Хитлер), Испания (Франко)

„Трансмедия“ вече публикува уводната част на научното изследване на „Бриджуотър“ за популизма, където се разглежда неговия генезис, разтеж, развитие и отличителни белези. Следват профили на страни, където популистки екстремисти са взели властта: Италия, Германия и Испания. Във всички тези три случая демокрациите станаха диктатури в резултат на конфликти.

Италия: Мусолини

Бенито Мусолини идва на власт малко по-рано от други лидери, чиито профили представихме в първа част на изследването (1922 г.) и той придобива властта по-скоро чрез сила, отколкото чрез бюлетината. Той се възползва от състоянието на една среда, която е подобна на тези, характерни за други популисти – социални борби, слаба икономика и неефективни лидери – и той също инспирира по-екстремни политика. Преди издигането му на власт, лошите икономически условия са довели до широко разпространени стачки, завземания на фабрики и социални вълнения. Демократично избраните лидери на Италия не са били в състояние да разрешат тези проблеми, тъй като политиките са станали разпокъсани и нестабилни. Мусолини обещава да превърне хаоса и липсата на ефективност в ред и ефективност, за да „накара влаковете да се движат по разписание.“ С тези обещания Мусолини е в състояние да мобилизира голяма част от недоволните италианци и преобръща италианската демокрация като поема контрола в страната. Разбира се, много неща са се случили от времето, когато той стана премиер през 1922 г., докато той бива разстрелян и обесен през 1945 г. Това, което следва е само кратък преглед.

Икономически и политически контекст

Преди Първата световна война италианската икономика е все още предимно аграрна, а жизнените стандарти и производствения капацитет изостават от страни като Германия и Великобритания. Войната влошава нещата. В резултат на войната, Италия преживява значителен икономически спад и висока инфлация. Безработицата е висока, поради слабата икономика и демобилизацията на армията, която оставя много бивши войници без работа. В предходни години италианците, които се борели да си намерят работа, често емигрирали в САЩ, но наскоро въведените ограничителни имиграционните закони в САЩ прекратяват тази възможност. Тези условия допринесли за значителни работнически протести. Работниците завземат фабрики, окупират земи, и обявяват стачки.

Демократично избраното правителство не успява да реши тези проблеми. Политиките били особено неефективни и нестабилни след изборите през 1919 г., в които социалистите спечелват най-много места за първи път в рамките на новата пропорционална система за представителство. Социалистите не успели да формират управляваща коалиция и през следващите три години Италия бързо преминава през четири различни премиери, никой от които не бил в състояние да спре нарастващата социална нестабилност. Стачките и завземанията, извършвани от разразстващите се работнически движения, засягат интересите на собствениците на земя и бизнеса, и пораждат опасения от завземането на властта от комунисти. В същото време, националистическите чувства са във възход, като националистите (в това число много уволнени войници) смятат, че Италия е била несправедливо третирана при териториалните договаряния след Първата световна война.

Идване на власт

Комбинацията от националистическо негодувание и хаотично съсотяние на страната създала отлична възможност за Мусолини да съживи подкрепата на разочарованите бивши войници и разтревожените притежатели на собственост. Фашизмът на Мусолини се дефинира в опозиция и на двете: социализма и политическия елит, като обещава да върне на Италия миналото й величие чрез териториално разширение. Той вярвал, че Италия се нуждаее от „човек, който е твърд и достатъчно енергичен, за да направи разчистване“ и да се справи със социалните и икономически проблеми на Италия, и сам се предлага като такъв човек. Заедно с бивши войници, Мусолини също апелира към отчаянието и страховете на средната класа италианци и собствениците на бизнес, които са уморени от продължителните трудови стачки, бунтове, както и общият хаос, който бил характерен за социалистическото управление. За тези хора, възторженото красноречие, с което Мусолини обещава да възстанови реда, го прави приемлива, дори желателна алтернатива на статуквото.

Докато първоначално Мусолини иска властта чрез демократичен процес, партията му не се справя добре при първото му участие в избори. Неговият краен път към властта се основава на политическо насилие. Той създава паравоенна сила, която насилствено потушава социалистическите движения, прекратява трудовите стачки и иззема фактическия контрол върху големи части от Италия, особено в по-индустриализирания север. През 1922 г. в отговор на плановете за обща стачка, неговите поддръжници организират това, което по-късно ще бъде наречено Поход към Рим. Неговата милиция заема стратегически райони на страната, а 30 000 души протестират в столицата. Кралят, страхувайки се от гражданска война, предлага на Мусолини да състави правителство.

Първоначално Мусолини формира кабинет в рамките на съществуващата парламентарна структура, като управлява в коалиция с други партии. Първоначалното предаване на властта се толерира от бизнеса и политическия елит. Бизнес елитите мислели, че Мусолини не е много по-голяма заплаха и може да бъде манипулиран, в края на краищата, ранните му изказвания са имали ориентация към свободния пазар. В същото време, кралят и другите политици смятали, че Мусолини ще работи в рамките на съществуващия политически ред, вместо да го променя. Но Мусолини скоро променя избирателните закони в полза на поддръжниците си, така че лесно получава парламентарно мнозинство, заобиколя конституционните ограничения на правомощията му и манипулира медиите, за да пропагандира образа си като спасител на Италия. Едновременно с това, неговите паравоенни съюзници продължават кампанията си на политическо насилие, сплашвания или убийства на противници. Тези мерки му позволяват да постигне парламентарно мнозинство на изборите през 1924. До 1925 г., той до голяма степен демонтира демократичните институции в Италия и създава еднопартийна полицейска държава.

Ключови политики

Целта на Мусолини е да превърне Италия в модерна индустриализирана държава, да й осигури достъп до стратегически ресурси и да възстанови нейната национална слава (например, чрез териториално разширение). Въпреки че първоначалните му икономически политики са класически либералнии (намаляване на данъците, намаляване на субсидиите, предприемането на мерки за привличане на чуждестранен капитал, приватизации), неговите икономически политики постепенно еволюират с течение на времето, за да включат все повече контрол върху частния сектор и в крайна сметка – пряка собственост върху голяма част от производствения капацитет, принуждавайки компаниите да служат на интересите на държавата. Мусолини описва политиката си като „държавен капитализъм“, “ и след 1934 той заявява, че“ три-четвърти от италианската икономика … е в ръцете на държавата „. Обобщиавайки някои от политиките му:

• Контрол върху частния бизнес: Мусолини предпочита „корпоративен“ подход, при който държавата ще упражнява силен контрол върху промишлеността, но действителната собственост първоначално ще остане в частни ръце. За да се постигне това, той налага политически и бюрократичен контрол както върху трудовите, така и върху индустриалните организации, национализирайки работническите синдикати и принуждавайки фирмите да се присъединят към контролирани от правителството „работодателски синдикати“, които вземат основните решения за производство и инвестиции във всяка индустрия. По-късно, по време на Голямата депресия, правителството директно поема управлението на много от големите компании в Италия.
• Протекционистки политики: Той въвежда високи тарифи за вноса и разпоредби, насочени към ограничаване на обема на вноса, насочени към неуспешен опит да се направи Италия самодостатъчна, като се увеличава производството на зърно (по този начин се намалява вноса на селскостопански продукти), а също – увеличаване на търговията в рамките на империята като дял от общата търговия, и въвежда контрол върху капитала, което в крайна сметка не позволява на италианци да инвестират в чужбина.
• Ксенофобски политики: След сключване на съюз с нацистка Германия, той публикува расистки манифест и законово забранява на евреите да участват в икономиката и в повечето форми на обществен живот.
• Медиите: Мусолини имал същото отношение към медиите, като и към останалата част от икономиката: ролята на медиите е да служат на интересите на италианската фашистка държава и държавата ще се намесва, за да гарантира, че това е така. В съответствие с това, редакторите на вестници се назначават от фашистката партия, журналистите трябва да бъдат регистрирани като фашисти, а на местните власти се дават правомощия да забраняват публикации. Съперничещите политически вестници са забранени, а автори, които не следват лиинята можели бързо да видят своите произведения забранени. Това породило култура на широка автоцензура, където почти всеки се въздържа да критикува държавата, поради страхът от отмъщение. Нещо повече,  централното правителство пряко участвало във вземането на решение, какви новини трябва да се съобщават, като за целта се изпращали редовни директиви на редакторите. Тези мерки трансформирали новините в инструмент на централно насочвана държавна пропаганда, наблюдавана от пресслужбата на Мусолини, а по-късно, от новосъздаденото Министерство на народната култура.
• Централизация на властта: той обявява извън закона всички други политически партии и премахва местната автономия, заменяйки избраните кметове и съвети с назначени от италианския Сенат.
• Правителствени стимули: Мусолини изразходва средства за благоустройство, образование и социални грижи, включително голяма подкрепа за модернизиране на инфраструктурата.
• Силова външна политика: Мусолини се опитва да възстанови частично Римската империя, чрез претенции за завземане на части от Северна Африка и Балканите. Той също така финансира директно и предоставя обучение и подкрепа на немски и испански фашисти. Въпреки, че той лично се отнасял с пренебрежение към расовите теории и реторика на нацистките, Мусолини приемал германската експанзионистична концепция за Lebensraum за собствената си държава и с нея оправдавал войните си в Либия, Етиопия, а по-късно – и на Балканите. Италианският фашизъм се превръща в източник на вдъхновение за другите основни крайно десни движения в Европа през 1930-те.

Икономиката, пазари на активи и богатство

Политиките на Мусолини имали смесено въздействие върху икономиката и пазарите. През първите няколко години на власт, преходът от работнически протести към ред и прилагането на политики на свободния пазар, допринасят за възстановяване на растежа и за положителен инвестиционен климат. Стойността на акциите нараства с около 70% в реално изражение от 1922 г. до 1924 г. Но тъй като Мусолини установява пълен диктаторски контрол през 1925 г. и започва да консолидира властта си над промишлеността, акциите като цяло спадат. Неговите инфраструктурни програми създали значителни фискални стимули, а социалните му програми създали защитни мрежи за социална сигурност, които се оказват полезни по време на Голямата депресия. Въпреки че икономическият растеж е в застой, свиването на икономиката в Италия било значително по-малко, отколкото в нейният партньор по златния блок – Франция.

След първоначалното изкачване на Мусолини на власт, няма значително бягство на капитал и емиграцията е слаба (емиграцията се забавя, а миграцията поради завръщане нараства). По-късно, когато златния стандарт попада под натиск по време на Голямата депресия и правителството започва да се намесва по-значително в пазарите на активи, налага контрол върху капитала и принуда за репатриране на финансови активи. След възстановяване на златния стандарт през 1926 г., започва умерено, но постоянно източване на резервите, което значително се ускорява след девалвацията на британската лира и щатския долар в началото на 1930-те години. В отговор на това, през 1934 г. повечето валутни сделки са забранени (с изключение на търговското финансиране и сделки за пътуване в чужбина), както и покупката на чуждестранни ценни книжа. Банки и фирми биват задължени да продадат всичките си  чуждестранни активи на правителството, включително и валутните плащания, получени за последните търговски сделки. През 1936 г. правителството принуждава всички италианци да обменят своите чуждестранни ценни книжа за италиански съкровищни облигации и италианци били „насърчавани“ да предадат частните си златни вещи на правителството. Принудителната замяна на чуждестранните активи за държавния дълг се използва за финансиране на увеличения дълг на правителството, свързан с окупацията на Етиопия.

Цитати от Мусолини, свързани с популизма

• „Ето какво предлагаме на Министерството на финансите: или притежателите на собственост се експроприират, или призоваваме масите на ветераните от войната на поход срещу тези пречки, за да ги отстранят“ (1919)
• „Декларирам, че отсега нататък капиталът и трудът имат равни права и задължения като братя във фашисткото семейството.“ (1937)
• „Ако досега аз се опитвах да оползотворя капиталистическата сила, това бе, защото тя беше активна. Но когато се появи първата съпротива, тя ще бъде заменена без колебание с нова, напълно различна и по-ценна сила.“ (1937)
• „Отиваме да се борим срещу плутократските и реакционни демокрации на Запада … Тази гигантска борба не е нищо друго освен фаза в логичното развитие на нашата революция, това е борбата на народите, които са бедни, но богати на работници, срещу експлоататори, които притежават яростно монопола върху всички богатства и всичкото злато на земята. “ (1940)
• „Ние се борим за по-висока социална справедливост. Другите се борят, за да се запазят кастовите и класови привилегии. Ние сме пролетарски нации, които се надигат против плутократите.“ (1945 г.)

Икономически условия в Италия през 1920-те и 1930-те години

 

Германия: Хитлер

Няма да навлизаме в подробности за всички ужасни неща, които Хитлер е направил, докато е бил на власт, тъй като те са добре известни. Ние, обаче, искаме да подчертаем ролята на политическите разногласия и икономическите условия, които помогнаха на Хитлер да превърне Германия от демокрация в диктатура.

Икономически и политически контекст

До началото на 1930 г. Германия е преживяла 15 години в екстремна икономическа среда. Германия едва излиза от период на хиперинфлация (между 1921 и 1924), преди растежът да започне да се препъва през 1929 г. и Голямата депресия започва през 1930 г. По време на икономическите сътресения елитите са били наблюдавани как просперират, докато другите са изпитвали тежестта на икономическите несгоди. През 1920 година най-богатите 10% печелели около 40% от доходите на Германия (по-високо ниво за Германия през целия период от Втората световна война насам).

 

Умерени лидери се борят да управляват, а нацистки опозиция още повече увеличава дисфункциите. През 1928 г. навлизайки в Голямата Депресия, правителството е съставено от слаба коалиция, начело с Германската Социалдемократическа партия (разположена в център-ляво, това е най-голямата партия, но има само около 30% от местата в Райхстага) и включва Националната народна партия (център-дясно) и Партията на центъра (католическите центристи). Склонни към раздори и борби да управляват, умерените не могли да накарат страната да работи добре, което позовлило на нацистки и комунистически партии да печелят популярност, тъй като на населението му дошло до гуша от начина, по който вървят нещата. Нацистките и комунистически партии спечелили значително при изборите от 1930 г. като нацистите стават втората най-голяма партия (с 18% от гласовете), а комунистите ги следват по петите. В силно разпокъсания Райхстаг, президента Паул фон Хинденбург назначава лидерът на четвъртата по големина партия за канцлер, което води до миноритарно правителство, което управлява чрез декрети. На този хаотичен фон нацистката партия успява да спечели най-много места при следващите избори (1932) и Хитлер получава възможност да вземе властта. Ние описваме тези събития в по-големи подробности по-долу.

Преди изкачването на Хитлер във властта, Германия има слаб контрол върху своята външна политика, която е до голяма степен в ръцете на французите и британците, съгласно Договора от Версай. Отслабената позиция на Германия в международен план се схваща като недопустимо от много германци – особено бившите войници, което засилва техните наклонности към национализъм и милитаризъм, за да върнат бившата слава на Германия.

Пътят на Хитлер къв властта

Хитлер е бил недоволен бивш войник. Той черпи идеи от паравоенните образувания на Мусолини, които свалят италианското правителство по време на Похода към Рим през 1922. Хитлер пише писмо до Мусолини, изразявайки възхищението си от новопоявилият се диктатор и предприема неуспелият си Бирен пуч през 1923 по подобие на преврата на Мусолини. Хитлер хвали Мусолини в своята автобиография, писана през  1925:

„Аз изпитах най-дълбоко възхищение към великия човек на юг от Алпите, който, изпълнен с пламенен любов към народа си, не сключи никакви пактове с враговете на Италия, а се бореше за тяхното унищожение с всички начини и средства. Това, което поставя Мусолини редом с великите мъже на тази земя е неговата решимост да не споделя Италия с марксистите, а да унищожи интернационализма и да спаси отечеството от него.“

С отслабването на икономиката и попадането на правителството в задънена улица, посланието на Хитлер за съживяване на икономиката, антикомунизма, антисемитизма и реториката срещу Версайския договор намират отзвък сред отчаяните немски граждани. На следващите президентски избори през април 1932 г. Хитлер получава 37% от гласовете срещу фон Хинденбург, а на следващите избори за Райхстаг през юли 1932 нацистите отново печелят 37% от гласовете, което е достатъчно, за да станат най-голямата партия. Заедно с комунистите, те имали малко повече от половината от местата в Райхстага, което прави невъзможна една политическа коалиция на основните политически партии. И все пак, правителството на Германия все още не е готово да предаде властта на една от тези екстремистки партии. Фон Хинденбург назначава един неясен политик от мейнстрийма – Франц фон Папен и управлява чрез спешни мерки без да търси парламентарен консенсус.

Нацистите постигат изборен успех главно чрез привличане на избирателите, които преди това не са били активни в политиката – коалиция, която до голяма степен се състои от селски работници, бивши водещи консерватори и работници от ниската средна класа. Четири милиона избиратели в повече, почти 15% увеличение, се присъединяват към избирателите на федералните избори през 1930, като много от тях подкрепят Хитлер. Повечето от останалата част от подкрепата за него идва от гласове от дясноцентристки националистически партии.

Около половината от работниците, които се присъединяват към партията между 1925 и 1932 са от села с население под 5000, предимно протестантски. Информации от онова време съобщават, че нацистите събрали подкрепа сред ниската и средна класа работници, които се мобилизирали поради опасенията, че начина им на живот е застрашен от социализма, синдикатите, градските елити, които не споделят техните ценности, големите корпорации и пазарните сътресения. За отбелязване е, че безработните (от които имало твърде много в началото на 1930-те години) имали склонност да подкрепят на комунистите, чиито дял в общия брой гласове също растял през периода.

Без ефективно правителство, икономическите условия се влошават и Германия попада в хаос. Уличните сблъсъци между паравоенните формирования на комунистическата и нацистката партия се засилват, а правителството не е в състояние да възстанови реда. Надявайки се да излезе от тази задънена улица, фон Хинденбург призовава да се проведат нови избори през ноември 1932 г. в рамките на месеци от предишните  избори. Нацистите губят няколко места, но все още остават най-голямата партия.

В крайна сметка, през януари 1933 г., фон Хинденбург и умерените решават да формират коалиционно правителство начело с Хитлер, като фон Папен става заместник канцлер. Те се надявали да могат да контролират Хитлер като го заобиколят с повече министри от кабинета на политическия мейнстриим (нацистите получават само 3 от 11 места в кабинета) и по същия начин се надявали, че няма да управлява така, както е обещавала неговата екстремистка риторика от кампанията. Хитлер по принцип не е бил считан за заплаха. Например, виден журналист пише, че ще бъде „безнадеждно недооценяване на страната ни, ако се вярва, че на нея може да й бъде наложен диктаторски режим.“ А еврейски вестник пише, че новото правителство няма да „се осмели да докосне техните конституционни права.“

На Хитлер не му трябва много време, за да получи пълен контрол. След един месец на Хитлер в канцлерството, Райхстага е опожарен, според сведенията – от млад холандски комунист. Нацистите използват кризата, твърдейки, че опожаряването на Райхстага предвещава непосредствен комунистически преврат. Използвайки законодателен прецедент за вземане на спешни мерки, Хитлер поискал „временни“ извънредни правомощия от фон Хинденбург. Той се съгласява, издавайки Лайпцигския указ,  една заповед за отмяна на правото на сдружаване и свободата на печата. Едновременно с това, Хитлер води кампания, за да хвърли в затвора хиляди комунисти, които били основната му политическа опозиция. Няколко дни по-късно, на предварително насрочените избори за Райхстага нацистите поостигат дял на гласовете от 45%, но дори с тежко сплашване на други партии и скорошния пожар, те не успяват да спечелят изборите.

Позовавайки се на националната сигурност, кабинетът на Хитлер подготвя закон за пълномощията, който предвижда четири годишен прозорец, през който те могат да законодателстват с укази. Чрез комбинация от сплашване, договаряне, нарушаване на парламентарните правила, както и лишаването от свобода на политически опоненти, те прокарват закона с 441 гласа -с 84 повече от мнозинството от две трети, от което се нуждаели. Гласовете на Католическата партия обезпечили оставащите гласове за закона, след като Хитлер обещал да защити правата на германските католици. В крайна сметка, нужни са два месеца от обявяването на Хитлер за канцлер до тотален авторитарен контрол. В рамките на още три месеца, всички други политически партии били забранени.

След спечелване на политическа власт през 1933 г., нацистката партия бързо консолидира контрола си над медиите. Тя забранява всички други политически партии, което дава правно основание за обиск на документи на опозиционна партия и да унищожи или конфискува тяхното оборудване. Що се отнася до независимите издатели, те постигат контрол чрез множество възможности: използват пазарна тактика, контролирт предлагането на труд и в крайна сметка, разчитайки на държавната сила. Те изхвърлят независимия бизнес, като използват симпатизанти на нацистите да наводнят пазара с евтини вестници, а след това, когато ги докарват почти в несъстоятелност, изкупуват конкурентите с помощта на мрежа от холдингови дружества, които маскират своята собственост. В тласък за консолидиране на работната сила, Министерството на пропагандата на нацистите овладява гилдията на немската преса, забранява влизането на политически врагове и поставя извън закона нежелателните медии. От министерството също изпращали подробни указания за местните и регионални вестници, описващи кои материали да не се публикуват и как да се докладва за тях. Тези, които се противопоставили на тези правила били уволнени или изпратени в концентрационни лагери.

Икономиката, пазарите на активи и богатството

За да събере подкрепа сред индустриалците, Хитлер се представя като алтернатива на задаващата се заплаха от комунизма. Веднага след като става канцлер, Хитлер кани най-богатите германци на среща, на която заявява, че „частната инициатива не може да се поддържа в условията на демокрация “ и че само с неговата подкрепа те биха могли да защитят своите имуществени претенции.

Нацистите наследяват бизнес пейзаж, който вече е в някаква степен централизиран. Почти всички търговски банки са били национализирани след кризата през 1932 г., а много индустрии били организирани в картели, които позволяват широко сътрудничество. За по-нататъшно затвърждаване на своята власт, нацистите предприемат четири основни стъпки:

• Централизират работната сила: през май 1933 г., СА нахлули във всички синдикални офиси и насилствено сменили ръководствата им с членове на нацистката партия. Синдикатите биват реорганизирани в един съюз – Националния фронт на труда, на който по-късно е дадена властта да определя заплатите и работното време, както и черен списък на работниците.
• Увеличаване на картелизацията на индустрията: през юли 1933 г., правителството стимулира индустриите в които няма картели, да ги формират. Това се постига без забележима принуда, като правителството популяризира ползите от по-голяма ефективност и подобряване на производствените техники.
• Печатане на пари и създаване на търсене: Хитлер започва широка инфраструктурна програма за създаване на заетост – първо железопътни линии, пътища и магистрали, а по-късно бързо военно превъоръжаване, финансирани чрез печатане на пари и бюджетни дефицити. Това поддържа частния сектор. Капиталовите цени нараснали с повече от 15% през 1933 г. и 1934 г. Освен това, чрез приемането на Германския закон за кредита през 1934 г., на правителството се дава широка юрисдикция над всички кредитни институции, които са упълномощени да определят курсове, комисионни, такси и други бизнес условия. По този начин, правителството може да осигури едновременно финансирането и търсенето на продукцията и да направлява индустрията в каквато посока желае.

• Прилагане на контрол върху външния обмен и контрол на цените на суровини: при силното вътрешно търсене и намаляваща безработица, правителството трябва да предотврати прегряване на инфлацията, както и да поддържа баланс на натиска за плащания. До март 1934 г. на компаниите бива забранено да използват суровини и материали за несъществени цели и се прилагат пределни цени. До септември президентът на Райхсбанк Ялмар Шахт създава план за контрол и върху чуждестранната валута. Всички потоци на стоки и чуждестранна валута са под строг контрол. Входящите преводи са прехвърлени на Райхсбанк или одобрени търговски банки. Износителите са длъжни да докладват за стойността и вида на всички търгувани стоки. Вносителите са длъжни да докладват всяка сделка в подробности (количество, цена, кредитни условия, търговски партньор), за да могат надзорните агенции да ги оценяват и одобряват. Имало е тежки санкции за неспазване. Този контрол в общи линии бил ефективен и Германия била в състояние да поддържа стойността на своята валута, без повишаване на лихвените проценти, дори когато други страни обезценявали своята. Германия основно управлявала валутния си курс чрез продажба на резерви.
• В допълнение към тези стъпки, правителството не изпълнявало голяма част от външните си задължения, като спряло плащанията на репарации през лятото на 1932 година и изпада в невъзможност да обслужва своите американски дългове през лятото на 1934 г. Въпреки че не затворя пазарите на активи, то строго ги контролира и като цяло има широка правна основа за каквито и да било действия, които бюрокрацията намира за добре да се вземат. По-късно, близо до началото на Втората световна война, Германия направо национализира свързаните с войната индустрии (основната държавна собственост е конгломератът Reichswerke Hermann Göring – може би най-голямата компания в света в началото на Втората световна война).
• Изтичането на капитали е най-разпространено сред преследваните малцинства. Тези, които се опитали да напуснат Германия с техните активи, са ставали обект на тежки глоби. Данъкът Reich Flight бил приет преди Хитлер да дойде на власт. Той налагал данък върху богатите хора, които се опитвали да напуснат и се прилагал със задна дата за тези, които са напуснали години по-рано. Нацистите разширяват обхвата на данъка (повишават неговата ставка от 25% в началото на 65% през 1934 г. и над 80% през 1936 г.) и механизма за неговото прилагане. Данъчната администрация работела заедно с Гестапо, за да наблюдава хората, които се считат като рискови за полети и можела да изисква гражданите да предадат парична гаранция, ако  изглеждат подозрително. По този начин богатството на евреи и други малцинства, които били в състояние да напуснат Германия, било конфискувано. В своя пик през 1938 г., данъкът спечелил за правителството 340 милиона райхсмарки, което се равнявало на 1% от германския БВП.

        Свързани с популизма цитати от Хитлер

• „Аз признавам само едно благородство-това на труда. “ (1936)
• „Важното е да се подчертае ясно, основната идея в икономическата програма на моята партия – идеята за властта. Аз искам властта, искам всеки да запази имота, който е придобил за себе си в съответствие с принципа:“. Ползата за общността предшества ползата за отделния човек. “ Но държавата трябва да запази контрол и всеки собственик на имот трябва да счита себе си за назначен от държавата. “ (1931)
• „Всеки път, когато се застъпвам за германския селянин, е в името на народа. Аз нямам нито потомствени имоти, нито имение“. (1936)
• „Основната цел на програмата на Националсоциализма е да премахне либералистичната концепция за индивида и марксисткото понятие за човечеството и да ги замени с народната общност, чиито корени са в почвата и е свързана чрез общата кръв.“ (1937)
• „И много хора, които произхождат от семейства на селяни и работници сега заемат видни позиции в тази Националсоциалистическа държава.“ (1937)

 

Испания, Испанската гражданска война и възходът на Франко

В испанската история, подобно на Италия, Германия и Япония, демократичното правителството се оказва неспособно да поддържа реда в условията на конфликт между леви и десни популисти. В този случай, конфликтът е бил толкова силен, че през 1936г. започва гражданска война между десните националисти и левите републиканци, по време на демокрацията на Втората република. Това е един от онези класически случаи, в които армията поема контрола. Франко бе високопоставен генерал на националистите и взема властта през 1939 г., когато националистите завземат Мадрид. В последствие той управлява като популист.

Икономически и политически контекст

За бърз обзор на сложната линия на събитията (както и за да създадем усещане за царящия хаос), през 20-годишния период 1920-1940,  в Испания се сменят няколко правителства, започвайки от:

• Ограничена и неефективна република, доминирана от политически елити
• Военна диктатура, движена от обещания за ред и фокус върху икономиката (1923).
• Към спорна и горчива демокрация редуваща леви (републикански / социалистическа) и десни (Националистическата / фашистките) коалиции (1931).
• Които в крайна сметка се израждат в открито насилие и гражданска война (1936).
• … и победа на фашистите, водени от Франко (1939).

В общи линии, неефективното правителство, доминирано от елити, накара населението да подкрепи преврат, а когато демокрацията бе възстановена след приключването на преврата, коалиции на левите (републиканци) и десните (националисти) прилага все по-крайни политики, с малък интерес към компромис или консенсус с другата страна. Това създава обратен ефект, тъй като и двете страни се чувстват все по-застрашени и не могат да си сътрудничат, те се опитват да накажат другата страна и да отменят всичките нейни политики при идването си на власт. Това бързо ерозира демократичните норми и структури, и подхранва социално недоволство, което в крайна сметка завършва с Гражданската война в Испания и довежда до 40-годишна диктатура на Франко.

Националистите и издигането на Франко във властта

През 1931 г. коалиция на левите републиканци печели първите истински избори в страната и започна периода, известен като Втора испанска република. Почти веднага след основаването й насилието срещу духовниците (които бяха монархисти и поддръжници на класата на земевладелците) се увеличава драстично, с тълпи подпалващи църквите в няколко испански града. Въпреки, че правителството официално ги порицава, републиканците не бързат да ограничат бунтовете и така стават като съучастник в насилието. В допълнение към това социално напрежение, републиканците приемат нова конституция, която се оценява като враждебна спрямо собствениците на земя, налага осемчасов работен ден, дава право на земевладение и поземлени права на някои селскостопански работници) и спрямо католическата църква (отделяне на църквата от държавата, премахване на специални привилегии в данъчното облагане и други операции).

Поради социалните вълнения и бързите законодателни промени, бивши монархисти, аристократи и поддръжници на диктатурата бързо се обединяват в коалиция с десницата (познати още като националисти), целяща да отмени Републиканските реформи. В края на 1931 г. собствениците на земя отказват да засадят култури или да наемат селскостопански работници, което предизвиква стачки и насилие в селските райони.

Националистите печелят голяма победа на изборите през 1933 г. и веднага започват да отменяте повечето от Републиканските реформи. Това води до „двете черни години“ в Испания – период, през който повече от 330 души са били убити, а други 1500 са ранени в политически мотивирано насилие. Левите стават все по-радикални, движението на анархистите бележи нарастваща популярност, стачките и бунтове зачестяват . За поддържане на реда десницата разчита все повече на действията на паравоенни формирования и виджилантите. През това време националистите предприемат агресивни политически действия, които се възприемат като неприемливи от републиканците, включително намаляване наполовина на минималната работна заплата на селскостопанските работници и прочистване на армията от републикански членове и симпатизанти.

Предвоенниите медии отразяват напрегнатата и поляризирана политическа ситуация с пропагандатори от двете страни, публикувайки фалшиви новини, статии, които предизвикват покачавне на напрежението. Вдясно, организации като католическата асоциация на пропагандаторите създават фалшиви листовки и пишат статии, в които се твърди, републиканците се опитват да обявят за незаконна религията и да конфискуват частната собственост. От ляво, комунистически активисти публикуват брошури, които са остро критични към военните. Тази войнствена среда допринася за нарастващите вълнения и сътресения през предвоенния период.

През 1936 г. републиканците спечелват контрола над правителството с малко мнозинство и започват да прочистват националистите сред военните. Това предизвиква преврат, който бързо се превръща в Испанската гражданска война.

За разлика от други популисти по това време, Франко не е имал политическа роля преди военния преврат, който предизвиква Гражданската война в Испания. В началото на военните действия през 1936 г. той е един от няколкото генерали, които координират военните усилия на националистите. От 1937 г., след смъртта на няколко други водещи генерали, Франко консолидира  властта, оглавявайки военните усилия на националистите и в крайна сметка става лидер на Испания след войната.

Ключови политики

• Авторитаризъм: Франко забранява политическата опозиция и управлява чрез сплашване.
• Строг протекционизъм: Франко прилага изолационистка икономическа политика с цел създаване на самодостатъчност на Испания, тоест една държава, която е напълно самостоятелна и не разчита на външната търговия или подкрепа. Само държавата може законно да търгуват с чужденци. Въвежда изключителни ограничения върху вноса и износа. Упражнява пълен контрол върху изходящи и входящи инвестиции. Търговията със стоки на черния пазар е престъпление, наказуемо със смърт.
• Национализация на индустрията: ред индустрии са били национализирани и групирани във вертикално интегрирани синдикати, където заплатите, условията на труд, както и квотите за заетост и производство се определяли от държавата. Отношенията между собственици и работници се контролират от държавата. Въпреки, че никога не е приложена изцяло, правителството предприема стъпки към колективизация на земеделските земи, а на няколко места определя задължителни цени на селскостопанските продукти, които производителите след това трябва да продадат на правителството.
• Испански национализъм: Франко забранява употребата на езици, различни от испанския в правителството, училищата, рекламата и публикациите (въпреки че в Испания има много малцинствени групи, които говорят други езици). Той също така силно насърчава испанската култура и потиснати аспекти на малцинствените култури.

Икономиката, пазари на активи и богатство

Изтичане на капитали и активи конфискациите през 1930 г.

След свалянето на крал Алфонсо XIII през 1931 г. и началото на плъзгането на Испания към гражданска война, много монархисти и аристократи се опитали да преместят техните активи от Испания, чрез банки във Франция или принадлежащият на Великобритания Гибралтар. Въпреки, че изтичането на капитали е признато като проблем, опитите то да бъде ограничено, до голяма степен са неуспешни до последното републиканско правителство през 1936 г., когато по-строги проверки по границите и претърсвания започват да пречат на движението на активи към чужбина. След това, правителството замразява банкови сметки в много градове, за да се предотврати по-нататъшно изтичане на капитали. Това означава, че много домакинства и фирми понасят големи загуби в своите депозити, тъй като стойността на песетата пада с около 60% между 1929 и 1939.

По време на и около гражданската война, активи често биват конфискувани. Републиканското правителство отправя официално искане всички испанци да предадат на правителството златото, което притежават, за да се финансират военните усилия. Частните земи често са присвоявани от анархистки общини или пряко от държавата, което води до по-нататъшни спадове на индустриалната и селскостопанската продукция и по-нататъшни повишения на цените на основните стоки. Инфлацията в някои контролирани от Републиканците зони достига  до 1500%.

Поражението на републиканците в края на Гражданската война в Испания предизвиква около 500 000 бежанци във Франция. Около 280 000 от тези бежанци са били или насилствено, или доброволно репатрирани в Испания, но останалата част се установяват във Франция или Южна Америка, изостряйки недостига на работна ръка и спадовете в промишленото и селскостопанското производство в началото на управлението на  Франко.

Периодът на Франко

Политиките на Франко, макар и по-малко враждебни към бизнеса, в сравнение с края на Републиканския период, допринасят малко за увеличаване на общото богатство. От 1939-1959 г. Франкисткото правителство упражнявало икономическа политика, която забранява всяка частна външна търговия, вноса и износа; всички капиталови входящи и изходящи потоци, които не са одобрени от правителството; и налага селскостопанските и промишлени продукти да се продават на фиксирани цени. Липсата на стимул за частните инвестиции означава, че селското стопанство и промишленото производство продължават да се свиват през това време-например, промишленото производство ще възвърне нивата си от 1936 г. едва през 1955 г. Докато производството се свива и правителството поддържа официалните цени изкуствено ниски, черният пазар процъфтява. В резултат на това инфлацията е висока и много основни продукти са непосилни за испанските работници. Тези ранни години на режима на Франко са били известни като „годините на глада“, и до 200 000 испанците са починали от глад непосредствено след гражданската война.

В съответствие с фашистко-корпоратистката теория, Франко създава „вертикалните синдикати“, които групират собственици и работници в комбинирани съюзи, които са били управлявани от правителството. Повечето компании и ферми са били формално все още частна собственост (макар че Франко пряко национализира няколко индустрии, свързани с отбраната, като производство на въоръжение, производство на стомана, както и корабостроенето), обаче собствениците не са имали право да уволняват работници, да определят цени или заплати, или да преговарят за условията на труд. В резултат на това повечето компании стават неефективни и нерентабилни, а приходите им се реализират чрез държавни субсидии или от собственици, които продават част от продукцията на черния пазар.

Франко упражнява строг контрол върху медиите по време на десетилетията, когато е на  власт. По време на гражданската война неговото временно правителство приема Закон за пресата от 1938-а – законодателство, вдъхновено от подобния италиански фашистки закон, който разрешава на правителството да преустанови всяка публикация без право на обжалване и да назначава или освобождава журналисти и редактори на публични и частно притежавани медии. Освен това, всички журналисти трябвало да се регистрират от правителството и да представят своите доклади на правителствени цензори, които можели да премахнат от техните доклади всяка информация, преценена като неприемлива. Франкисткият режим също издава инструкции за вестници и радиостанции, като им казва как да интерпретират събитията или да се избегне обхавщането на определени теми. Резултатът от това е малко или никакви политически новини, освен рецитация на съобщенията на официалната преса.

 

 

Категории ЦивилизацияЕтикети Европа, Мусолини, популизъм, Франко, Хитлер