В една статия, появила се на сайта на „Философски клуб“ и в „Трансмедия“ беше посочено, че след Втората световна война Европа, (както и много други страни) са преминали през два периода на различна политическа и икономическа динамика. Първият, започва след Втората световна война и продължава до началото на 80-те години, е период на развитие, като най-семплият показател за идентифициране на развитието е съчетаването на икономически растеж с намаляване на безработицата, бедността и неравенствата в доходите.
От началото на 80-те години започна, продължаващ до сега, период на продължително влошаване на икономическите и социалните условия, чийто основен белег е съчетаването на икономическия растеж (когато има такъв) с високи нива на безработица, растяща бедност и високи неравенства (неслучайно един забележителен американски икономист го нарече „тъмен период”).
Редуването на тези две „вълни” обхващаше както бившите „соцстрани”, така и страни с демократично-пазарна политическа и икономическа организация (т.е. може да се каже, че всички преживяха периоди на индустриализации – развитие след войната, а после – периоди на „преходи”, които удивително си приличат). Това съвпадение, както и приликите между основните икономически и социални „параметри” на вездесъщите „преходи” (безработица, бедност, високи неравенства и т.н.), а също така и вездесъщият, универсален калъп на политиките, които породиха тези „параметри” на (почти) глобалните „преходи”, показват нещо важно – съществуват някакви дълбоки сходства между страни с твърде различни нива на икономическо развитие, ефективност на институциите, политически системи и т.н.
Тези сходства, от една страна поставят въпроса дали не е време да се свалят от главите чугунените калпаци на архаични идеологии (социализъм, капитализъм и разни техни варианти), а от друга – регулярността на флуктуациите позволява да се направи извода, че предстои навлизане в период на нова икономическа и социална динамика – период на развитие. Ред признаци в официалния политическия дебат потвърждават това предположение, въпреки усилията на политиците да се преструват, че нищо особено не се е случвало и не се случва.
Но има събития като например предстоящата конференция (27-28 април т.г.) на фондация „Ханс Бьокл” на любопитната тема – „Европа: пренаписване на правилата за споделяне на просперитета”. И това не е някакво проектче, за да може някаква фондацийка да получи едни пари. Събитието е от голям мащаб, ще присъстват и ще изнасят доклади цял куп мастити европейски политици и учени.
Съпротивата: „социализъм”, „популизъм” и други „опасения”
В спомената по-горе статия бе изказано и предположението, че новият „преход” – този път към развитие, ще се натъкне на опити за съпротива, които ще представят развитието като „възстановяване на социализма”. Публикуваният тук анализ на „Бриджуотър“ показва, че предположението е било само отчасти правилно – съпротива наистина има, но преходът към развитиен период може да се оспорва и отхвърля, и чрез представянето му като „популизъм”. Достатъчно е използваният термин да носи достатъчно негативен смисъл.
Основната идея в анализа на „Бриджуотър“ е, че продължителното влошаване на икономическите и социални условия в миналото (най-вече периода на 30-те години) често е пораждало популизъм, който има следните основни характеристики.
Първо, атакува властващите елити (техните политически и икономически отряди), обвинявайки ги за тежкото състояние на страната и влошеното качество на живота на повечето хора. Изглежда днес опасенията от атаки срещу властващите елити са широко разпространени (и добре финансирани), тъй като и нашенски антипопулисти публикуваха изследване за атаките срещу елитите в българските медии (сайтът „Гласове” е споменат като атакуващ), като свързват популизма с проруска ориентация (пропуснали са възможността да свържат популизма с човекоядството, педофилията или нещо от този род). Опасенията от силни антиелитаристки критики са от рода „на страха очите са големи”, но не са лишени от основания – Шумпетер например, твърди, че бунтовете срещу елитите и социалния ред се интензифицират не през периоди на влошаване, а през периоди на подобрения (какъвто предстои).
Второ, там където популизмът (неговите лидери) успяват да вземат властта, резултатите са плачевни – не само влошаването се задълбочава, но се стига и до военни конфликти, като Втората световна война.
За да скалъпят тази схема анализаторите внимателно са направили някои важни пропуски. Основният е, че почти не се занимават с периода на „вълната” на развитие, обхванала всички развити страни след Втората световна война. Вместо това направо „прескачат” от предвоенния период към сегашния „тъмен период”. Причината за този пропуск вероятно е в това, че ако приложат собствените си критерии за идентифициране на популистките политики, би се оказало, че във всички развити страни след Втората световна война („вълната” на развитие) са доминирали популистки политики (които те не разграничават от политиките за постигане на развитие). Например, в САЩ – флагманът на либералната демокрация, чрез закон е било въведено изискването за поддържане на „пълна заетост” (пълната заетост не е буквално „пълна” – допускала се е 3-4% безработица).
Друг пропуск е, че избягват да се задълбочава в причините за упадъка през 30-те години на 20-ти век и да ги сравняват с причините за „тъмния период” от 80-те години насам. Избягването на причините позволява да се заобиколи фактът, че основните причини са все пак политиките на елитите, които те бранят. А това пък позволява внимателно да се внушава нещо друго: елитите, които обвинявате за вашите беди, всъщност нямат вина. Влошаването се дължи на някакви други сили – външни, търговски и други отношения, вътрешна икономическа конюнктура и каквото и да било друго (пропуснали са климатичните промени, извънземните и техните пакости) – срещу които няма какво да се прави.
Разбира се, в анализът на „Бриджуотър“ има ценни неща. Преди всичко, с огромен емпиричен материал е очертана масивната предвоенна „вълна”на упадъчна динамика, (или предвоенния „тъмен период”), което е сериозен принос към изграждането на представа за флуктуациите, които следват обществата.
Анализът на „Бриджуотър“ ни предупреждава също да внимаваме със съвременните популисти, които може да поведат обществата по пътят, по който са ги водели предвоенните популисти. Внушението е ясно – не подкрепяйте популистите, това е опасно за вашето здраве (като че ли политиките през изминалите 30-40 години бяха по-здравословни). На втори план се гуши друго внушение – не се бунтувайте (подкрепяйки популистики лидери) срещу условията, в които живеете – това няма да доведе до нищо добро, както за вас, така и за всички останали. Оставете проблемите на онези, които най-добре знаят как да ви изведат от това състояние (та нали те ви докараха до тук).
Колкото и чувството за справедливост да страда от това, все пак трябва да се признае, че предупреждението за избягване на много „резки движения” при изразяване на недоволство (да не се подкрепят популистки лидери и да се правят опити за „наказване” на виновниците), има сериозни основания. Не само поради вероятността популистките лидери да са „мюрета”, но и защото дори, ако популистите са автентични защитници на страдащите, днес те едва ли могат да се противопоставят на чудовищните сили, които може да се стоварят върху тях. Поради същите причини и опитите за „търсене на отговорност” вероятно нямат особен смисъл.
Но това не значи, че единствено възможната стратегия е мълчанието на агнетата. Може поне да се използва (докато все още може) важното оръжие на свободното слово.
Принос на анализа на „Бриджуотър“ е също, че насочва вниманието към други важни въпроси, например, защо така регулярно се редуват периоди на развитие с периоди на упадък? А още по-точно, какво кара властващите елити да правят това; какви техники използват за да налагат „тъмните периоди”; може ли да се предвижда настъпването на „тъмните пероди” и по някакъв да се избягват или поне да се смекчава упадъка?