Александър Кръстев е комуникационен специалист и хоноруван преподавател по LinkedIn в Нов български университет. Създател е на най-големия сайт за насърчаване на четенето в България – AzCheta.com, член е на настоятелството на Читалище.то, основано през 2014 г. Носител е на званията „Рицар на книгата“ (2013) и „Посланик на библиотеките“ (2013). През 2015 г. е отличен в проекта на Дарик „40 до 40“ за „млади българи с иновативни идеи, които ги реализират успешно“.
Член е на Изпълнителния съвет на новоучредената партия „Да, България“, а в момента е кандидат за народен представител от листите на коалиция „Движение Да България“ във Велико Търново и Благоевград.
– Какво в сегашната образователна система смятате за най-порочно и нуждаещо се от промяна?
– Винаги съм намирал ученето за оценки плашещо и дори отблъскващо. В момента българското образование е обвързано до много голяма степен с буквално зазубряне на конкретен материал за сметка на осмислянето му и анализиране на база сравнение на факти и собствено мнение, за сметка на подбуждането на любопитство и изграждането на навици за учене през целия живот.
Търсенето на ефекта „усвояване на знания чрез научаването им“ не е неизбежно лош, но не трябва да е единствен. Освен това, учители са споделяли с мен, че през последните години се наблюдава занижаване на критериите за успешно усвояване в рамките на държавните изисквания – намирам това за опасно и водещо до правене на компромиси с образованието, които имат унищожителен ефект върху нивото на грамотност на населението в България.
Александър Кръстев получава наградата „Рицар на книгата“ през 2013 г.
Аз лично през последните няколко години се стремя да подкрепям всички инициативи, свързани точно с въвеждането на допълнителни методи на образование, по-конкретно в областта на литературата и четенето. Там отблъскващият ефект от „задължителния“ елемент в учебната програма е силно видим и трябва бързо да се вземат мерки.
– Агресията в училище плаши родители, деца и учители – как се стигна до тук според вас?
– Смятам, че прехвърлянето на вина от една институция на друга – не бива да забравяме, че семейството също е институция, и то най-важната за възпитанието на децата – не е правилният начин за решаване на проблема. Напротив, проблемът с агресията в училище трябва да се разреши чрез съвместни усилия, с много повече разговори между всички засегнати страни – ако само една от тях е изключена от процеса, то няма как да имаме положителен изход.
Децата са уязвима група и е важно те да усещат подкрепата на своите родители и учителите си. Не съм сигурен дали от единични случаи трябва да правим генерализации за някакви общи тенденции, но със сигурност такива случаи са сигнали за това, че се случват конкретни промени в отношенията в училище и трябва да бъдат взети мерки, включително и с участието на родителите. Смея да твърдя, че намаляването на престижа на учителската професия през последните години води до нужда от поемането на много по-голяма отговорност от страна именно на родителите.
– Одобрявате ли предложението на сегашното Министерство на образованието да се увеличи броя на лекарите и психолозите в училищата – ще реши ли това проблема с насилието? Като родител тази идея ме плаши, защото повечето на брой лекари ще превържат раните на сина ми, но аз искам той да НЕ бъде застрашен или нараняван. Как да намалим насилието между децата?
– Обобщените данни, които прочетох чрез медиите през последните дни, показват поне за мен недостатъчно специализиран персонал в училище от гледна точка не само на медицински, но и на психологически грижи. От друга страна, българското общество е до голяма степен консервативно в това отношение и смята работата с психиатър за ненужна, а точно в детска възраст разговорът за вредата от насилието и превенцията е повече от важен.
Наличието на психолози обаче далеч не би било достатъчно – ако подрастващите не правят разлика между фикционалното насилие по телевизията и опасността от пренасянето му в живата среда, ставаме свидетели на побои между 13-14-годишни. Ако родителите възпитават децата си, че трябва да отговарят на подхвърлена дума с юмруци, резултатите няма как да са различни. Трябва да се справим с този проблем заедно, като общество – защото в тази си посока той излиза далеч извън образователната система и стига до собствената ни толерантност към „насилника“ във всички измерения на живота.
Тук трябва да си припомним и силния възпитателен елемент на масовия спорт и изкуствата, на добрия ментор в лицето на треньора, учителя или инструктора – те обаче трябва да идват с подадена ръка, а не като задължение за децата.
– Каква политика ще води партия „Да, България“ в областта на образованието – къде са вашите акценти? С какво се различавате от другите десни партии в това отношение?
– „Да, България“ не се определя нито като дясна, нито като лява партия. По-скоро можем да кажем, че е и двете, защото в програмата ни, изготвена заедно с коалиционните партньори „Зелените“ и „ДЕОС“, са включени и леви, и десни предложения.
Не съм сигурен дали може да бъде поставяно някъде в политическия спектър желанието ни да работим за издигането на престижа и повишаване на възнаграждението на учителите – буквално първият елемент в просветната част на предизборната програма на „Движение Да България“. Ще работим за налагането на адекватни материални стимули според заложени ясни критерии за напредък на учениците, за разтоварване от бумащината и преминаване към електронни форми на процедури и документооборот.
Освен това, смятаме да освободим максимално място за подпомагане на образователния процес чрез стимулиране използването на интерактивни и технологични инструменти. Както вече споменах, целта ни е младите хора да излизат от училище способни да учат през целия живот и с желание да мислят критично и да създават иновации.
– Защо се изгуби уважението към българските учители – защо родители връхлитат да се карат и бият с тях, защо не смеят да наказват деца?
– Това е въпрос, на който не мога да дам отговор, но много ми се иска след 5 или 10 години да няма повод той да бъде задаван. Наистина наше задължение като общество е да запазим уважение към учителя като институция и да сме благодарни за неговия принос във възпитанието на нашите деца.
Дали проблемът е с оценките или с това, че не искаме да признаем, че можем да се провалим, че може нашето дете наистина да не е научило достатъчно добре урока си? Изпитваме ли прекалено голям страх от провала, било то на контролното по математика? „Отличникът“ лош ли е, а „слабият ученик“ по-лош ли е? А трябва ли изобщо оценките да са водещият елемент в нашето мислене за нуждата от образование?
За мен проблеми се решават чрез задаването на правилните въпроси и може би най-важният въпрос в този случай е дали самите ние сме изгубили вярата в себе си като общност, която поставя на първо място всички онези ценности, които „възпяваме“ патриотично на 24 май и 1 ноември. Боя се, че отговорът няма да ни хареса.
Затова аз лично съм поел ангажимент пред себе си и пред моята съпруга, че докато стане време нашите деца да започнат училище, средата и самата образователна система ще са няколко идеи по-благоприятни. Това е и моята причина да вляза в политиката.
– Одобрявате ли формулата „парите следват ученика“. И какво да се прави с училищата в малките населени места, за които няма достатъчен брой ученици?
Тъй като не съм икономист или финансист, а и не разполагам с данни за въздействието на тази мярка, не бих могъл да дам адекватно професионално мнение. Личното ми усещане обаче е, че у нас тази формула също успява да даде негативен резултат – в постоянно занижаване на критериите, за да не изпадат ученици от системата. И вместо да стимулираме учениците да имат по-високи в качествено отношение резултати, ние правим „тройката“ по-достижима оценка. Със сигурност системата има нужда от оценка на ефективността и ако е нужно – да бъде сменена.
Що се отнася до училищата в малките населени места, там вероятно трябва да бъдат предприети и непопулярни мерки – закриване и обединяване на училища. Но освен към учениците, трябва да погледнем и към учителите. И ако се върна към предишния Ви въпрос, ако в столицата и големите градове би било по-лесно да се намерят учители, то в селата и по-малките градове това е доста трудно. Затова трябва да се инвестира в намирането и задържането на мотивирани млади хора, които да поемат щафетата, да виждат стимул в своето развитие и в предаването на знания към идващите поколения.
Смятам, че младите хора в България вярват достатъчно много в каузи, каквато безспорно е учителската професия. И това, което трябва да се направи, е да им се гарантира, че стремежите им няма да бъдат затрупани под нечии чиновнически амбиции и тонове бумащина.
– В социалните медии се развихри истинска буря след случая с починалото 11-годишно момиченце от ритник на свой съученик. Загрижени родители предлагаха различни мерки: увеличаване на спорта, назначаване на възпитатели във всеки клас, които да се грижат за агресивните деца или тези със специални потребности, двойно и тройно увеличаване на заплатите на учителите, намаляване броя на децата в клас и т.н. На вас кои идеи ви се виждат правилни?
– Вече донякъде отговорих на този въпрос – ако родителите смятат, че могат да делегират възпитанието на своите деца на други хора, то няма как да се справим с тези проблеми. Това, от което децата имат нужда, е възпитаването на отговорност и уважение към училището и учителите, а това е задължение на родителя.
Училището не трябва да се превръща в никакъв случай в тестово поле, но трябва да има максимална възможност за индивидуална работа с децата. В този смисъл, оптимизирането на броя деца в клас е добър вариант, както и възможността те да работят максимално много време с един учител по съответния предмет, за да може той да проследява развитието им.
– Одобрявате ли получаването на държавни субсидии от частните училища, както е според новия Закон за образованието? Много хора смятат, че след като парите не достигат за масовите държавни училища, това допълнително изпразва отънелия портфейл на образованието.
Проблемът на образованието не е недостигът на пари, а недалновидното им и често злонамерено грешно усвояване. В рамките на сегашната система, дори след като увеличим парите за образование, продължава да съществува риск от тяхното насочване не по предназначение. Затова трябва да започнем със собствената си непримиримост към тези злоупотреби.
От друга страна, ако резултатите на учениците в частните училища – говорим за качествени резултати и успехи – показват по-високо ниво на обучението, не виждам причина качеството там да не бъде стимулирано.
Не трябва да забравяме, че образованието е преди всичко инвестиция в бъдещето – ако даден елемент в средносрочен и дългосрочен план ще доведе до много по-големи икономически и културни резултати, то той трябва да бъде подкрепян.
